Мобилно меню

4.7894736842105 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (19 Votes)
1_33.jpgДо коя Коледа ще ме отведе празният екран на компютъра?

До онази ли Коледа, която е събрала всички мои детски Коледи. С брат ми цяла вечер се въртим и помагаме на баба – чукаме орехите, белим чесън, донасяме от сайванта наниз сухи червени чушки; ядем и бързаме да си легнем и да заспим, че да стане утре и да намерим под елхата подаръците. На сутринта се събуждаме късно и се сърдим защо не са ни събудили по-рано; тичаме към елхата и намираме подаръка. Подаръкът се оказва общ. Известно време с брат ми се гледаме навъсено. Но бързо забравяме сръднята, защото имаме диапрожектор, с който, като угасиш лампата, на стената може да се прожектират филмчета. Има и кутия с цели пет филмчета – за цар Салтан, за дивите лебеди... Искаме да стане веднага пак тъмно, денят да е минал и да е нощ, за да ги гледаме. Но не може. Навън е светло и бяло. Бяло. През нощта е навалял сняг. Тичаме навън, както сме с вълнените чорапи; баба крещи след нас.

А вън заварваме трима-четирима мъже да се щурат край кладенеца. Недалеч върху дървена скара лежи опърленият шопар. Дядо черпи мъжете с ракия в жълти чашки. Ние обуваме галошите и отиваме при големите мъже. На коланите им висят калъфи за ножове, а самите ножове са в ръцете им, седефът на дръжките е оцапан с кръв и ръцете им са оцапани с кръв, остриетата на ножовете са тесни, изядени от точене, и мен ме пронизва мисълта колко ли прасета са заклали тези ножове, за да се смалят толкова. Касапите си знаят работата, сръчно разфасоват прасето, след като са остъргали до блясък опърлената четина – главата и краката на една страна, за пача, сланината отделно, но с кожата, така е по-вкусна, червата, които ще се измият и ще се натъпчат с кайма за наденици – отделно, месото отделно. Денят свети и бялото люлее жълтата ракия, червеното месо, блясъка на ножовете. Аз съм си намерил малка камичка, но съвсем истинска, и я затъквам в ластика на плетените вълнени гащи, за да приличам на големите. Брат ми ме гледа със завист. Баба ме вижда и ми измъква камичката. Аз се разсърдвам и се скривам в горния двор, до ореха. Чакам някой да ме потърси, но никой не ме търси. Става ми студено, край мене минава с тигърски стъпки котаракът и чак сега, като се взирам в детския спомен, установявам, че наистина тогава котаракът ми е стигал до коленете. Тръгвам през навалелия сняг в градината. Искам да заобиколя от другата страна и да отида до кочината, за да видя какво прави прасето. Заобикалям купчината замръзнала тор, провирам се през откачената мрежа, но кочината зее празна, с отворена врата. Тичам да кажа на баба, че прасето е избягало. Тичам и стигам до отрязаната свинска глава, която лежи в една тава на циментовия плот до чешмата. Още нямам отговор на въпроса къде е прасето, но вече знам, че не трябва да питам нищо.  

Бързо се стъмва и с брат ми се сещаме за диапрожектора. Нагласяме филмчето и започваме да въртим картините една след друга на стената. На картините има обаче и букви и викаме баба да ни чете.

Онази далечна селска къща отдавна е продадена. Баба и дядо ги няма. Само диапрожекторът, онзи стар диапрожектор си стои и когато река, мога да прожектирам филмчето на моята селска Коледа пред очите си.

............

Стига да си имал диапрожектор като малък, сетне е лесно. Знаеш какво да правиш. Затваряш очи и прожекцията може да започне.

Ето онази Коледа, когато занесох на моите хлапенца подарък папагалчета. Те живееха на село при баба и дядо, синът беше тръгнал в първи клас, а щерката, макар и само на пет, също тръгна в първи клас, за да не изостава от брат си. Ние с жена ми се опитвахме много да работим и да изкарваме пари. А за Коледа, в желанието си да ги зарадвам, им купих две папагалчета в клетка. Занесохме клетката с трабантчето, те им се зарадваха много и се заеха да ги учат да говорят. Коледата мина и замина. С жена ми се прибрахме в София. По Нова година тя беше дежурна в болницата, аз също бях на работа във вестника, така че отидохме да видим малките чак след две седмици. Те ни посрещнаха намусени. Папагалчетата ги нямаше. Оставили клетката отворена и папагалчетата излетели. И освен това изобщо не се научили да говорят. "Нали папагалчетата говорят - а, тате?" "Говорят." "Нали ще ни купиш други?" "Ще ви купя." Тръгнахме си с трабантчето, моите хлапенца тичаха след колата, но трабанчето беше по-бързо от тях и аз гледах в огледалото за обратно виждане как се отдалечават през задното стъкло, как се отдалечават, как се отдалечават.

Не им купих други папагалчета. За сметка на това ми хрумна един разказ: как съм подарил на моите хлапенца две жълти пагалчета. Как моите хлапенца забравили вратичката на клетката отворена и папагалчетата излетели. Но още на следващата година сред врабчовите ята хората в селото започнали да забелязват странни жълти птички със закривени клюнчета.

Така и не написах този разказ. И с него, и без него - нямаше да върна папагалчетата.

Ние, възрастните, знаем повече от децата. Знаем, че празникът минава и заминава. А те не знаят. Те мислят, че щом дойде празникът и ще продължи цял живот. И затова така нетърпеливо го очакват. Ние знаем, че клетката е празна. Те не искат да е празна. Кой е прав – те или ние?

Колко е лесен отговорът, когато си имал диапрожектор като малък и знаеш как става – просто пъхаш лентата на филмчето в машинката, угасяш лампата и започваш да въртиш кръглата дръжка на валячето.

Колко е лесен отговорът.

сп. Християнство и култура, бр. 34-35, декември 2008 г. - със съкращения.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3xux 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики