Дали все пак министър Дянков не е прав?..

Още в началните минути, на фона на умело деликатна реклама на скъп и за съжаление не дотам качествен изложбен каталог, зрителят бива атакуван с обещание да види тайнствените „кодове” за „необикновеното вдъхновение на Захари Зограф”. Това е подкрепено веднага и от друг анонс, някаква обвързваща псевдо-истина (че кой ли ще я провери?) – неотдавна изследователи на Захари Зограф били установили, че стенописът „Колелото на живота” в Преображенския манастир всъщност съдържал идеи, възприети от една източна гравюра с философски идеи на тибетския будизъм (почти точен цитат). Впоследствие за по-голяма тежест бива привлечен като експерт и самият куратор на изложбата, Доротея Соколова, показва се и графика от архива на художника в подкрепа на „тибетската теза”. Веднага се споменава и текст от писмо на зографа с размисли за живота. Като че ли за миг зрителят ахва, изглежда при-хванат и запленен, гледа, повече или по-малко също слуша.

Онези от зрителите обаче, които успешно са съчетали гледането с внимателно слушане, веднага ще установят несъответствие: 1. У нас иконографската тема „Колелото на живота” се среща и по-рано (църквата „Рождество Христово” в Арбанаси, ХVІІ в.); 2. Тази тема Захари Зограф рисува и на други места, като композицията във всеки от случаите е различна; 3. През Българското възраждане сцената е известна и в частен контекст (с. Малък Покровец/ Исперих, Лековата къща в Панагюрище и др.); 4. Освен това на някои места тази тематика е предадена само с детайли – фигурата на скелета с косата, като персонификация на човешката смърт; 5. Като иконография тази тема, въпреки че е изразена по-различно, е налична в изкуството още от Античността. Нейната интерпретация е изключително богословска и отвежда към старозаветната книга Еклисиаст, където се алегоризира суетата на света и неизбежното приближаване на човешката смърт, краткостта на човешкото земно битие и вечното пребиваване в неизвестните селения на Небесното Царство.

Видно е, че както средновековните, така и възрожденските зографи са следвали дълбокия богословски тематичен модел на предходните автори и са го представяли понятно. Нещо повече, богословското съдържание в християнското изкуство до към началото и средата на ХХ в. все още е било понятно за повечето вярващи, а за някои и до днес. За други обаче, то явно е неправдоподобна мистика или просто възможност за лична и незаслужена самоизява. За мен си остава под въпрос компетентността на куратора. Към тази директна мисъл ме подтикнаха изрази, лутащи се от общото към конкретното като: „общочовешки послания” на възрожденските художници, „които не били стриктно канонични, както средновековните…”, тяхното творчество представлявало „европеизация на българското изкуство”. Погрешната постановка на изкуствоведката (кой и накъде ли ще води?) пролича още повече при въодушевеното й описание на копривщенската икона на св. вмчк Евстатий: на иконата не само образът на светеца бил своеобразен „портрет на Петко Доган” (поръчителя), но и конят представлявал нечий портрет (?). В творчеството на Захари Зограф кураторката вижда основно „антиосмански освобожденски идеи” и не крие това: „не религиозни, а политически идеи съдържат и иконите, и стенописите на Захари Зограф…” Това е директно указание за поредния опит на агонизиращия научен атеизъм да обезсили посредством естетико-изкуствоведски термини и патриотично-протоколни обосновки религиозния аспект на българското възрожденско изкуство.