Неделя на прошката
В живота на съвременното човечество наблюдаваме един любопитен парадокс. От една страна – отдалечаване от Бога и загърбване на неговото слово; от друга – пълно доверяване (до издигането й в абсолют) на науката и на научните изследвания. Но ще кажете: къде е тук парадоксът? Парадоксът се явява тогава, когато се установи (а това става твърде често), че резултатите от научните изследвания в най-различни области потвърждават библейските истини. Същите тези истини, които модерният човек отхвърля като остарели и ненужни. Примери в това отношение могат да се посочат много, но днес ще приведа един, който е свързан с темата на днешното евангелско четиво (Мат. 6:14-21).
„Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15) – учи ни Спасителят в Своята забележителна Проповед на планината (Нагорна проповед), част от която чухме днес. Тези думи на Христос вече две хиляди години звучат в света, но хората сякаш все по-малко се вслушват в тях. „Защо да прощавам, нека всеки да си получи заслуженото – разсъждава съвременният човек. Кой и къде е този небесен Отец и какво толкова има да ми прощава?”.
Ако е по-любознателен обаче, същият този скептик ще отвори някое списание по психология или социология и ще прочете интересни неща по тази тема. Той ще научи, че психолози от различни университети и институти не веднъж са правили (и правят) научни изследвания и анкети, за да намерят формулата на човешкото щастие, да установят кои хора се чувстват най-щастливи и защо. Макар и правени по различно време и в страни с различен стандарт на живот тези проучвания дават удивително еднакви резултати. Установено е, че най-щастливи се чувстват хората, които (изреждам отзад напред): 5. Имат добри семейства и повече приятели; 4. Не търсят съперничество и материална надпревара с колеги и съседи; 3. Обичат да правят услуги и да помагат на другите; 2. Не позволяват да ги погълне напрежението (тревогата) на ежедневието и -забележете! 1. Умеят да прощават. По този повод психологът Кристофър Петерсен от Мичиганския университет казва, че „способността да прощаваме е характеристиката, която е най-силно (най-тясно) свързана с щастието.” Той я нарича „царица на всички добродетели и навярно най-трудно достижимата”.
Ако се вгледаме внимателно в резултатите от тези изследвания, без усилие ще установим, че изворите на човешкото добруване и щастие са не само съзвучни с евангелските принципи, но и напълно се покриват с тях. Всички ние добре знаем какво ни учи Христос за брака и семейството; отлично знаем как Той иска да се отнасяме с всички хора и да обичаме и помагаме дори и на тези, които ни недолюбват; знаем, че ни повелява да ценим и предпочитаме духовните блага, а материалните да оставим на втори план; помним съвета Му да не се тревожим за утрешния ден и накрая знаем (и днес отново го чухме), че Той поставя прошката като единствено условие да получим и ние прошка от небесния ни Отец.
Ето как нещата се оказват твърде сходни, да не кажем еднакви. Христос изисква от нас това, което психолозите (2000 години по-късно) са установили, че лежи в основата на човешкото щастие. Но има и разлика, която трябва да посочим. Тези открития на учените са някак статични, ограничени във времето. Те се отнасят само за тукашния, за земния, за временния живот. Това, разбира се, не е малко, но съвсем не е всичко. А евангелските, библейските истини са всеобхватни, те се отнасят и за тукашния, и за отвъдния живот; и за земята, и за небето. Чрез тях, ако ги претворим на дело, ако ги приложим в живота си, ще постигнем и земно благоденствие, и Небесното царство. В Христовите истини има движение и устременост; те имат извънвремева проекция – валидни са за всички хора и за всички епохи; за днешния ден, и за вечността. Това именно ги прави божествени и вечни. Прагматичният, скептичният, постоянно задъханият от напрегнатото си ежедневие наш съвременник няма нито време, нито желание (а може би вече и сетива!), за да се размисли и занимава с „небесни и божествени” неща. Пък и светът около него от всеки ъгъл му крещи, че те не съществуват. И затова той просто ги отрича – така му е много по-лесно.
Уви! Тази леснина е толкова измамна. Тя всъщност е гибел.
Ние обаче сме от щастливите съвременници. От тези, които не са завладени от груб практицизъм и злопаметство и това е една от предпоставките за нашето добро самочувствие. А не сме завладени от злобата на деня, защото търсим Божието слово, приели сме го с искрена вяра и се опитваме да го превърнем в ръководно начало на живота си. Без да се нуждаем от странични, от външни потвърждения на неговата истинност. Спасителят изисква от нас да прощаваме, за да ни прости и Бог нашите прегрешения. Това е достатъчно сериозна причина да бъдем великодушни, тя всъщност е най-сериозната. Но в нея се крият и много други причини, които не са маловажни. Нека изброим някои от тях.
Само чрез прошката ние прекъсваме спиралата на злото. Отмъщението никога не донася равновесие (умиротворение), защото засегнатите хора не мерят грешките и обидите с една и съща мярка. Единствено чрез прошката можем да спрем въртележката от болка и обиди, завъртяла в омагьосания си кръг двама души. Прошката ни освобождава от ръждата, от утайката на лошите чувства, която размътва вътрешния ни мир и вгорчава (повече или по-малко осезаемо) целия ни живот.
Чрез прошката ние прехвърляме товара на въздаянието (отплатата) върху Бога, Който единствен има право и може да го носи. А това прави душата ни лека и свободна.
Прошката ни дава възможност, слагайки край на враждата и отмъщението, да започнем нови отношения начисто, да сложим ново начало.
Чрез прошката прекъсваме емоционалната си зависимост от този, който ни е наранил; той вече не определя и не властва над чувствата ни и над емоционалния ни живот.
Без прошка животът би бил невъзможен. Без Божията прошка всички бихме погинали в ада; без взаимната прошка между хората, обществата и народите животът би станал истински ад.
Прошката е Божий, а не човешки закон. Прощавайки, ние постъпваме като Бога, ставаме истински божии чада, богоуподобяваме се. Чрез прошката, по думите на един богослов, „нашите сърца затуптяват с ритъма на Божието прощаващо сърце”.
Прощавайки, самите ние получаваме Божията прошка. „Помислете си само – пише един светец – каква възможност ни е дадена! Без особени трудове и лишения, без изнурителни подвизи и бдения, само чрез прошката ние получаваме най-великата милост – Божието прощение!”
Довечера е вечернята на взаимното прощаване. С повечето от вас ще се видим отново тук, за да си кажем: „Простено! Прости!” Ще си го кажем с добро чувство и лекота, защото … защото (с малки изключения) няма какво да си прощаваме. Но ако някой от вас е дълбоко засегнат от някого, ако в сърцето му като стрели са се забили тежки думи и обиди; ако душата му е скована в ръждата на дълговременна неприязън и болка – нека се освободи от това бреме и да прости. Да прости и да се освободи от отровната мътилка на всички лоши чувства, подхранвани от не-прощението, та с чисто сърце и ведро лице, като истинско Божие чадо, да влезе в благодатното време на започващия от утре Великденски пост.
Време за оставяне на всички земни тегоби и низости; време за освобождаване от баласта на греховните навици и нечисти желания; време за събиране на духовни съкровища и за устремяване към небесното.
(9 март 2008 г. – от книгата С дух и истина)
