Света гора и Европейската общност

Намираме се в Люксембург, в сърцето на Европа, която се бори за постигането на обединението на народите. Едновременно с това се намираме недалеч от бившия Съветски съюз, който се разпадна преди известно време, без да постигне целта, която преследваше – обединението на народите, които влизаха в него. Спонтанно се поставя въпросът: нима Света гора, като своеобразна хилядолетна република, съставена от монаси, които идват от различни места и страни, може да ни каже нещо за гореспоменатите събития – разпадането на Съветския съюз и подготвеното обединение на европейските народи?

Мога да ви кажа как е организирана тази хилядолетна монашеска република. Мога да ви кажа, че става въпрос за двадесет манастира с манастирски пристройки на тяхната територия, килии, скитове и исихастирии. Всеки манастир е самоуправляващо се тяло. В Карея – столицата на Света гора, се намира Свещеният Кинотис, който е съставен от двадесет представители на двадесет манастира. Свещеният Кинотис, като висша административна поместна власт, се занимава с проблеми от общо естество. Решенията му са задължителни за манастирите.

Всичко това е ясно и разбираемо. Но не в това се състои тайната на силата, която крепи Света гора повече от хиляда години. Всичко това са тварни и човешки форми на управление. Уникалното и особеното, което крепи живота на Света гора, е почитта към човека, което произтича от правата вяра и преживяване на събитието на Въплъщението на Бог Слово и възможността за обòжение на човека.

Пеги казва: „Състоянието, до което е стигнала и се намира нашата цивилизация, означава, че е станала някаква богословска грешка“. Силата на Света гора се намира именно в православната вяра, в това, че там не е станала богословска грешка.

И така, Света гора е място, където човекът бива почитан. Дава се приоритет на човека и неговото спасение, а не на ефективността на делата му в света.

Да почиташ човека обаче не е нещо толкова просто. Човекът е нетърпимо, претенциозно и ненаситно същество.[1] Той иска много неща. И всичко да му дадеш, целия свят да му подариш, пак няма да е доволен. И с право се казва: „… защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Трайно преодоляване. Всичко стана ново

Човекът търси трайното пътуване и напредване. Той иска да се освободи от недоимъка, злобата, невежеството. Ако стигне – доколкото е възможно, до добродетелта и знанието, не намира покой. Иска да продължи по-нататък. И вижда, че неговите изисквания и пориви превишават неговите сили и природа.

Но има една сила, която се намесва в последния момент, действа спасително и му дарява невъзможното.

Когато накарали св. ап. Павел да говори за себе си, той открил своята тайна с думите: „Зная един човек в Христа, който преди четиринадесет години… беше грабнат и отнесен до трето небе“ (2 Кор. 12:2).

Той не се е възнесъл на трето небе със собствени сили, а е бил грабнат. Сам той е станал „в Христос“ – подчертаваме това „в Христос“ – достоен да бъде грабнат. Стигнал е до това състояние.

Този път съществува и в живота на хората. Цялата борба в Стария Завет, на пророците, на праведниците, завършва в св. Богородица, чистата и смирена девойка от Назарет. Оттам започва да действа една друга сила.

Отците на Църквата казват, че целта на сътворението е била то да стигне до св. Богородица, доброто и красиво цвете на Девицата, която чрез осеняването от Светия Дух е станала способна да даде небесен плод, да роди Богочовек на земята.

Св. Николай Кавàсила казва: „Когато след сътворението Бог видял, че всичко е твърде добро, това „твърде добро“ се отнасяло към добротата и духовната красота на Дева Мария“.[2]

И така, св. Богородица станала способна да приеме архангелския поздрав при Благовещението и чрез свободната си воля доброволно да каже „да“. Да каже „нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). Нека да ми се случи, да стане в живота ми, в съществуването ми, това, което Ти искаш.

Оттогава св. Богородица не е просто изпълнената с добродетели девойка, която чрез богомислие винаги се намира близо до Бога, а е тази, която чрез пречистите си кърви даде плът на Сина и Словото Божие.

Както цялото предание и борба на Стария Завет завършва в пречистата и неопетнена девойка, способна да даде плът на Сина и Словото Божие, така цялото елинско търсене и борба на човешкия дух завършва в най-съкровения език, който с тварни думи може да изрази – доколкото е възможно – неизказаното Божие Слово.

Св. Богородица е послужила за Въплъщението на Словото. Гръцкият език е послужил за формулирането на неизказаното.

А Богочовекът се скрива чрез Своето Въплъщение и явяване, и, познавайки Го, Той остава неузнаваем.

По този начин продължаваме към свободата на новата твар, към преодоляването на юдаизма и елинизма. Отвъд добродетелта на Стария Завет. Отвъд мъдростта на древна Елада.

Затова св. ап. Павел казва: „Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 22-24).

„И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17). Завесата на тлението и относителността се разкъсва „от горе до долу“ (Мат. 27:51) и ние преминаваме отвъд относителното и ограниченото, в есхатона, където няма начало и край. „Защото в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, а новата твар“ (Гал. 6:15).

Вече се намираме отвъд легалистичната добродетел на Стария Завет. Затова апостолът отново казва: „Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: „проклет е всеки, който виси на дърво“)“ (Гал. 3:13).

И отвъд човешката мъдрост: „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта“ (1 Кор. 1:21).

Затова става дума не за легалистичната добродетел, която е „проклятие“, а за чудото на св. Богородица, която прави човешката природа богораждаща.

Също така, вече не може да става дума за човешката мъдрост, чрез която можем да стигнем до някакво бегло познание за Бога, а за безумството на проповедта, чрез която стигаме до самото спасение.

Както говорим за Благовещението на св. Богородица и за преодоляването на човешката добродетел и преминаването към тайната на богораждането, така можем да говорим за отците на Църквата и тайната на богословието. Когато елините са поискали да видят Иисус, Господ казал: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Иоан 12:24).

Обикновено се казва (и е така), че Господ казал това за собствените Си страдания и Възкресение. Но можем да кажем, че има връзка и с елинската философия: „Дойде часът цялата елинска мъдрост и цялата тази дълга и титанична борба на човека за постигане на истинното и красивото в културата, в живота и в изкуството, подобно на семето да се погребе в земята, за да изгрее чрез божествената благодат новата твар, светоотеческото богословие, великите св. отци, които „повериха на Църквата тайнството на богословието“.[3]

О. Георги Флоровски, големият руски богослов от нашето столетие, казва, че елинизмът се е превърнал във вечна категория на християнското съществуване. И тук се има предвид не филетисткият елинизъм, а елинизмът на догмата, на Литургията и на образа.

Следователно, притежаваме тази мъдрост, която изглежда като безумство, защото е изобилие на мъдрост. Говорим и за преминаването от древните философи към отците на Църквата, които са боговдъхновени и богодвижими. Те не изучават, а преживяват божественото и ни предават благодатта на Духа, Който ги е изпълнил и Който просветлява и обòжва човека отвътре. Всеки се чувства добре до тях, чувства се значим.

Всичко става чрез и заради човека

Нищо не се извършва извън човека или просто пред човека, а вътре в него, чрез човека заради човека.

Целият човек се спасява в Божията благодат. Той не получава знания отвън. „И ще бъдат всички от Бога научени“ (Иоан 6:45).

Не съществува някаква външна власт, която въпреки волята или в негово незнание взема решения и управлява. Съществува силата на любовта, която ни се открива, бидейки въплътена.

Чрез Своето Въплъщение Господ не дойде, за да направи нещо за хората, да организира техния преходен живот или да ги активизира в някакво политическо и социално начинание, а да направи нещо за човека, да спаси човека, да го издигне „в неговото изначално достойнство“.

Бог Слово става това, което ние сме, дарявайки ни възможността да станем Това, Което Той е. И да имаме всичко, що Той има, „без тъждество по същност“. Той не дойде като някой влиятелен човек, за да рекламира Своята мощ и святост и за да подчертае собствената ни нищожност и нищета. Той не спасява човека, като го принизява.

Той не дойде с гръм и светкавици, както Бог се яви на Синай; дойде като Младенец, Който ни помага, като търси помощ от нас. Така Той почита опетнилия се от греха човек, като му дава достойнство и ипостас.

Чрез Въплъщението ипостаста на Бог Слово става ипостас на човешката природа. Така получава ипостас това, което преди е било без ипостас. Получава име този, който преди е бил без име.

Човек не утолява жаждата си, когато някой му предложи чаша вода, а когато сам стане „извор с вода, която тече в живот вечен“ (Иоан 4:14). Всеки може да стане извор на живот: „… ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен“ (Иоан 7:38-39).

Също така, човек не гледа св. Богородица извън себе си, като ѝ се удивлява. Съществува възможност самият човек, всеки един човек, чрез смирение, съкрушение, търпение и любов да намери в себе си вътрешен покой, да получи сладостта на Духа и да зачене и роди радостта, която побеждава смъртта.

Така самият човек става богородец по благодат и вижда как вътре в него се осъществява тайната на богораждането: „Словото Божие, породено веднъж в плът, благодарение на Духа и чрез човеколюбието Си се превръща в зародиш и извайва Себе си в добродетелите“.[4]

Всичко се извършва реално и истинно вътре в човека, а не въображаемо и измамно извън самия него.

Именно поради това, когато в часа на кръстното разпъване юдеите поискали от Господа да слезе от Кръста, за да повярват, Той не направил нещо подобно. Той не дойде, за да впечатли за кратко хората с външни чудеса, а слезе мъртъв от Кръста. Слезе в ада. Победи смъртта и освободи всички „оковани“.

Той слезе в ада, в отчаянието на всеки потиснат и самотен, като го издига в светлината на вечния живот. И всеки лично преживява чудото, осъзнавайки Божията любов към света и човека.

Обрат в обичайния начин на власт

Новата твар, която се открива чрез думите и живота на Господа, изразява обрата на установения ред: „… знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга, … защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Марк 10:42-45).

Съществува лъжлива и временна власт на тези, които властват над другите, но съществува и истинската и трайна власт на Този, Който се принася в жертва, за да се спасят другите. Начинът на съществуване на човека е кеносисът и принасянето на любов.

Начинът, по който защитаваш истината, открива нейното съдържание. Когато наказваш, ти осъждаш другия, а това, че той отхвърля твоята истина, означава, че истината ти е лъжовна и измамна.

Това няма да помогне нито на тебе, нито на някого другиго, защото не притежава силата да спаси човека, а ще го измъчи. И трябва да очакваш дълбоко в твоята човешка природа неизбежното и рушително за твоето виждане противопоставяне и сриване на изкуствения ти рай, сред чиито останки и ти ще бъдеш погребан.

Това е краят на всички тоталитарни системи – когато са политически системи, те получават религиозен характер, за да се обгърнат от някакво лъжеусещане за тайнственост, – а когато са религиозни, придобиват държавна сила и власт, за да могат успешно да си гарантират своето покровителстване.

Този, който усилено бронира своята истина, показва, че тя е чужда на човешката природа. Тя не е способна да спаси човека, а човек трябва да бъде принесен в жертва, за да се съхрани тази псевдовяра, тази утопия, която се представя за истина. За много такива утопии човек е заплатил с живота си.

Колко хиляди, колко милиони души са били осъдени на безкрайни мъчения и смърт, защото не са приели налаганите им чрез насилие възгледи. Колко други души са ожесточили и унищожили собственото си естество и живот, бидейки палачи и човекоубийци! Колко и днес са осъдените! И колко се опитват да заздравят авторитета и мощта на своите частични мнения като спасително решение, докато всичко това са други форми на същата тирания спрямо човека!

Самата истина, която е любов, действа по друг начин. Приема да бъде презряна. Господ не наказва тези, които не приемат словото Му.

„И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света… Словото, що казах, то ще го съди в последния ден“ (Иоан 12:47-48). И точно в това Негово отношение и действие виждаме уникалността и божествеността на Господа.

Страшна е силата, която се открива чрез безсилието, и съдът, който се упражнява чрез неосъждането.

Бихме искали да ни съди, за да започне „разплитането на възела“. Той не ни съди, мълчи и именно това в даден момент ни разтърсва. Бичът на Неговото търпение ни пробужда в живота. Словото Му не изразява някакво мнение, а кротко открива естественото състояние на живота, „начина на обитаване на цялото“.[5] Така, рано или късно, то ще бъде оправдано, защото препраща към последния ден. И тъй като Господ – Самата Истина, не е едно нещо, а последният ден нещо друго, затова „сега е съд над тоя свят“ (Иоан 12:31). Всички биваме съдени още сега.

Дори и да сме Негови ученици или да мислим, че Му принадлежим, това не означава, че сме се спасили или оправдали. Дори и да мислим, че нямаме връзка с Него, това не означава, че сме свободни от всемирния съд. Нищожната псевдосила се защитава по светски, бидейки изпълнена с уплаха. Истинската сила, която побеждава смъртта, се явява като съвършено безсилие, невъоръжена и незащитена. Тя не се противопоставя на охулванията, на бичуването, на „краха“, на Кръста. Тя „не е от този свят“ (Иоан 18:36); и спасява света.

Това, което се крепи на нещо човешко и тварно, ще се разпадне, ще рухне с времето. И заедно с него ще рухне и този, който го предлага, и този, който приема за истина това относително и измамно нещо.

Обратно, ако нещо приема изпитанието и самата смърт като повод за победа и радост, т. е. ако то се ражда с радост и с величие – като благословение за всички – посредством окончателното изпитание на смъртта, то никога няма да се разруши.

Човешката природа дълбоко приема това, доверява му се и се крепи на него.

Църквата притежава силата на кенотичната любов

Църквата свидетелства за тази човеколюбива сила, която „се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9). Тази немощ, която е прилив на сила, тази сила, която не се страхува от никаква заплаха и в същото време не е заплаха за никого.

Именно поради тази причина, за да няма никакво погрешно разбиране за това Кой е Господ и Владетел на нашите души, Православната църква изобразява Христос като Цар на славата не във Възкресението, а Христос, когато е мъртъв, гол, прикован на позорния Кръст, който е станал слава на Църквата.

И Господ, бидейки мъртъв и гол на Кръста, не е Някой, Който е бил победен от гвоздеите и омразата на хората, а е „Цар на славата“, Който доброволно се принася, за да се спасят другите.

Истинската слава се открива в смирението, в жертвата на любовта.

Независимо дали вярва или не (или дали смята, че вярва или не), човек копнее за обòжението по благодат, за неописуемото, което Богочовекът му дарява.

Всичко, което той получава и няма за крайна цел обòжението, не е достойно за човека и е принизяващо – и за този, който го дава, и за този, който го получава – защото не побеждава смъртта.

Човек се утешава не когато застава с едни хора срещу други, а когато застава с всички за всички. Когато застава с Разпънатия, за да се спасят Неговите приятели; а приятели му са всички, дори и тези, които Го разпъват.[6]

Говорим за друго отношение, друго богословие, друго владичество, друго въставане. Пълен обрат на всичко. В св. Литургия на Църквата на Богочовека не властва принципът „ще те изям, за да живея“, а „яжте Моето тяло, пийте Моята кръв“ (срв. Мат. 26:26-27), за да живеете вие. Така човек се храни с небесна храна и веселие. Завършек и благословение е самият човек да стане Христос по благодат. И тогава той изпитва радост, защото чувства, че неговото съществуване, живот, слово може да захрани и укрепи другия. Чувства, че словото и присъствието му е добра храна и добро питие, за да се нахрани и утоли жажда другият, странникът, непознатият, страдащият, плачещият, реалният, истинският и драгият, целият човек.

Целта на живота на човека е да стигне до зрялост, за да може да се отдаде и принесе на другия.

Велики автори, творци, светци са тези, които са дали утеха на човека. Те лично и внимателно посещават страдащия, самотния, правят му компания, принасят му самите себе си (не това, което имат, а това, което са). Той е станал тяхното „аз“, техен етос, тяхно жизнено дихание, добра храна, добро питие, дух на утеха.

Те утешават всички. Така преживяват вечния живот, който е живот в любов, живот, който се разпростира отвъд затвора на самолюбието, което осъжда човека в ада на задушаването и смъртта.

Незначителни автори, незначителни хора са тези, които са затворени в себе си, заслепени от своето величие, интелект или „святост“. Светът ги оставя сами и продължава напред.

Чудото се извършва чрез Въплъщението на Бог Слово: славата на божествената природа става слава на Тялото Господне; при Преображението лицето на Христос сияело, а дрехите Му станали бляскави.

Крайната цел на съществуването на човека е да приеме тази слава, тази благодат, този духовен покой. Това е силата, която преодолява смъртта.

И когато настъпи последният час за същия човек, тази благодат и покой няма да се отдели нито от душата, нито от тялото на човека.

Благодатта пребивава в гроба на светеца, в иконата на светеца.

Така от неговата душа идва същата благодат и благословение, която идва и от св. му мощи, от гроба му, от делата на ума и ръцете му. Както казва св. Йоан Дамаскин, материята, която е била осветена чрез Господа и Неговите светци, е изпълнена с божествената благодат.[7]

Живеейки на Света гора, чувстваш присъствието на тази благодат и благословението на светците, идващо от техния живот и дела. Защото храмовете, които са построили, иконите, които са изографисали, песнопенията, които са съставили, творенията, които са написали, са изпълнени с божествена красота, която утешава и храни човека.

Начинът на живот и последованията, които са установили и приложили, са божествени дарове, защото са продиктувани от Божията любов към човека.

Те помагат на човека да живее, да се утеши, да узрее, да каже „Господи помилуй“ с цялото си сърце и от цялото му същество да излезе едно „слава Богу!“.

В крайна сметка това, което светецът предава, не са неговите благи думи и благи размисли – защото всички можем да изкажем благи размисли – а това, че чрез своите думи или мълчание, чрез своите дела или „бездействие“, чрез своя живот и смърт предава утехата и увереността, че „нашият Спасител ни посети свише“[8] и че смъртта е била победена.

Преживяване на съборното и троично устройство

В малка степен приемаме Божията благодат, която Господ е имал, „преди свят да бъде“ (Иоан 17:5). И тази вечна и нетварна слава се разпределя безпристрастно, като напълно участваме в нея.[9]

Когато човек получи благодатта, енергията на Светия Дух, той приема цялото духовно сияние на Светия Дух.

Както и в св. Причастие, когато приемаме светия бисер, частица от Тялото и Кръвта Господни, приемаме целия Христос.

Осъществява се това, което дълбоко в нас желаем. Всеки от нас притежава не една част, механично разделена, а цялото, божествено дареното. Всеки човек не е една част от цялото, а цялото се заключава във всеки един. Така чрез тази благодат, чрез този дар всеки се освобождава, защото приема цялото и едновременно всички ставаме едно цяло, защото проявяваме тази пълнота. Говорим за взаимопроникването на истинското единство и истинската свобода.

Така говорим не само за преминаването от древноелинската мъдрост към безумството на проповедта, което е преживяване на спасението, а и за преодоляването на демократичното устройство и осъществяване на съборното устройство, което е благодатното преживяване на троичния начин на съществуване в човешкото общество.

Влизане в божествената мистагогѝя на живота

В богослужението и особено по време на Великата седмица влизаме в Святая Святих на нашия живот. Богоносните отци, богослови и съставители, майстори на древноелинската педѝа и изпълнени с Духа, „като подреждат всичко добре и предобре“,[10] настойчиво ни приканват на душехранителната Трапеза.

Посредством божествената хармония на всичко, което чуваме, виждаме, вкусваме и вършим, ние не проследяваме някакво представление – дори да е класическо произведение – на отминали събития, а участваме в свещенодействието на тайната на спасението, където не съществува сянката на символа, а реална тъждественост. Говорим за преодоляването на древната трагедия и влизането във всесвятата и божествена реалност, която е въплъщение на богословието.

В живота на Света гора, в живота на Църквата ние с цялото си същество се наслаждаваме на благотворните последици и благословение, което дойде в света чрез Въплъщението на Бог Слово, Който желае винаги и навсякъде да се осъществява тайната на Неговото въплъщение.

Говорим за пътя на живота, който продължава безкрай. Всъщност говорим за преодоляването не само на философията, на демократичното устройство, на древната трагедия, но и за преодоляването на самата молитва. И както казва св. Исаак Сириец, светците в Царството небесно не се молят, а „свирят на флейта в слава“ („αὐλίζονται ἐν τῇ εὐφραινούσῃ δόξῃ“).

На Света гора чувстваш, че истинският монах не се моли, а целият му живот, цялото му същество се е превърнало в молитва. И от всичко – духовно и материално, като материалното е изпълнено с божествената благодат – той приема същата благодат и топлина, която му помага да възрасне и стигне до вътрешен мир.

Един светогорец пише: „Потресаващо е това, което стана, и получих кваса на Царството, драгоценния бисер, динамичната тайна на живота.

Получих малкото, пълно с много динамизъм. Получих минималното, което е максимално. Получих това, което не заслужавам. Сега не остава нищо друго, освен да благодаря през целия си живот. В лоното на моето съществуване влезе семето, което само израства (виж Марк 4:27). Седя, работя, изморявам се, почивам си с една цел: да дам възможност на това семе да израсне. Да изсмуче целия сок от почвата на моето съществуване и в пространството на нетлението от мене да разцъфти, да изникне един друг живот, по-силен, свят.

Нека всички и всичко ме изостави. Получих неповторимото. То не ме изоставя, не изчезва. То ме научи да виждам чисто. Да обичам без задни помисли. Да тръгвам и да се връщам със същото движение. Да оставям другите свободни и именно тогава да ги имам до мене и в мене.

Не остава нищо друго освен благодарение и залез – вече мога да отпътувам, след като в мене започна да действа този тайнствен квас, който прави от залеза изгрев, от загубата – намиране, и от открито пространство – топло гнездо.

Имам увереност и утеха за всички братя. След като спрямо мене – най-безчестния и жесток – необятната Божия любов се отнесе така, какво да кажа за всичките други свети чеда на Бога, които никога не са разгневили Неговата любов, както аз го направих?“.

С всичко това не искаме да създадем впечатлението, че Света гора и светогорци са нещо съвършено.

Напротив, можем да кажем, че е утешително, че съществуват изключително много човешки немощи и именно поради това Света гора е нещо човешко. Ако беше нещо съвършено и светогорци – безгрешни, тогава щеше да бъде нещо свръхчовешко, следователно безчовечно. Въпреки обаче всички немощи, които имаме, чувстваме, че „Гората“ е „Свята“, защото нейно сърце е св. Литургия, Великата седмица, светците.

Уникалното, което съществува на Света гора и я крепи повече от хиляда години, – както крепи и тези, които са починали, – не е човешко, а богочовешко; то е тайнственият квас на Царството небесно, който преобразява целия човек и целия негов живот.

Като човек получаваш утеха на Света гора, защото осъзнаваш, че човек достига спасение. Успокояваш се, защото чувстваш каква радост може да предложи Света гора на всеки човек. И когато казвам някоя добра дума за Света гора се радвам, защото е добра дума за всеки човек, не е добра дума само за Света гора.

Любовта на Света гора, на светците е автентична, защото дарява свобода на човека. И свободата, която бива дарявана, е автентична, защото е изпълнена с проницателното присъствие на любовта, която те прави благ и ти дарява смелост да продължиш да се подвизаваш.

Няма го духа, който тесногръдо води до разделение, нито онова, което въображаемо обгръща и толерира човека, оставяйки го на заден план.

Става дума за високата температура, която разтапя и най-твърдите метали.

Става дума за най-високата температура на любовта, която преодолява жегата и мраза и която представлява оросяваната огнена пещ на Духа, Който стопля и оросява с топлината и росата на божествената любов.

Тази висока температура на жертвеника на любовта се поддържа в св. Литургия, през Великата седмица и в сърцето на светеца, който блести от божественото сияние.

Изобщо не е лесно обаче да се стигне до това състояние, където се преминават границите на природата. Малцина стигат.

След като обаче малцината, които са стигнали, имат същата природа като нашата, тогава и ние сме стигнали, защото те са нашето истинско и непознато аз.

Те имат такава нежна любов и съвършено милосърдие, че със сълзи се молят за целия свят, за творението, за враговете на истината.[11] И не с думи, а с дух и истина. Този божествен опит е отпечатан с нетварен огън върху тялото на тяхното съществуване.

Страдащият, този, който търси честното и трайното, приема това послание на любовта.

И тези велики, най-велики, живеят като незначителни, немощни и недостойни. Те само обичат и почитат. И опасното е, че ни почитат повече, отколкото заслужаваме.

Затова не се карат. Думите на техния опит се предават в безмълвие, за да ги приемат тези, които ги желаят и жадуват за тях; както и за да останат мирни, да не се обезпокоят тези, които не искат или не е дошъл още часът да ги приемат.

„Едно тяло сте и един дух“ (Еф. 4:4) и „един хляб, едно тяло сме ние многото“ (1 Кор. 10:17). Всеки от нас е сътворен по Божи образ и в същото време според св. Григорий Нисийски „от началото до края съществува един образ на битието… и затова отделният човек се нарича целият човешки род“.[12] В единия човек, който е целият човешки род, всеки от нас е член на това тяло. И можем да кажем, че Света гора е като ендокринна жлеза, която отделя минимално количество хормони, регулиращи нормалното функциониране на този организъм.

Ние не виждаме ендокринните жлези на нашето тяло и не е необходимо. Това, което има значение, е да ги има и да функционират нормално. Чрез нашето здраве разбираме тяхното благотворно значение. По този начин виждаме и чувстваме, че Света гора е далеч, а в същото време се намира в нас. Така докосването и близостта се регулират и разбират по различен начин.

Простете, че ви уморих. Нямаше друг начин. Но утехата се състои в това, че Бог ни обича и така можем истински да живеем.

В заключение искам отново да кажа нещо за Европа: Европа, която се нарича християнска, както казваме. Европа, която иска да обедини народите и да има ръководна позиция в света. Дали тя ще последва примера на „ония, които се смятат за князе на народите“ (Марк 10:42), които властват над хората? Или ще последва примера на Господа, Който се принася в жертва, за да бъде спасен човекът?

Управниците на Съветския съюз имаха почтеността да заявят, че са атеисти. Ние, които се наричаме християни, имаме ли същата почтеност, с която да живеем достойно за думите и делата на Господа? Ако отговорът е положителен, тогава усилието на Европа ще се увенчае с успех, защото ще стане повод за утешение за тези, които са наблизо и надалеч.

Превод: Константин Константинов

* Βασίλειος (Γοντικάκης), ἀρχιμ. „Ἅγιον Ὄρος καὶ Εὐρωπαϊκὴ Ἕνωσις“ – тук.
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (43), 2009, с. 25-37 (бел. ред.).