Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)

ΠεντηκοστήНедостижимо откровение

Това започна някак простичко и неочаквано. Няма защо да ви казвам, че тогава дори и през ум не ми е минавала мисълта за някакво чудо… Пък и да ми е дошла на мене, грешния, подобна мисъл в главата, щях да се помъча да я пропъдя.

В манастира отслужихме литургията за Петдесетница. Обикновено веднага следва вечерната, но по устав преди вечерна трябва да се прочете също и Деветият час, като всеки ден. Това отнема обикновено десетина минути, но се пропуска в неманастирските храмове. Впрочем, разбираемо е – предстои дълга вечерна, с продължителни молитви на св. Василий Велики. В нашия манастир обаче се стараехме да правим всичко според устава.

И за да слушам Деветия час кой знае защо излязох от олтара, както си спомням, към клироса, имаше букет цветя… Четецът със спокоен речитатив напяваше псалми. По навик гледах цветята и се любувах на красотата им, която и преди, и до ден-днешен ми се струва напълно необяснима и неразбираема за ума, макар че е факт. Както читателят лесно може да забележи, бях напълно спокоен, а еднообразното четене на псалмите за Деветия час още повече допринасяше за това. И дума не можеше да става за някакъв екстаз.

И без да забележа как започна всичко, изпаднах в едно непонятно състояние… Докато гледах цветята (страх ме е дори сега да го изговоря!) аз „видях Бога“… Ще се постарая да предам на читателя какво се случи…

В цветята, но не в самите цветя (странни думи?!), а по-скоро „чрез“ цветята видях Господа… Но Той, зрим, не беше задържан от цветята… Нищо материално не Му пречеше (наистина е странно, но така беше!)…

Бог е Дух, е казал Христос на самарянката. И явилият се беше Дух… Какво е това Дух? За това имам следното сравнение. Нека си представим въздуха. Той не е одушевен. А ние ще си го въобразяваме „жив“, че ни „слуша“, „вижда“ ни… Като цяло – „живее“ така, както и всички ние живеем. След случилото се наум ми идваше и друго сравнение с „живия“ въздух: през лятото, когато е много слънчево и горещо, виждаме вълнообразен въздух, който се движи по хоризонта все едно, че е жив… Та нека си представим, че същият този въздух около нас е „оживял“, т. е. чува ни, вижда, съчувства, като нас…

Не мога да кажа нищо повече от това… И всички тези сравнения не могат да дадат истинско възприятие на някого, който не е преживял това… То продължи може би около минута, сега вече не знам точно… Може би минута и половина… През цялото време продължавам да гледам цветята… В пълен покой…

И за мене е напълно очевидно, както всеки друг факт, че „Бог е тук“. Този извод или, с други думи, определение, наименование, обозначение, идва не от ума, не по пътя на размишлението, а така, както възприемаме цветовете, света, човека и т. н.

Това беше факт, случващ се пред очите ми!

А след това – само за миг ‒ осъзнах и друго: Този Дух беше един, но заедно с това и Троичен… Тук вече не мога да направя никакви сравнения…

През цялото това време си оставах напълно спокоен и бодърстващ.

После „откровението“ също тъй незабелязано изчезна… Аз обаче го запомних много ярко… Какво беше това, не мога да кажа… Но то се случи.

Господи Иисусе Христе, Пресвета Троице, по молитвите на Богородица помилуй мене, най-грешния! Амин.

Любов и вяра

В нашия манастир (в Сърбия) живееше един бежанец, на около шейсет и пет… Не мога да кажа нищо особено за него. Доста интелигентен… Общителен… Религиозен ‒ „като всички“…

После изведнъж стана така, че чух нещо много печално… Нека обаче се върна назад във времето… Това се случи на една друга Петдесетница. Беше празникът на Пресветата Троица, вярата беше много гореща, а радостта – много голяма…

И тогава научих от един послушник, че е уличил бежанеца в грях… До ден-днешен помня подробностите, но няма да пиша за тях – не е там работата, дори не е и в конкретния човек. Като чух за това се разгневих. Повиках го и го нахоках, като го заплаших, че ще го обадя на епархийския архиерей, а после ще го отстраня от манастира…

Той наведе глава – не можеше да ме гледа право в очите – без да се оправдава: грехът беше несъмнен. Мълчеше.

И изведнъж забелязах как вярата в Пресветата Троица все едно застина, охладня, изчезна… А тя беше, как да го кажа, някак „зряща“… И сега Троицата за мен я „нямаше“…

Разделихме се ние с „грешника“…

И в миг си обясних нещата така: на Пресветата Троица е било абсолютно неугодно моето отношение към съгрешилия брат и заради това бях лишен от Нейното общение.

Налегна ме мъка, беше около три следобед. После дойде повечерието. Нямаше радост в сърцето…. Търсейки изход от това положение, състояние, аз (май вече на другия ден, по време на утринната) го доближих и му поисках прошка за своята нелюбов и рязкото осъждане.

И веднага се върнаха в мен и „зрящата вяра“, и радостта за Троицата!

Изводът е безспорен – нелюбовта е несъвместима с вярата или по-добре и по-точно казано – с Бога-Любов! Дори само осъждането вреди на вярата… По-добре сам ти да си грешен, отколкото да осъждаш другите – това е по-угодно на Бога от гордостта и злобата…

Богословски размисли

Открай време човешката мисъл се стреми някак да „разбере“ догмата за Пресветата Троица: как е възможно в Един Бог да има Три Лица.

Но тъй като с „ума“ е невъзможно да се разбере, естествено се прибягва до сравнения – слънце, лъч и топлина; [ум], мисъл и слово; … дух, душа и тяло, ‒ както учи св. ап. Павел за трисъставността на човека (1 Сол. 5:23), еп. Теофан Затворник и като цяло Православната църква; ум, воля и сърце; огън, светлина и топлина; и т. н.

А в Църковната археология видях копие на икона, където Троицата е изобразена във вид на напълно подобни трима души, седящи на един диван. Но три не е един.

За явяването на Бога на Авраам във вид на трима странници обикновено се изобразяват трима ангели и служещият им Авраам.

В Русия е прието Бог Отец да се изобразява като Старец, Синът – с кръст в ръка (знамение за изкуплението на хората – страданията за тях), Човек на средна възраст; Светият Дух – като реещ се в полет над Тях гълъб.

*   *   *

По-горе сравнихме седемте цвята на дъгата и белия цвят. Но всички тези сравнения, разбира се, не могат да дадат представа за Троицата на Лицата. Впрочем всяко сравнение на нещо с друго нещо не постига целта си, защото всяка вещ, всяко битие в края на краищата е нещо абсолютно неповторимо, единично… Това ни показва и опитът ни. Затова никакво изображение на Троицата не може да даде представа за Нея! Тя е неописуема. И Синът Божи по божество е неописуем! В този смисъл иконоборците са били прави.

Църквата обаче е приела от древността и изображенията, и символите, и на Седмия вселенски събор иконопочитанието е завинаги утвърдено.

Иконите (на Троицата) по-скоро извикват в нас вярата, тъй като във вярата се корени възприемането на Бога.

Още по-правилно – в непостижимото за нашия ум „непосредствено откровение“ на нашия дух. Нищо друго! Това е така да се каже символичният смисъл на иконите.

В последно време обаче се появи един друг опит за обяснение: психологически… Неговият автор (няма да споменавам името му) мислеше, че постига целта си. Същността му е в това, че се базира (също по аналогия) върху сравняването на любовта на различни хора един към друг; ние казваме за тях, че са „една душа“… Така са говорили и за първите християни (Деян. 4:32). Всеки обаче разбира, че тази психологическа еднаквост (дори не „общност“) не може да се сравни със субстанционната (същностна) самостоятелност на Лицата на Троицата.

Затова трябва с несъмненост единствено да вярваме в това, просто да вярваме, а не да се опитваме да „разберем“, да „изобразим“ Троицата.

Основание за тази вяра е откровението за Троицата на Господ Иисус Христос, Който е „слязъл“ от небесата, и към Троицата (и Себе си Самия) възлязъл, от любов към човека.

За това възхваляваме Троицата и открилия ни Троицата Господ наш Иисус Христос, чрез Светия Дух.

Най-добрите думи

Преди много време ми бе дадено лично да преживея необикновено ясно думите за Пресветата Троица. Дори съм го записал. Именно за Троицата. Случи се преди тридесет години, но се повтори и след това.

Тогава вярата (и в друго време се е случвало) беше такава, че ме трогваха най-обикновени, известни думи. И тогава с огромно напрежение ми се удаваше да произнеса думите от някои молитви, и то без сълзи. Към тях се отнасяха и думите за Пресветата Троица или „Христос“, или „Богородица“, или „Бог“.

Записал съм си следното: „Отсега нататък за мен няма по-услаждащи думи от „Отец“, „Син“ и „Свети Дух“!“.

И даже без добавяне на другите прошения ‒ „помилуй“, „дай“ нещо или поне „слава Тебе“, или „яко, как“. Не! единствено „Отец, Син и Свети Дух“. И когато произнасях тези думи – понякога дори преди да го направя – „дъхът ми спираше“, както се казва.

Какво беше това? И защо беше така? Няма да разсъждавам, тогава също не мислех защо. Но така беше.

Ще отбележа само, че се случваше по време на молитва, на богослужение, на литургия… Прекрасно помня, че след „Отче наш“ не можех веднага да произнеса обичайните думи „защото Твое е царството…“ и по-нататък: „Отца и Сина и Святаго Духа“.

А аз съм един обикновен човек, грешен.

Неведнъж съм прочитал и паримии за сътворението на света. Понечиш да кажеш: „И рече Бог…“ – и не можеш без да ти потрепери гласът…

И радостта изпълва душата!

Няма и сега да богословствам… Това не беше от ума, знам го твърдо… И сълзите неумолимо обливаха лицето… И вчера (на Възнесение) получих следното писмо: „… Как може да не се радваме на този празник?! Бог е любов и Той се открива за любовта. Тогава Господ със сладка сила ще се намести в душата и ще ѝ покаже Себе си. И тогава… ще стане най-явният знак от онези, които Бог е явил на човека, най-убедителното доказателство, също толкова ярко и светло като слънцето: това е личността на Разпнатия Господ Иисус Христос! (Преписвам точно, както е написано в писмото, което сега е пред очите ми! – М. В.) Няма друг знак, в който Господ така убедително да е проявил Себе си, като тук. Обичам всички празници, но най-много обичам деня на Светия Дух. В този ден се старая да съм сама: след църква отивам някъде в парка, където птичките славят Бога! Тихо, хубаво ми е на душата! Може би не е добре, че в този ден се отделям от хората? Но не искам да огорчавам когото и да било в този ден или пък сама да се огорча. Порадвайте се и Вие с мен в този ден на Светия Дух! Няма нищо по-поучително от личния духовен опит на човека. Затова само онези, които носят кръста и следват стъпките на Разпнатия заради нас Господ познават истинската цена на доброто и злото. С нас е Бог: от какво да се боим?!“.

Авторът на тези думи е интелигентна жена на около шестдесет и пет – шестдесет и седем!

Или пък още един откъс от писмо на млада омъжена жена, която преди не е била вярваща, на около тридесет и две – тридесет и три години, лекар. „… Бих искала да Ви опиша (на мен – М. В.) душевното си състояние. Но не мога да го изразя с думи. Ето и сълзите потичат, текат от очите ми, и дори тези редове трудно виждам… Това не е печал, не е тъга, не е униние, а необикновена тишина, покой и радост… Господ ми е дал тези сълзи. И толкова им се радвам! Най-прекрасните мигове от моя живот са след покаяние и причастие… И тогава, когато плача, плача от осъзнаването на голямата Божия милост над мене. Като си помисля, че мен – такава нечиста, грешна, почти напълно отричаща Бога – Самият Христос, Синът Божи, приема с радост, търпи ме, наставлява ме и ме храни със Своята Кръв и с Пречистото Свое Тяло! Какво още чудо ми е нужно… Ето… това преживявам сега. И толкова ми се прииска да и напиша за това. За Вас това не е нещо ново, но вие така добре познавате живота. А аз съм като току-що проходило дете!...“.

Антоний Велики

Веднъж при него се събрали светите старци. Той ги попитал: „Вие толкова дълго сте се подвизавали, какво постигнахте?“.

Единият казал: „Усърдно се моля на Бога“. Другият: „Творя чудеса“. Третият: „Виждам ангели“.

Попитали и него: „А ти какво ще кажеш?“.

„Братя мои, – отвърнал той, – не е велико дело да твориш чудеса; не е велико дело да виждаш ангели; велико дело е да виждаш греховете си!“ (от Патерика).

… Преди мислех другояче. А сега знам: може и да си грешник, и да виждаш Бога!

И бесовете вярват, и треперят (Иаков 2:19).

28 май 1955 г.

Превод: Анна Георгиева


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w833r 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.