Такъв надпис видях веднъж върху ламаринената ограда до един манастир.
Беше пак есен, земята беше кафява, листата на дърветата горяха в червено и жълто, а небето беше стоманено. Цветът на ламарината се сливаше с цвета на небето. И сякаш огромните черни букви, изписани върху ламаринената ограда, този надпис „Обичам те оттук до небето!”, заемащ няколко десетки метра дължина, беше отпечатан направо върху небето.
Кой беше изписал тези великански букви? Какво искаше да каже с тях? Някакъв любовен зов ли беше това? Или беше нещо още по-велико?
Така и не успях да разгадая тайната на онзи надпис. И той утихна в паметта ми, разтвори се като сол, но вкусът на солта, вкусът на загадката остана.
Ненадейно се сетих отново за него, когато прочетох в Двери за смъртта на схиигумения майка Евпраксия от Врачешката обител „Св. Четиридесет мъченици”. Тя ни напусна точно преди седмица, на 16 октомври. Ето откъс от съобщението в Двери от 17 октомври:
«Вчера, на 16.10.2013 г., на 99 г. почина майка Евпраксия, дългогодишна игумения на Врачешкия манастир “Св. Четиридесет мъченици”, Ботевградско, Ловчанска епархия. Покойната е постъпила в манастир още през 1937 г. и е била духовна сестра на бележитата подвижница майка Касиана, възстановителка на древния Врачешки манастир. След смъртта й през 1976 г. монахиня Евпраксия поема ръководството на сестринството и на делата на манастира. … През последните две десетилетия майка Евпраксия имаше добра помощ от по-младите сестри, но продължи да бъде духовна майка на всички тях. … Погребението беше отслужено днес от Ловчанския митрополит Гавриил, архиереи, монаси, свещеници. Много миряни и монахини от далечни манастири дойдоха да се простят с майка Евпраксия и в молитва да й пожелаят небесно царство.
Бог да я прости и да я всели там, където тя през целия си живот мечтаеше да бъде.»
Сега тя лежи в малкото гробище зад олтара на манастирската църква. Лежи редом с духовната си сестра игумения Касиана, починала през далечната 1976 г., легендарната монахиня Касиана от Врачеш, която е хвърлена за две години в затвора след Девети. И по чиито молитви, на тях двете, село Врачеш и околните котловини не са превърнати в дъното на язовир, каквито идеи имало през петдесетте години на миналия век.
Майка Евпраксия до последно, само до преди година-две присъстваше на всички целонощни манастирски бдения. Многочасовите бдения тя изкарваше неизменно коленичила, превърната в черна купчинка върху пода на църквата.
Все си мисля, че ако България не се продънва докрай в хаоса, ако тук все още има хора, включително и млади, енергични хора, които продължават да се занимават със смислени дела, ако в България още се чува смях, а по тротоарите се виждат бебешки колички, то това се дължи и на невидимия молитвен труд на тези няколко десетки монаси и монахини, знайни и незнайни, пръснати по манастирите върху земята ни.
И изведнъж, в светлината на техния скрит, но много важен труд онзи надпис като че ли става по-разбираем.
Преди години написах един разказ за майка Евпраксия. Понеже тогава тя беше жива, в разказа аз я нарекох с името Серафима. Но разказът е напълно достоверен и сега, заради светлата памет на майка Евпраксия, го предлагам на вниманието ви.
"Ден преди Рождество
Предишните дни беше валял сняг и в падините край пътя още сребрееше тънък снежец, но асфалтът беше черен и лъскав, а дупките по него бяха пълни с жълта вода, в която се поклащаше небето. Влязохме в селото, което ни посрещна с щуращи се безцелно по главната улица младежи, с няколко сякаш завинтени на мокрите пейки пред портите баби, облечени в дебели като ризници плетени жилетки, със свободно разхождащи се крави – като в Калкута, с насъбрали се пред кръчмата мъже, които потропваха с крака и се черпеха с наливно вино. Излязохме от селото и продължихме по калния път между подгизналите ливади. Разминавахме се на няколко пъти с камиони, натоварени с трупи – някой и по празниците здраво продължаваше да сече гората. В рекичката, която пресече изведнъж пътя, бушуваше луда жълта вода. Бялата ограда на манастира се появи, както винаги, изневиделица. Отдавна се канех да прескочим дотук, но едва днес намерихме време с жена ми. Заключих колата, жена ми взе кутийката шоколадови курабийки, която носехме за подарък на монахинята, застанахме пред вратата и дръпнахме няколко пъти силно въженцето. Отвътре се чу гласът на камбанката, закачена високо горе в клоните на старата круша. Сетне отворихме вратата, прекръстихме се и продължихме навътре по алеята.
Посрещна ни игуменката майка Серафима. Покани ни, както винаги, на топло, направи ни сладко мляко с кафе. Поговорихме си половин час и се надигнахме да си вървим, за да се приберем в София по светло. Майка Серафима ни попита дали ще имаме нещо против да вземем един пасажер. Сетих се, че бях зърнал една фигура до чимширите пред църквата на идване. Това бил градинарят, поясни възрастната монахиня, идвал тук да се грижи за растенията в двора всяка неделя, а привечер си хващал автобуса от близкия град обратно за София, но понякога автобусът се препълвал и човекът трябвало да чака на автогарата още няколко часа до следващия, та ако имаме възможност да го откараме, щяло да бъде добре. Нямахме нищо против, разбира се, и тя излезе да му каже да се приготвя.
Той се приготви бързо. Майка Серафима ни изпрати до колата. Когато се изкачихме на високото, видях малката й черна прегърбена фигурка да влиза в църквата.
В колата се разговорихме с човека. Градинарят беше плешив немлад човек с кротък глас и спокойни очи. Разказа ни, че откак се помни, обича цветята. Дълги години работел в някаква ботаническа градина край София, но го съкратили. Слава Богу, сега от известно време успял да си намери работа в някакъв частен имот край софийското село Железница. Грижел се за растенията в парка, имал си даже малка стаичка под стълбището, където можел да се постопли и изсуши. Две години седял без работа и сега бил доволен.
- От десетина години идвам тук, в манастира. Още първия път видях, че има много хубави растения и цветя, но си искат грижа. Преди няколко седмици посадих пред църквичката два големи чимшира. Хванах последния влак, така да се каже. Наистина сега е студено за садене, но допреди няколко седмици още ставаше. Само че, ако садиш есенно време, си има тънкости. Трябва да изкопаеш дупка, поне една педя по-дълбока от кореновата система на растението. Там се насипва рохка пръст и коренчетата по-свободно могат да прораснат. Също така есенно време растението не трябва да се полива много, защото тази рохка пръст на дъното, ако има много влага, се превръща на тиня, която при по-големи студове може да замръзне.
- А как се прави алпинеум? – попита жена ми. – Видях, че тук алпинеумът е много красив.
- Хората си мислят, че алпинеумът е лесно нещо. Струпваш камъните и готово. А не е така – отвърна човекът. – Аз избягвам изкуствените камъни. Най-добре си е да се подберат камъни, които са естествени за дадената местност. Принципът е върху светъл камък да се спуска тъмно цвете, а върху тъмния камък – светло, за да се открояват добре. Може така да подбереш цветята, че да цъфтят целогодишно. Ето, сега и в Железница съм направил един алпинеум. Добре стана, че почнах работа там. Много съм доволен.
Отстрани на пътя се бяха наредили в шпалир три помияра. Като минахме с колата край тях, те сякаш по команда се хвърлиха към нас и ни преследваха известно време, тракайки със зъби. Бяха едри кучета. Добре, че сме вътре в колата, помислих си.
- Много ме е страх от кучета – призна човекът. – Хапан съм като дете. Едно овчарско куче щеше да ме удави и оттогава изпитвам панически страх от кучета. В Железница стопаните имат два огромни ризеншнауцера. По шейсет и пет кила всеки. Добре, че кучетата ме приеха, иначе нямаше да мога да започна работа там.
- Нали каза, че се занимаваш с градината?
- Да, но в задълженията ми влиза да разхождам също така сутрин и вечер ризеншнауцерите. Разхождам ги поотделно, защото заедно не мога да ги удържа. Изминаваме с всяко от кучетата по пет километра из гората наоколо. Добре, че ме приеха. Няколко пъти те излизали извън оградата и нападали минувачи. Изпохапали до кокал и предишния градинар, едва оцелял човекът.
- А как не те е страх? – продължих с моето любопитство.
- Страх ме е – призна си човекът. – Но когато щях да започвам работа, споделих при едно от посещенията тук притесненията си с майка Серафима. И тя обеща да се помоли за мене. И ето, кучетата ме приеха, слава Богу!
Вече влизахме в София. Беше се стъмнило. Оставих човека преди Подуяне и после, докато чаках на червените светофари, в съзнанието ми изведнъж пак изплува образът на 90 и нещо-годишната, свита надве от годините монахиня, която бързаше, подпирайки се на тояжката си, към църквата."
Това е моят достоверен от първата до последната дума разказ. Само името смених – наместо Евпраксия Серафима.
Майка Евпраксия ни обичаше оттук до небето с Христовата любов. И не само мене, не само тебе. Всички нас. Любовта й не беше явна. Тя беше схиигумения и беше дала обет за мълчание. Любовта й се изразяваше в 70-годишното молитвено застъпничество, под чийто знак премина животът й.
За последно я видях преди година-две, когато лежеше в Четвърта градска болница. Лицето й беше същото, каквото беше и когато я заварвахме седнала на пейката под шествековната круша в двора на Врачешкия манастир – бодро, трезво, благо.
Единствените думи, които мирянинът можеше да чуе от устата й, бяха: «Бог да благослови!»
Отец Георги от софийската църква «Св. Петка Самарджийска» казва: «Има хора, които не вярват. Но на всеки, рано или късно, му се налага да повярва.»
Майко Евпраксия, моли Бога за нас.
Портал Култура.bg
