Блудният син се завърнал от далечната нива, където пасял свинете, и съкрушен влязъл в Рая. По-големият син се върнал гневен от нивата на бащата си и разкрил ада, който е носел в себе си. „Той се разсърди, и не искаше да влезе“, след като е бил известен от слугите какво става в дома му.
В живота на бащата следва ново мъчение. Веднага щом свършило едното изпитание, започнало друго. Когато по-младият син се завърнал от блудния живот, по-големият син, който живеел в дома, отказал да влезе вътре.
Изкусителят всеки ден създава проблеми и поводи за скръб. Той иска да оскверни радостта, да помрачи чистотата на празника. Да не остави ненаранено сърце. Бащата в притчата обаче е океан от любов и търпение: А баща му излезе и го канеше.
Бащата знае болестта на своето по-голямо дете, а именно, че ревнува и завижда. Затова, движен от любов, той проявява умереност в своята бащинска обич. Той не се втурва, както в случая с по-малкия син, а излиза с болка от дома. Той не „целува“ по-големия син – ако беше направил нещо подобно, щеше да го изгори, да го разстрои – той дори не го целунал, а само му говорил умолително. Той търпеливо приел всички вълни на гнева на по-големия син, който е бил готов с обвинението (както блудният син е бил готов с изповедта). Сякаш по-големият син само е чакал повод, за да избухне и да изкара наяве всичко, което бил трупал години наред и което е вряло и кипяло в него.
Аз толкова години ти служа
Той никога не бил нарекъл баща си „баща“, нито бил гледал на него като на баща, а като на началник, и то несправедлив началник. Така той сам принизява себе си, гледайки на себе си като на наемен слуга.
В тази законническа връзка той изцяло оправдава себе си и изцяло осъжда баща си. Ни веднъж твоя заповед не престъпих – винаги съм изряден. Безупречен съм. Никога в нищо не сгреших. Никога не направих зло. Ти никога не направи нещо добро.
Той нарича своя по-малък брат не брат, а син на баща му, а грешката на младия брат, която той не е поправил, според големия не е в това, че е наскърбил баща си, а че е пръснал парите, прахосал е имота. Той пръв и последен обвинява своя брат, че е разпилял имота „с блудници“.
Бащата започва да го поправя с обръщението „Чедо“. Ти не ме наричаш баща, но аз те смятам и те наричам мое дете. Това е първото нещо. Ти не си нито мой слуга, нито мой подчинен. На отрицателното наречие никога на по-големия син бащата отвръща с положителното винаги – ти си винаги с мен. Това е раят, свободата, богатството на сина, това, че пребъдва в дома (Иоан 8:35), пребъдва заедно с баща си. „Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“ (Иоан 14:10). На неговото искане за най-малкото и нищожното нещо – едно козле – той отговаря с всичко: Всичко мое е твое. На гнева и омразата, която разяжда по-големия син (Той се разсърди, и не искаше да влезе), той отвръща с да се зарадваме и развеселим, защото брат ти възкръсна и бе спасен.
Чертите на блудния син
Към блудния син можем да приложим думите от Откровението „дано да беше студен или горещ“ (Откр. 3:15). Когато тръгнал от дома си, той бил абсолютен бунтар. „Като събра всичко, отиде в далечна страна“. Той се „нахвърлил“ на греха. Дал и загубил всичко. Когато изпаднал в крайна нужда, „отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна“. Това показва неговото крайно усилие да се хване за нещо като за спасителен сал. Когато се върнал у дома, той бил горещ и абсолютен, и се върнал, за да изповяда открито своя пълен крах и грях.
Първият път загубил всичко. Сега той изцяло принася себе си, макар да е загубен и мъртъв – във всеки случай изцяло – на баща си; без никакво колебание, без никакви резерви или условия.
Себелюбието – болното привързване към нашето его – е чуждо на Любовта, която ни е сътворила, на диханието, което Тя е вдъхнала в нашата вътрешност. Затова, следвайки своята бунтарска воля, блудният син бил загубил оста на своя живот, погазил бил своята природа, съсипал бил себе си и бил извън себе си. Веднага щом „дошъл в себе си“, той се върнал в своя дом. И намерил баща си, който е любов, който не се затваря в себе си, а заради прекомерната си благост излиза от себе си… Синът във всяко отношение се връща в бащиния си дом (Св. Дионисий Ареопагит – ΡG 3, 712ΑΒ). Намерил баща си, който се втурнал извън дома, за да прегърне по-младия си син, който се е завърнал; същият баща, който бил излязъл извън дома, движен от същата любов, за да помоли по-големия си син да влезе вътре.
Екстатичната любов, т. е. принасянето на другия, ни води до нашето собствено аз. Така намираме себе си и всички други. Ако я имаме, колкото и далеч да се намираме, тя ще ни заведе в рая. Ако я нямаме, и пред вратата на Рая да сме, липсата на любов, омразата няма да ни остави да влезем, а ще ни отхвърли надалеч.
Черти на по-големия син
По-големият син бил болен и носил ада в себе си. Любовта на бащата към него, любовта на хората помежду им предизвикала в него единствено мъчение и смущение. Тук не може да се приложи заповедта на господаря, който е приготвил голяма вечеря: „Накарай ги да влязат“ (Лука 14:23). Подобно настояване за влизане в Рая спрямо човек, който завижда и мрази, засилва неговото демонизиране. Измъчва го още повече. Превръща живота му в непоносим ад. Чрез неоспорими разсъждения и солидни аргументи той преобръща всичко и го смята за неприемливо. Той смята за виновни и за достойни за осъждане тези, които са допринесли за едно такова празненство – за рая, където човекът може да се върне, да се спаси, да живее; за пасхалната вечеря, където е „угоеното теле“, и се чува призивът: „Всички се насладете на пиршеството на вярата… на богатството на благостта“. Големият брат не търпи такива нововъведения и не може да влезе в такава атмосфера. Не понася „песни и игри“. За него е чужд и неприемлив фактът, че Бог прегръща блудния син, който се покайва и му дарява „първата одежда“. Той не може да понесе тази неправда, това оскърбление на „истината“ и „справедливостта“.
Бащата кротко го кани да вземе участие в радостта, в евхаристийната трапеза. Той сякаш го моли да не влиза в ада. В него обаче се надига омразата и бащинската нежна покана му прозвучава като гневно отхвърляне.
Нима всичко това не показва какво ще стане на окончателния Съд при Второто пришествие?
Нима гневът („Той се разсърди, и не искаше да влезе“) не кара твоето злобно сърце да вижда разгневено и намръщено тихото лице на милостивия Бог? Нима омразата, която не оставя човека, който е обзет от нея, да влезе във всеобщото празненство на радостта, не изкривява поканата за Рая към самия него в отпращане към външния огън? Нима омразата не е адът, който разяжда нашата вътрешност? А божествената любов – Раят, който повторно ни съживява? Нима самата Божия любов не е Рай за спасените, здравите, които обичат, покайват се и имат ум Христов? И нима същата любов не е ад за болните, т. е. за онези, които не обичат, не се покайват и нямат ум Христов?
Нима един и същият призив на любовта на Бога, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“, няма да прозвучи за тези, които не обичат, поради своята извратеност и неразкаяност, като „идете от Мене, проклети, в огън вечний“, а за тези, които обичат, като „дойдете вие, благословените на Отца Ми“?
Нима не биваме съдени още днес? Нима още днес не се подготвяме за мястото, което сами ще заемем тогава? Нима не се подготвяме за съда на любовта? За това дали приемаме и преживяваме любовта като рай или като ад?
Съпоставяне на двамата сина
Блудният син е пример за завръщане и разкриване на това какво е изповедта: плод от покаянието, изповядване на нашите съществени грешки и престъпления. Съкрушение и търсене на милост.
По-големият син е пример за не-завръщане и разкриване на това какво не е изповедта: изброяване на нашите собствени постижения и на престъпленията на другите. Коравосърдечие и осъждане.
С течение на времето и чрез болезненото преживяване от младия син изчезнала идеята, че може да намери нещо извън дома, без баща си. Той е познал празнотата на живота далеч от неговия извор.
Напротив, с течение на време по-големият син не узрява духовно, а втвърдява своята позиция. Той все повече осъжда другите и баща си в лъжеусещането, че е някой.
Чрез своето поведение по-младият син изрича словото на покаянието: Пред Тебе Едничкия съгреших.
Обратно на това, по-големият казва: Ти си единственият виновник!
Това, че в началото, преди да изминат няколко години, по-младият е въстанал, до голяма степен може да бъде оправдано.
По-големият обаче да се противи след толкова години и да не иска да влезе в бащиния си дом в мига на великата радост, а да иска козле – а не агнец, за да се порадва с приятелите си (приятелите му били сред козлите, отляво, а не сред балгословените, отдясно) това е тежко и трудно за поправяне.
Когато общуваш с Небесния Баща имаш други отношения, говориш друг език, споменаваш други загуби и печалби. Не се отбраняваш, а сам се унижаваш, защото смяташ себе си за виновен – единствения виновен – пред такъв Баща, Който не само обича, а е самата Любов.
Когато не разглеждаш Бога като Баща, Който те обича, тогава изповедта се отменя, губи своя смисъл, не става. А когато започне да става, тя се принизява до юридически спор, където обвиняемият е Невиновният, Благодетелят. Когато виждаш пред себе си работодател, който изчислява сметките си с тебе, тогава се подготвяш за спор от икономическо и юридическо естество, т. е. да видим кой над кого ще надделее.
Ако можем да обичаме, ще познаем истината на Бога. Без любов, надигайки нашия глас, ние разкриваме фалша на нашия живот.
Черти на бащата
Бащата от притчата знае кога да говори и кога – не. Кога да раздава цялото имущество без да каже нито дума и кога да не дава дори едно козле, и обяснява защо. Кога и кой свой син целува, без други коментари. Кога и кой свой син не целува, а го моли и съветва бащински и с кратки слова.
Не са нужни много думи и обяснения. Необходимо е време, себенаблюдение и изпитване, за да разберем – ако разберем – за кого става въпрос.
Затова е важно човек да знае кога ще каже дадено нещо на другия и докъде ще стигне. След това той спира обясненията, не продължава без въпросът да е решен и уреден.
Той не разпитва по-младия син какво възнамерява да прави и кога. Затова го оставя свободен да остане у дома колкото дни иска, след като му е дал неговия дял от имота (той тръгва „Не след много дни“) и дори не го пита къде ще ходи; дали мисли да ходи близо или далеч („в далечна страна“), дали ще вземе всички свои неща или половината („младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна“). Нито е попитал по-големия син какво решение е взел, след като е чул това, което бащинската любов му е казала. Той го оставя свободен да реши когато и както иска. Той оставя въпроса отворен и просто се ограничава до това да му каже какво би трябвало да направи: „… а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“.
Молбата, увещанието на бащата остава без отговор, а краят е неизвестен. Обсъждането спира внезапно, преустановява се, остава незавършено. Защо няма завършек? Защо не стига до края?
Така става. Не може да има край в разговори по такива въпроси и с хора, които се намират в такова състояние. Няма край в обсъждания на теми, чието естество превишава всяко слово и чувство. Дори проблемът, заболяването на блудния син, не е бил решен чрез обсъждане, а чрез привидно изоставяне, т. е. баща му го е оставил да се поучи чрез своите страдания. Така е. Само Бог да направи Своето чудо.
Разговорите и увещанията не водят до никакъв резултат при хора, които са усвоили омразата, логиката на самооправданието, на осъждането на всички останали. Те могат да ти говорят безкрайно и да изреждат безброй свои добродетели и престъпления на другите – за да изтребят своя брат и да оправдаят себе си. Своето си мнение обаче няма да променят. Не могат да се покаят. Не обичат. Те са чужди на собствената си природа. Това е техният ад.
Как можеш да обичаш тези, които не обичат? Това е голям кръст. Те отхвърлят твоята любов; тя е ад за тях. Страдат, измъчват се. Как обаче можеш да им помогнеш, да ги подкрепиш без любов? Те търсят не спасение, а осъждане, изтребването на всички. Така те и себе си осъждат (богословие и „житие“ на ада).
Бащата не обръща внимание на аргументите на по-големия син. Той изобщо не го критикува: нито го укорява за някоя негова грешка, нито споменава нещо добро, което е направил. Никой не може да отрече известно негово добро усилие, но злото е било в това, че не е осъзнавал, че и той самият е блуден, а не само брат му.
Притчата и ние
Тази притча има пряка връзка с Бога Отца и с историята на човечеството, което по характерен начин се разделя на две части, на двамата сина. Къде се намираме ние? Кого представляваме? Не е лесно да кажем. Опасно е да отговорим прибързано. На това ни учи притчата. По-младият син, който отначало е настоял за своя дял от имуществото (кой му каза, че има право да върши това?) докато прахоса всичко, но настане силен глад в далечната страна и започне да умира от глад, както и жителите в онази страна – преди да стане всичко това, той е бил замаян, не е бил в ред, бил е извън себе си. Не е можел да различи и да разбере това, което е сторил. Чак след всичко това той „дошъл в себе си“.
Следователно, ако се намираме в състоянието на по-младия син, преди да дойде в себе си, това означава, че в действителност сме извън себе си и не знаем къде се намираме, какво става с нас, кого представляваме. Или ако мислим, че знаем това – и обикновено си го мислим, тогава грешим. Чак когато в даден момент с Божията помощ дойдем в себе си, тогава ще открием нашата нищета и голота.
Само че и по-големият син е не по-малко извън себе си. По-точно в притчата него изобщо не го виждаме да идва в себе си, т. е. да отива при Отца, да усеща и да изповядва чрез своя живот и поведение човешкото безсилие. Той обаче лъже и буйства: на инат върши своята воля: „Той се разсърди, и не искаше да влезе“, и мисли, че цялата справедливост е на негова страна. Всъщност праведен съд има този, който върши не собствената си воля, а само волята на Небесния Отец.
Той се самооправдава чрез собствените си думи и едновременно с това бива опроверган от собственото си поведение, показвайки колко е арогантен и чужд на етоса на Небесния Отец. „Аз толкова години ти служа“. Той пресмята времето, творението, а не вечността, нетварната благодат, която за миг прави богослов разбойника, който се покайва на Кръста. Той обвинява своя брат в блудство и бунт, а сам не се вслушва в своя баща. Докато постоянно разгласява своето безупречно поведение „ни веднъж твоя заповед не престъпих“, в същия момент отхвърля не някаква строга заповед да свърши нещо, а потъпква бащинската молба за участие в семейната радост.
Следователно не е лесно сами да кажем къде се намираме, защото може да се окаже, че грешим, може да сме извън себе си и да не знаем, да не го осъзнаваме.
Колко страшно е да си толкова далеч, докато се намираш у дома си! И още по-страшно е да изпълняваш заповедите и да не стигаш до вкусването на угоеното теле, да не станеш сътрапезник на голямото угощение, което се дава за цялата Вселена.
Ние като духовни отци
В цялата история съществува баланс, защото бащата устройва всичко по божествен начин, понася всичко. Той тихо понася кръста на цялата история у дома. И двете деца са имали проблеми; те са се измъчили и са го измъчили. Той обаче постъпва безупречно, божествено. Нито по-младия нарича блуден син, нито по-големия порицава, понеже той му е говорил по неподобаващ начин. Неговото поведение говори за безкрайна любов и носи утеха.
След като имаме такъв Баща, можем да имаме надежда. Можем да намерим пътя към дома, можем да намерим себе си.
В нашия човешки живот ние винаги сме деца на Бога; пример за връщането към Небесния Баща е по-младият син. Ние обаче също се намираме в положението на бащи или на духовни отци. Тук отново поведението на „човека“ от притчата показва как трябва да се отнасяме към нашите деца или духовни чеда.
Ако сме в състоянието на по-младия син, който се е завърнал или се завръща, тогава можем да проявяваме търпение към другия, към нашето дете. Тогава можем да почувстваме и да го изповядаме, че сме немощни, много немощни – „защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5), но не трябва да се разочароваме, защото имаме Отца, Който „би могъл да ни съчувствува в нашите немощи“ (Евр. 4:15).
Независимо дали се намираме в състоянието на по-младия син, живеейки блудно в далечна страна, или на по-големия син, който оправдава себе си и осъжда другите, тогава непременно ще изкривим отношението на истинския Баща. Въпреки нашето вероятно добро разположение, ние ще се измъчваме или преди всичко ще измъчваме (другите). Съгласно това може да различим два вида отклонения в поведението на родителя или на духовния отец.
1. В първия случай, по примера на блудния син преди неговото завръщане, те се представят като много либерални, снизходителни и толерантни. Не правят забележки. Оправдават младите. Не изцеляват техните болести (нямат такава способност). Каквото и да правят техните деца, те го смятат за естествено, оправдано или дори съвършено. Това не е резултат от любов, а последица от безразличие и повърхностно отношение; опит да придобият временно приятелство с децата. Тези учители-бащи покриват своята неспособност и невежество с хипотетично човеколюбие и разбиране, докато става въпрос за реално презрение и изоставяне на човека, който се нуждае от най-великите и честни неща.
Младите следват тези водачи за кратко, бидейки подмамени от външния блясък на тяхната дързост и заблуждаващ либерализъм. Те обаче бързо ги изоставят, ако имат автентични търсения и мощно духовна сила, защото осъзнават тяхната опасна безплодност. Те са чужди на живота, природата и дълбоката жажда на човека. „Подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават“ (Иоан 10:5).
2. Вторите външно остават в дома на баща си – пример за това е по-големият син, но се намират далеч от духа и величието на неговата любов. Те се саморъкополагат за духовни отци, тъй като „толкова години“ се трудят. Те действат като жестоки порицатели на другите. Според тях личната им борба за покаяние и смирение е приключила. Сега се занимават с проблемите на другите (и обикновено са самозванци). Всичко, което правят, не е продиктувано от чиста бащинска любов – тя е чужда за тях, а от злобно сърце и неоправдана за техните години завист. Затова много скоро за всички става ясен техният вътрешен безпорядък и мания за отмъщение. Техният глас и поведение е чужд на гласа на истинския пастир, който полага душата си за овците и „зове овците си по име и ги извежда“ (Иоан 10:3).
Затова хората ги изоставят. И колкото повече хората се отдалечават от тях – и то с право, толкова повече те се демонизират, сипейки заплахи и проклятия към онези, които не търсят техните съвети.
Не можем, не ни е позволено да покажем повече или по-малко снизхождение или строгост от тази, която показа Небесният Отец. Или, с други думи, нашето снизхождение и нашата строгост са недостатъчни и излишни за другия. Това, което е необходимо, е да престанем, ако можем, да живеем въображаем живот, а да живеем за умрелия и Възкръснал за нас Христос. Така ще живеем за всички и чрез нас ще се явява Христос, Началникът на живота, а не нашите относителни и безстойностни мнения и действия.
Този, който се е завърнал или се завръща, вижда само своето собствено недостойнство („не съм вече достоен да се нарека твой син“). Затова той различава и се удивява на Божията любов. Той смята себе си за пръв от грешниците, а другите – за чисти. Този човек обича „по подобие на Бога“ (Авва Исаак), обича с любовта на Бога, Който спасява и съди. Чрез него Сам Бог обича и се явява. Той става бог по благодат, а не богослов в своята фантазия. Първото е трудно и рядко, второто – тривиално и всекидневно.
Осветилите се хора, светците ни утешават и спасяват. Те могат да поемат делото на отци, защото казват истината чрез своето слово и живот. Те показват, че тяхната борба е докрай. Тя може да се променя, но не свършва, докато човек не влезе в гроба. Делото на покаянието продължава докато сме живи. Денят на нашето погребение е часът за „почивка съботна“ (Евр. 4:9).
Ние, които сме немощни и имаме проблеми, ги слушаме, доверяваме им нашето битие, доближаваме ги и искаме колкото се може повече да бъдем близо до тях. Защото чувстваме, че ни разбират, помагат, изцеляват, колко и да са строги – когато са. Тяхното човеколюбие е действено, спасително, а тяхната строгост – човеколюбива.
Без любовта на Бога Отца и присъствието на светци, които правят осезаема Неговата обич и светлина, животът на земята се помрачава и охладнява като ада. Жителите на „далечна страна“ те погубват, изпращайки те да пасеш свине, т. е. плътски страсти. А „праведните“, от типа на по-големия син, те осъждат и не приемат твоето покаяние.
Винаги обаче съществува Бащата, Който те е родил, более за тебе и те спасява. Целият всемир става наш дом, когато имаме Бога за наш Баща и ближния – за наш брат!
Превод: Константин Константинов
