Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църква, Евангелие и догмат

Сряда, 28 Ноември 2012 Написана от Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisСъбитията от Въплъщението на Христос до Възнесение и Петдесетница ни водят към света на Църквата като литургична община, самосъзнанието и единството на която се изграждат върху тринитарна основа.

Виждаме, че, от самото начало и до днес, тя е събрана около Трапезата Господня: „… И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42).

Тук, в литургичното събрание, е източникът на нейния живот, средоточието на този живот. От тук извира нейното ново учение, нейната освещаваща благодат; от тук взима своето начало и начинът, по който тя се управлява.

В това ново семейство – в Тялото Христово и общението на Светия Дух – се пише и Евангелието, което не е някакво систематично изложение на християнското учение, защото не става въпрос въобще за учение. Христос не оставя след Себе Си никаква нова философска система, дори не е основал нова религия. Той ни е оставил Своето Тяло и ни е изпратил Своя Дух. И Евангелието представлява преди всичко отделни откъси от живота на Христос и от опита на новата общност в Христос. Св. евангелист Йоан ясно говори за ограничения характер на евангелското повествование: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, струва ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25). Всичко това обаче, което не би могъл да побере целият свят, ако е трябвало да се пише за всичко подробно, се намира, познава и преживява в Църквата, в която живее Самият Христос. Тези, които мислят, че познават Христос извън Църквата, в действителност притежават съвсем нищожни сведения за Него; онези пък, които пребивават в Църквата, живеят в Него. Така можем да кажем, че в своята същност Евангелието е частна книга, принадлежаща на Църквата – пратеник в света. Или, с други думи, извън Църквата Евангелието е мъглява непонятна книга. Много характерно е мястото, където се пази Евангелието – в православния храм това място е Светият Престол, върху който това Евангелие свещенодейства и е обект на свещенодействие.

По-късно, когато възниква необходимост, Църквата формулира и догмата, който не е нищо друго, освен израз на истината, различен способ за изразяване на истината, вече съществуваща в недрата на Църквата от деня на Петдесетница.

„Всички приели умното сияние на Светия Дух… изложиха богонаучената вяра”[1] – ето ги Отците, проповядващи Христос.

Евангелието и догматът са – както се вижда – различни способи за изразяване на един и същия Дух на Църквата. Когато Църквата пише Евангелието, тя не се занимава с филология. По същия начин, когато формулира своите догмати, тя не се занимава и с философия, но и в единия, и в другия случай Църквата изразява пълнотата на новия – скрит в недрата ѝ – живот. Това е причината, поради която нито Евангелието може да бъде разбрано извън Църквата, нито догматите – извън църковното богослужение.

Това вътрешно единство на живота и Истината е силата и основното свойство на Църквата. В Църквата всичко съществува по нов богочовешки образ.

От момента, в който Словото, пребиваващо преди вековете в недрата на Отца, се появява като младенец в утробата на Пресвета Богородица, като Единен Бог и Човек, не призрачно и не въображаемо, но по природа и истина – от този момент ние живеем в онтологичното единство на двата свята.

„Словото стана плът и живя между нас” (Иоан 1:14). Ето я е и основата, и новата радост на Църквата. От този момент нейната словесна служба става богословието. То пък става свещенодействие, проповядващо живота на Църквата, за да може да въплъти, да събере в себе си цялата разумна човешка природа в странно обòжение.

Като плод на новата твар, богословието съдържа в себе си двойната богочовешка природа на Църквата. То извира от църковния купел, от където излизаме възродени по душа и тяло и облечени в Христос, и не е нищо друго, освен опита на нашето кръщение в живота на Отца, и Сина, и Светия Дух.

Развитието на това ликуващо тринитарно изповедание е представено в древните кръщелни символи. От разпространението, от подробното описание на пълнотата на истината, опитно познавана в Църквата, произлизат и по-късните символи от Никея и от Константинопол, и всички останали символични паметници, а така също и самият принцип на формулирането на православните догмати.

Догматът е израз на мистичния живот на Църквата, запечатания в Светия Дух – тринитарен опит, в който човекът напълно се потапя чрез Църквата.

Догматите не представляват интерес единствено за специалистите. Те нелъжовно водят към пълнота на живота в Светия Дух, в Когото „всички отечески постановления (δόγματα) се откриват чрез Словото”.[2]

Догматът не е научна разработка или юридическа кодификация, но благодатно изложение, „кратко казани, но с много мъдрост”[3] преподадени от Бога определения за вярата.

Затова верността към Преданието и догматическото учение на Църквата е грижа не толкова към това да не се променя нищо от точното изложение на догматическите определения, колкото нашият живот да се измени и обнови с помощта на тези истини и на възраждащите сили, които се крият в тях. Тогава се променя животът, тогава човек придобива духовно чувство и вече може да вижда – да осъзнава най-дълбокото значение и достойнство на православната вяра, да я преживява като жизнена сила. Характерен израз на това преживяване и опит е включването сред догматическите и символически паметници на православната съборна Църква на литургиите на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст – с всичките им уставни порядки и правила за извършването на това свещенодействие. Трябва да кажем, че не са само молитвите, съдържащи догматически елементи, но и всички литургични действия и целият въобще литургичен живот, които създават и преподават уникалното богословско свидетелство и благодат.

Като пазят истината на христологичния догмат, Отците на Църквата съхраняват и предпоставките за спасението на човека. Действителното Въплъщение на Словото и истинското спасение на човека съществуват заедно в неразрушима връзка. „Ако това се бе случило само призрачно (въображаемо), то и тайнството на Домостроителството би било лъжа и спектакъл, и Той само привидно, а не действително е станал човек. Тогава и нашето спасение би било въображаемо, а не действително; но да спаси Господ, и ако някой учи така, то нека той да се лиши от спасение”.[4]

„Затова бъди глух, когато някой ти говори не за Иисус Христос, … защото без Него ние нямаше да имаме истински живот”.[5]

Всяко промяна на първоначалното верую, всяко потапяне в скритите основания на Църквата, „която Господ е утвърдил върху камъка на вярата”,[6] откриват – рано или късно – пукнатините на разделението върху повърхността на църковното лице. Когато се изкривява догмат (независимо дали съзнателно или не), се изменя еклисиологията (пастирската практика и управлението на Църквата), изменя се духовният живот, човек започва да се измъчва.

Еклисиологията и антропологията имат една и съща основа – тринитарният и христологичният догмат.

Словото се въплъщава и богословието извършва свещенодействието си в живота на вярващите. Вдъхновено от Светия Дух, богословието на Отците на Църквата, които проповядват Христос, благовести за живота, който е Сам Христос.

Ипостасното единство на двете природи на Господа ни превръщат в участници по благодат в живота на Светата Троица, което превъзхожда всяко друго постижение. И начинът на съществуването на Бога в Троицата е мистическото устройство на нашето битие, създадено по Неговия образ. Само когато започнем да съответстваме на Христа, като Го познаем в съучастието Му в живота, „си възвръщаме своето величие”[7], нашите присъщи природни функции и свобода – и като Църква, и като отделни личности. Еклисиологията и духовността имат едно общо основание, и то е догматът. Църквата е Христос, Неговото Тяло, което живее в историята. И всеки вярващ, който я носи в себе си, е малка Църква. Личното съзнание на вярващия има църковно измерение и всеки църковен проблем става проблем на личното спасение на всеки вярващ.

Следователно, когато един еретик посяга на чистотата на преподадената ни вяра, той посяга на живота на вярващите, на самия смисъл на тяхното съществуване. Ереста включва в себе си едновременно хула на човека към Бога и проклятие за самия човек.

Това обяснява защо целият църковен организъм, притежаващ духовно здраве и чувство за православност, още от самото начало, от дълбока древност решително се е противопоставял на разрушителните инфекции, разпространявани чрез ересите.

Великите Отци на Църквата, – които са вместилища на богословието – са ново тайнство, ново свидетелство за вярата. Те са велики, защото са достигнали не просто до дълбините, но и по-далече от всяка дълбина, достигнали са до най-незабележимото, до цялостното изчезване.[8] Там, където води „силната като смърт любов” (Песн. 8:6).

Човекът, кръстен в това изчезване, потопен в купела на смъртта заради Христос и заради Евангелието, се ражда отново в пълно съзнание, зрялост и съвършенство. Такъв човек преминава през нищожното място на своето умаляване-изчезване, в което се и случва раждането за новия живот. И отново се връща в света чрез Него.

Ти преживяваш това като дар. Това е дарование, което не ти принадлежи. Ти Му принадлежиш завинаги. И ставаш Негов свидетел дори до край земя. „По този начин и първенствуващите водачи на Божествената премъдрост всеки ден умират за истината, като истински свидетелстват – с всяко свое слово и дума – за единственото християнско знание за истината, че то е най-простото и най-божественото от всички знания, даже още повече: че само то е и истинно, и единствено богопознание”.[9]

В този смисъл Отците на Църквата са и вселенски учители. Те не изразяват свои си лични възгледи, пък били те и най-гениалните, защото „нетвърди са помислите на смъртните, погрешни са нашите помисли” (Прем. 9:14). Посредством тях се изразява неизразимото: това, което живее в Църквата. Те се превръщат в проводници, по които преминава свидетелството, дарувано от Светия Дух. Те се превръщат в инструменти за явяването на „всичко превъзхождащата Причина, от която зависи всичко”[10], те са лири на Светия Дух.

Смирявайки се до крайност, с преданост и освобождаване от всичко преходно и относително, те се оказват лице в лице пред чудната истина, която сама себе си явява.[11] Тогава те се обличат в съвсем друга реалност. В сърцата им се отпечатва богословието. И те създават съвсем друг начин за възприемане на действителността у тези, които ги окръжават.

Те са освободили мястото, което са владеели, и там е влязъл Силният. Не са те, които живеят, но Христос живее вече в тях (срв. Гал. 2:20). Превръщат се в прозорци, в открити пространства, от които се виждат райските простори – новото творение (на небето и на земята), над което царува Отец, Син и Дух Свети. Те са изходните точки на онова съборно Богоявление, в което Вечният Бог навлиза във времето, но без да изгаря смъртното вещество и без да разрушава източника на цялото творение.

На всяка дума може да се противопостави дума. На всяко мнение ще се намери противоположно мнение. Но какво противоречие може да устои пред живота, който превъзхожда човека?[12]

Без да имаме опита на смъртта, можем да обсъждаме всичко, което ни е угодно. Но след кръщението със Светия Дух и с огън (Мат. 3:11; Лука 3:16) мълчи всяка човешка плът.[13]

Светоотеческото богословие е пространство на мълчанието и това е утвърдено на небесата. То не е предлог за спорове и словесни битки. Богословието казва да и амин на вечността. Едно и също нещо – с еднаква яснота – се изразява както с думите, така и с мълчанието на Отците, с тяхното присъствие и с тяхното отсъствие, с техния живот и с тяхната смърт. Защото смъртта е победена.

Превод: Венцислав Каравълчев



 

Αρχιμ. Βασιλειος Γοντικάκης, καθηγουμένος Ιερας Μονης Ιβήρων, Εισοδικόν Στοιχεία λειτοθργικής βιώσεως του μυστηρίου της ενότητος μέσα στήν Ορθόδοξη Εκκλησία, Ιερά Μονή Ιβήρων 2003, σ. 15-22.

[1] Цветен Триод, Неделя на Светите Отци на Първия Вселенски Събор, стихира на „Хвалите”.
[2] Октоих, глас 4, Възкресна утринна, 3-и антифон.
[3] Цветен Триод, пак там.
[4] Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, PG 94, 1100В.
[5] Св. Игнатий Богоносец, PG 5, 681В.
[6] Литургията на св. Яков, брат Господен.
[7] Св. Игнатий Богоносец, PG 5, 716С.
[8] Κενώσις (бел. прев.).
[9] Св. Дионисий Ареопагит, PG 3, 873А.
[10] Св. Григорий Ниски – SC І, 38.
[11] Ibid. 2:22.
[12] Св. Григорий Палама, Триади І, 3:13.
[13] Виж химна на Великия вход на Велика събота: „да молчит всякая плот...”



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aa8d8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме