Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)

45a7ad043df74ffb9f42a9b838771f41Неделя преди Рождество Христово (Мат. 1:1-25)

Помните ли какво си казал отец Серафим Роуз, когато за пръв път влязъл в православен храм? „Сърцето ми подсказа, че това е моят дом и моите търсения са приключили.” Вярвам, че всеки ще разбере, защо отец Серафим е толкова обичан от мнозина представители на моето поколение. Ние имахме сходни проблеми, макар и да не сме живели буквално в едно и също време. Същата духовна безпътица. Същото болезнено отчайващо търсене на Истината. Нямаше кого да попиташ. Или по-точно - имаше, но ние не го познавахме. Нямахме представа, къде да го търсим. Движехме се пипнешком в мрака, осъзнавайки, че често опитите ни да излезем от посредствеността на делника водят до нещо по-лошо. До още по-голямо затъване. Имахме само надеждата, че е правилно да търсим. Утешавахме се с музиката, която някакви хора крещяха от болка като нас. Така поне знаехме, че не сме сами. Утешавахме се и с тази музика, която говори за търсенето на съвършенството. Разбирахме, че не само ние искаме да го намерим. Затова отец Серафим е толкова близък. Защото той не само е търсил Истината и Я е намерил (а както разбрахме по-късно – Тя е намерила него), но и Я е вложил в сърцето си. Намерил е Христос и се е осветил. Животът му е намерил смисъл, дори по-голям, отколкото е очаквал. Е… аз си останах същия грешник, но ми е приятно да мисля, че има хора като отец Серафим. Хора, които умеят да доведат надеждите си докрай. Молитвите му да имаме!

Мисля си за това сега, когато често се повтаря една и съща реплика, че вече остаряващото поколение се е провалило. Че е оставило на децата си един покварен свят. Аз не мисля, че това поколение се е провалило напълно. Самият факт, че сега у децата има търсене на промяна, означава, че каквото трябва, това поколение им е дало – стремеж да търсят. Толкова, колкото е можело. Не всички могат да бъдат отец Серафим. Знам, че когато говорят за това, повечето хора имат предвид политическата ситуация. Че сега в страната можеше да бъде друго. Аз нямам това предвид. Имам предвид Истината на живота, без която той няма смисъл. Без Христос не можеше да бъде друго. Винаги ще е същото, винаги ще тънем в порок. Ще бъде различна само политическата окраска. Тъй че надеждата за съвършенство все пак показва, че не сме духовно мъртви.

Светът до Христос и без Христос е точно такъв – потънал в отчаяние, в напразно търсене, в безрезултатна болка. И само в Него може да намери спасение, изцеление, утешение. А и светът, в който се намираме днес, много прилича на нас – тогавашните тийнейджъри от края на 80-те и началото на 90-те. Един свят, който иска да бъде прегърнат, утешен, успокоен. Гледам как улиците са украсени в очакване на Рождество Христово. Гирлянди, лампички, подаръци, музика, суетня и смях. Светът се смее, защото си няма и на представа какво друго би могъл да направи. Защото ако се вгледа в себе си, трябва да завика от болка. Разбира се, тук не говоря за света по принцип. А за нас, обикновените средностатистически българи. Ние сме толкова далеч от същността на празника. Но не бива да спираме да я търсим. И ако сме я намерили, сме длъжни да я разкажем на сегашните деца. Да я обясним подробно. Иначе ще се обвиняваме, че сме оставили един неразбираем свят след себе си. Че не сме си свършили работата. И всичко ще се повтори отново.

Нашата задача като възрастни хора е да направим поне мъничко от това, което отец Серафим прави за нас – да посочим смисъла на живота, избавлението от скърбите, утехата в нещастието, абсолютната Истина за нещата. Да разкажем за пещерата, в която тази Истина идва, за да се въплъти. Затова, че Бог идва в объркания човешкия свят. Идва, защото го търси. Защото го обича. Защото му желае да живее вечно. Няма нужда вече да се търси пипнешком сред мрака на света, защото над него изгрява Витлеемската звезда.

Аз не съм готов да оставя след себе си един неразбираем свят. Затова казвам: Ако искате да намерите това, което душата търси, побързайте след тази звезда. И тя ще ви отведе на чудно място. При дошлия на земята Бог. Ще Го видите като Младенец, Който още от първия Си дъх прави първата Си крачка към Кръстния ход на нашето избавление. Ще видите Онзи, Който има всичко, но е дошъл да се жертва без остатък за тези, които обича. Тези, които обича, сме ние. Обича ни повече, отколкото и сами себе си можем да обичаме. Ще чуете гласа на ангелите. Техните песни нямат нищо общо със светската музика. Защото в тях няма злоба. Нито болка. Само радост. Когато човек веднъж чуе тия песни, забравя за болката и злобата. Тези песни нямат общо дори с онази класическа музика, която търси съвършенството. Те разказват за намереното Съвършенство. За общението с Него в безкрая. „Слава във висините Богу…” Но нали и човекът е призван към това да славослови Бога във висините. Нали затова Бог слезе на земята, за да въздигне човека във висините. „…на земята мир, между човеците – благоволение”. Мирът, който идва да донесе Богомладенецът, няма нищо общо с това, което светът предлага за мир. Този мир е предвкусване на състоянието, в което душата ще се намира в Царството Божие. Затова и казваме в ектенията: „За мира, който идва свише и за спасението на нашите души, на Господа да се помолим.” Любовта на Бога, която Той ни донася чрез Своето Рождество, трябва да се принесе във всички наши действия, във всички мисли и чувства, докато се превърне в блага воля един към друг.

Децата ни очакват от нас не да им замазваме очите с гирлянди и подаръци. Очакват да им дадем смисъл. Този смисъл може да се изкаже само с една дума и тя е Христос.

Деца, на този свят не може да се живее без човек да пострада, да поскърби, дори понякога да падне. Не бива, обаче, да се живее без човек да познава Истината и да общува с Нея, без да знае смисъла на живота си и накъде води той. А именно – към вечността, към неизказаната радост на Царството Небесно. Затова и сърцето трябва да се превърне в пещера, в която да се роди Христос. И когато това стане, тогава от „мой дом” сърцето ще се превърне в дом Божий. А животът ще стане богослужение.

Авторът е свещеник в храм „Св. преп. Наум Охридски“, София


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9rw48 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен