Мобилно меню

4.7037037037037 1 1 1 1 1 Rating 4.70 (27 Votes)

τελώνουНеделя на Митаря и Фарисея – Лука 18:10-14

Преди години водех поклоннически групи в различни църкви и манастири. Спомням си разговор с една жена в красив възрожденски храм. Тя носеше голяма модерна капела и с огромно любопитство ме разпитваше за разни неща. Изглежда й бях станал симпатичен, защото накрая реши да ми сподели нещо. Каза ми, че има дар на прозорливост. Беше наистина горда от това.

- Какво говорите? - уплаших се аз. - Това не е за нас. Такива дарби имат само светиите на Църквата. Знаете ли с какви трудове и подвизи те са достигнали святост?

Тя ме погледна леко снизходително и ми отговори:

- А ти откъде знаеш, че не съм свята? Може пък и аз да съм светица и затова да съм удостоена с дарбата?

Какво можех да кажа... Дори и сега, когато вече съм свещеник, нямам много аргументи срещу такива хора.

Разбира се, случаят с тази дама може да предизвика у църковния човек усмивка. Но това не е правилно. Почти всички ние приличаме на нея. Някъде вътре в нас, понякога доста дълбоко, друг път съвсем плитко, се е загнездила фарисейската мисъл за собствената ни правота. Тази мисъл като воденичен камък ни дърпа надолу и пречи на нашия възход към Небето. Възможно е човек да прекара и 20, и 30 години в Църквата и да не мръдне и на йота. Да не се промени изобщо. Само се огледайте около себе си и ще видите толкова много „светци“, „праведници“, хора с чувство за „заслужено“ превъзходство. Доста често ще чуете някой да казва за себе си, че е много духовен. А дори и да не казва – показва го с цялото си поведение. „Ето какъв съм аз, възпитан, грамотен богословски, съвременен, диалогичен, не като вас!“ Сякаш вече е седнал отдясно на Бога и е готов да съди израилевите колена: „Този е такъв, онзи е онакъв...“ Не са пощадени дори светците. Но пък когато стане дума за собствените му грехове, махва с ръка пренебрежително и казва: „Кой не греши? Но истината е, че нито съм крал, нито съм убивал... Аз съм добър човек! Обичам целия свят.“ Обхваща ме паника, когато при мен дойде някой „добър човек“. Но колкото и „благодат“ да струи от такива хора, колкото и да обичат света, съветвам ви да не влизате в спорове с тях. Приличат на променлив климат. Гледаш – грее слънце, а след това за секунди го обръща на буря с градушка.

Понякога се плаша от нашето държание. Може би фарисеят ви изглежда коравосърдечен... Но знаете ли какво, той поне забелязвал, че до него стои митар. Осъждал го, но поне го забелязвал! А на нас сякаш всички са ни длъжни. Никакъв страх! Никакъв свян! Знаете ли колко пъти ми се е случвало едно и също нещо, което може да изкара свещеника извън равновесие? Представете си опело в храма на гробищата. По средата лежи ковчегът с покойния. Близките му тихо плачат. Останалите опечалени са навели глави. Дори свещеникът, който прави опелото, служи тихо, защото пред смъртта е някак неудобно да говориш високо. И изведнъж вратата на храма се отваря и някой отива да си купи свещи в другия край. Ясно и отчетливо надвиква служещия отец: „Имате ли свещи от 20 стотинки?“ Жената, която продава свещите, му кима утвърдително и прави знак да говори по-тихо. Но човекът не се интересува и продължава със същия висок тон: „Дайте ми 4 от 20. Не, по-добре 5 от 20, за да ги закръглим до левче“. Тоест, любезен е. Не иска да притеснява жената да му връща стотинки. През това време му звъни телефонът с някоя жизнеутвърждаваща мелодийка. Опечалените започват да се споглеждат, да се въртят. Възмущение се изписва по лицата им. Гледат с очакване свещеника, за да направи нещо. Но какво ли би могъл да направи той?! Така опелото продължава до следващия такъв момент. Знаете ли защо човек постъпва така? Прави го несъзнателно. Просто, когато се интересуваш само от себе си, другите стават невидими. Все едно, че ги няма, независимо дали са живи или мъртви. А ако случайно ги има – те са длъжни да се съобразят с теб.

Това важи не само за хората наоколо, но и за Самия Христос. Добре е да имаш „под ръка“ Някой като Него. Можете да сключите договор. Ти ще постиш два пъти в седмицата, ще даваш някой лев на бедните, ще прочетеш някоя книжка с богословско съдържание, дори може и да се причастиш по големите празници (че и всяка неделя). А Той се задължава да ти осигурява добър живот, висок статут в обществото на интелектуалците и място в Царството Божие. Какво ли би било Царството Божие без нашето „заслужено“ присъствие там? Но под „праведния ни светийски“ гняв може да попадне дори и Самият Бог. И дори още при първата трудност. Виждал съм как Му се сърдят. Как Го обвиняват. Как казват: „Аз Му вярвах, а виж Той какво направи... нищо“ Обвиняват в липса на любов – Него, Разпналия Се за нас. Ужас!

Влизаме в Църквата, но по дух си оставаме светски. Разсъждаваме за Бога по либералному. Виждал съм някои да стават толкова „святи“, че дори поучават Бога кой е правилно да отиде в Рая и кой – не. Сигурно сте чували, че „всички добри хора ще отидат в Рая, независимо от религията им“. Ама Христос бил казал нещо си друго – че никой не дохожда до Отца, освен чрез Него, че ако човек не се кръсти и не повярва – няма да се спаси... (Йоан 14:6; Марк 16:16) Но „това било в миналото“. „Сега през 21 век на Небето отиват всички, които са свестни“. А кои са „свестни“ ли? Които ние преценим. Например, всички, които следват нашата линия на политическо мислене и покриват нашите критерии за добро. Разбирате ли? Критерият вече не е Христос, а самите ние. И при всичко това твърдим, че сме „съвсем православни“. Ако това не е фарисейско, здраве му кажи!

Всъщност, написах всичко това, за да кажа, че влизайки в Църквата, ние трябва да искаме да се променим. Да видим греховете си. Да се преборим с тях. Така, както направил митарят, който се удрял в гърдите и викал: „Боже, бъди милостив към мене, грешния“ (Лука 18:13). Греховете като планина ни отделят от Обекта на нашата любов – Христос. Така правят тези, които обичат. Премахват всичко, което пречи на чистотата на любовта им. Сам Христос желае нашето покаяние, нашето оправдаване. И иска да ни преобрази. Да превърне душите ни в Своя красива невеста. Но трябват и усилия. Трябва борба с егоизма. И тук ще подчертая – не с чуждия егоизъм, а със своя!!!

Всички неща, които са в Църквата – постът, молитвите, Изповедта – са средства за премахване на греха. Но за да бъде той премахнат, най-напред трябва да бъде идентифициран. Трябва човек да подходи честно. Ако светците говорят за себе си като за големи грешници, то какви ли сме ние? В една молитва към Христа хубаво се казва: „Зная, че много грехове съм извършил от дните на моята младост, но с ума си не мога да ги позная, със сърцето си не се кая, защото умът ми е омрачен от навика да греша, а сърцето ми е притиснато от тежкия камък на нечувствието. Сам, Милосърдни Господи, Вечна Светлина, просвети тъмнината на ума и душата ми, дай ми да видя своите грехове и ме научи да върша Твоята воля.“

Човек не бива да се доверява на себе си. Дори и да се чувства праведен. Трябва да слуша не своя глас, а гласa на Господа, който зове към покаяние. Ако направи това, Бог ще започне да пропуска по някой и друг лъч в тъмната стая на сърцето, за да покаже колко прах и мръсотия има в нея. И да даде възможност да започне почистване. Но това все още е началото. Дори започнал битка с греха, човек може да продължи да вярва на себе си. Да се почувства „смел боец“ и да си каже: „Ще го съкруша!“ Но времето минава и нищо не става по-добре. Разбираш, че губиш битката. Изправил си се срещу противник, над когото не можеш да надделееш сам. Греховете в комбинация с житейските скърби отнемат силите ти. Отнемат ги дотолкова, че от показващия мускулите си храбрец не е останало нищо и от душата се изтръгва вик: „Кой тогава може да се спаси?“ (Мат. 19:25) На този въпрос Христос отговаря: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога.“ (Лука 18:27) Христос побеждава! Именно тук е ядката, началото на нашия духовен живот! Той трябва да се извършва между съзнанието за нашата крайна немощ, крайна нищожност от една страна и от друга – волята да сме с Христос и пълното упование в това, че Неговата милост и благост ще победят слабостта ни. Ние нямаме сили, но трябва да имаме воля да избираме Христос. И да Му вярваме, колкото и да е трудно! Понякога дори парадоксално! Митарят разбирал своето падение, но просел помощ от Бога и се уповавал на Неговото милосърдие. И си тръгнал по-оправдан от онзи, който се имал за голямата работа!

Веднъж едно момче дефинира този толкова сложен въпрос с простички думи. Седяхме си на пейката пред храма и си говорехме разни неща за живота, за това какви сме и какви трябва да бъдем. Беше тих есенен следобед. Слънцето беше слязло толкова ниско, че сякаш се беше потопило цялото в езерото, превръщайки мътната вода в блестящо огледало. Такива моменти предразполагат човека към откровеност. Радвахме се на красивата гледка, когато той ми каза:

- Не сме готини, нали отче?

- Не, не сме готини! - отговорих му.

- Но Христос ни обича и ще ни помогне, само да поискаме...

- Със сигурност ще ни помогне, само да поискаме! - казах.

И двамата се усмихнахме...

Когато човек види своите грехове, когато познае своята слабост в борбата с тях и незаслужено получи Божията милост, тогава става друг. Вече не осъжда. Не казва: „Този е такъв, онзи е онакъв...“ Защото знае сам той какъв е. И проглежда за другите. Желае да им даде милост, както сам преди това я е получил. Ето такива трябва да бъдем и ние, ако твърдим, че сме православни, а не фарисеи.

Хората, които имат истинско покаяние, са прекрасни и наистина са святи. Иска ми се и аз да съм като тях. Дано заразя с това мое желание и вас.

Авторът е свещеник в храм „Св. преп. Наум Охридски“, София


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wkd34 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики