… И така, св. Григорий Богослов прекрасно е разбирал, че далеч не всички епископи и свещеници по негово време са отговаряли на своето призвание. Контрастът между представите на св. Григорий за свещенството и тези свещенослужители, с които го е срещал животът, е бил поразителен. С годините разочарованието му е нараствало, тъй като той се е запознавал с все повече свои събратя. Критика към недостойните свещенослужители се среща още в неговото Слово 2, но именно в по-късните произведения на св. Григорий тази критика става рязка: и наистина, никой от източните отци на Църквата до св. Григорий Богослов не се e изказвал толкова остро за църковните служители. Нека разгледаме няколко по-характерни текста на св. Григорий, засягащи свещенството и недостатъците на църковните порядки.
В Слово 18, произнесено през 374 г. в Назианс, св. Григорий Богослов говори за безпорядъка, който е съпътствал избора на епископи. В древната Църква епископите, по правило, са се избирали от народа, но са се утвърждавали от архиерейски събор. Обикновено епископ е ставал някой клирик, но се е случвало народът да посочи мирянин, дори оглашен.[i] Именно това се е случило в Кесария, по времето, когато са избирали предшественика на св. Василий Велики, Евсевий. Изборът се е съпровождал от „горещи спорове“, народът се бил разделил на партии, едни предлагали един, други – друг. Накрая се обединяват около кандидатурата на Евсевий, „отличен по живот, но незапечатан със св. Кръщение“: вземат го насила, с помощта на войската, влязла в града, и са го възвеждат на престола. Когато епископите събират, те са „принудени“ да утвърдят избора, да кръстят Евсевий и да го ръкоположат във всички свещени степени. След като извършили това обаче те излизат от града и свикват събор, на който обявяват хиротонията за недействителна. Причината за решението е била, че епископите са действали по принуждение и второ, че новоизбраният епископ не е бил в добри отношения с гражданските власти.[ii]
Подобен случай е имало и няколко години по-късно, когато Евсевий починал. И този път споровете около избора на нов епископ са били „толкова горещи, колкото и безразсъдни“, но всъщност реален кандидат за престола е бил само един човек – Василий, който и става новият архиерей на Кесария. Като описва тези събития, св. Григорий отбелязва недопустимостта на намесата на гражданските власти и въобще се изказва против участието на народа в това дело. Много по-целесъобразно му се струва избирането на епископ да става от „назореите“, т. е. от монасите, на които „подобава поне в повечето случаи да правят този избор, а не хора богати и влиятелни, или пък да се оставя на буйството и безумието на народа“.[iii]
Идеята на св. Григорий Богослов епископите да се избират от монасите, не получава развитие в Източната църква. В същото време и практиката епископите да се избират от народа също изчезва,[iv] а намесата на гражданските власти, въпреки че продължава през цялата църковна история, винаги се е смятала за не напълно законна. Ролята на монасите в Църквата постоянно е нараствала, което впоследствие[v] довежда до монопол на монашеството над епископските длъжности.
Критиката на еп. Григорий е засягала и нравственото състояние на съвременния му епископат и свещенство. В Слово 21, посветено на св. Атанасий Александрийски, св. Григорий описва плачевното състояние на православния клир във времената на арианските смутове. Той се оплаква от това, че епископите получават властта си със сила, че със своите пороци и богословска безпринципност те дават лош пример на вярващите, че тяхната строгост или снизходителност към народа се диктуват от меркантилни съображения, а не от съображения за пастирска полза. На всички подобни епископи той противопоставя св. Атанасий:
„От самия момент на своето възкачване на престола, той не постъпва така, както тези, които недостойно са получили някаква власт или наследство. Той не изпада в гордост от разкоша на епископския живот. Последното е характерно за лъжливи свещеници, получили незаконно своя сан и недостойни за своето призвание, които като получиха свещенство, нищо не принесоха от себе си, които не се потрудиха за никакво благо, които се оказват едновременно ученици и учители на благочестието и които, преди да са очистили себе си, очистват другите. Вчера светотатци, а днес – йереи. Вчера отлъчени от тайнствата, а днес – тайноводци, закоравяли в пороците и начинаещи в благочестието, плодове на човешка милост, а не на благодатта на Духа. Тези хора, навсякъде дошли на власт с помощта на насилие, в края на краищата вредят на самото благочестие. Не поради тяхната нравственост им се поверява санът, а заради техния сан другите вярват в тяхната нравственост… Те трябва по-скоро да принасят жертви за себе си, отколкото за незнанието на народа.[vi] Те непременно грешат в едно от двете: или, нуждаейки се сами от снизхождение, биват прекомерно снизходителни и така не пресичат порока, а учат на него, или със строгостта на своя авторитет прикриват собствените си дела“.[vii]
В епохата на догматичните спорове (4-8 век) един от най-тежките проблеми на Църквата е била постоянната миграция на голям брой епископи и клирици от една богословска партия в друга – най-често в пряка зависимост от това каква партия са поддържали към съответния момент гражданските власти (императорът). Някои епископи са сменяли богословската си ориентация по няколко пъти, като под влияние на светските власти са подписвали едни или други еретически символи на вярата. Св. Григорий се възмущава от намесата на гражданските власти в църковните дела. Впрочем, много повече той е бил обезпокоен и огорчен от мекушавостта на архиереите, които са ставали марионетки в ръцете на хора, далеч от Църквата:
„Поради това непосветени стават съдии на преподобни и така се явява нов безпорядък: в народните сборища се обсъждат проблеми на мистическото богословие; и поради това се явяват подкупени доносчици и предрешен съд. Едни несправедливо се свалят от престолите, а се въздигат други, от които се иска да се подпишат под нечестиво изповедание на вярата като условие за престола… Мнозина от нас, дори и най-твърдите, бяха подложени на това… Аз често плачех, гледайки тогавашното разпространение на безчестието и надигналото се гоненение срещу правото слово от тези, които са длъжни да бъдат защитници на Словото. И наистина, пастирите станаха несмислени, според написаното,[viii] многото пастири развалиха лозето ми и потъпкаха с крака моя дял.[ix] Аз говоря за Църквата Божия, събрана с много трудове и жертви, заклани до Христа и след Христа, и с най-велики страдания на Бога за нас. С изключение на малцина, … всички се подчиниха на обстоятелствата на времето… Едни станаха поборници и покровители на нечестието, други или заеха второстепенни места, или бяха поразени от страха, или поробени от нуждата, или уловени от ласките, или увлечени по невежество… Може би е извинително за миряните да се окажат подложени на всичко това, но как да позволим това на учителя, който е длъжен да изправя невежеството на другите, освен ако не е лъжеучител?“.[x]
И така, това, което е допустимо за миряните, е недопустимо за епископа, който е длъжен да бъде наставник на хората в благочестието. Невежеството на епископите, липсата на богословско образование, недостатъчна пастирска подготовка често стават причина за църковен безпорядък, способстват за появи на разколи и ереси. Св. Григорий се връща на тази мисъл и в Слово 43. Епископите, смята той, са длъжни да бъдат „професионалисти“, а не дилетанти; те трябва да са изкарали добра школа, преди да получат своя сан. Св. Григорий критикува събратята си и затова, че след като получат властта, не само не водят аскетичен начин на живот, но и се превъзнасят над другите, като са уверени, че техният сан им осигурява богословска и нравствена непогрешимост.
„Защото не похвалявам безобразието и безчинството, което съществува у нас, включително и между предстоятелите на престолите… Най-святият от всички съществуващи у нас чинове рискува да стане най-осмиван, защото не чрез добродетел, а чрез сила се придобива предстоятелството и престолите се заемат не от най-достойните, а от най-влиятелните… Няма такъв лекар или художник, който първо да не вниква в природата на болестта или пък да не е смесвал много цветове и да не е рисувал. Затова пък днес е лесно да се стане предстоятел на Църквата: не се е трудил, не се е подготвил за сана, вчера посян, а днес вече поникнал… За час произвеждаме светци и заповядваме да бъдат мъдри на онези, които никога не са се учили на мъдрост. Надменният председателства, повдига смут срещу тези, които са по-добри от него, не се бои от престола. Напротив, като стане могъщ, той мисли, че е станал и по-мъдър; впрочем, погрешно мисли, тъй като властта го е лишила от способността да разсъждава правилно“.[xi]
Не санът прави човека свят, повтаря св. Григорий, нито йерархическата степен, нито престолът, а добродетелният живот. Струва му се несправедливо, че фаворити се оказват начело на църковния кораб, докато хора, отличили се със свят живот, остават в сянка. Той смята, че именно личната святост е онзи критерий, който трябва да извежда на епископския престол, а не влиятелното положение в обществото, административните способности или социалният произход. Много клирици отдават значение на това, на какво място до престола ще застанат по време на богослужение, преди кого или след кого ще бъдат в църковната процесия. Св. Григорий смята всички тези неща за чужди на християнина, чиято задача е да надмине другите в нравствеността, а не да заеме по-високо място в йерархическата стълбица.
Св. Григорий Богослов е автор на няколко стихотворения, специално посветени на темата за достойнството на свещения сан и недостойнството на неговите носители. Обект на неговата критика в тях са епископите, които привнасят в Църквата разколи и раздори. Според неговото мнение, във времената на гонения (1-3 век), когато Църквата е била сплотена, врагът се е опитвал да я разруши чрез многократни и силни външни сътресения. Гоненията обаче само са укрепили Църквата, подвигът на мъчениците е затвърдил единството на християните и евангелското слово, като огнен стълб, е обиколило цялата земя. „Тогава врагът измисли нова хитрост: като знаел, че войската е станала могъща, той посял вражда между нейните водачи: защото с падането на пълководеца цялата войска бива повалена“.[xii] По такъв начин, за Църквата прекратяването на гоненията е означавало не само нови възможности, но и нова отговорност: ако преди общият враг бил принуждавал епископите да бъдат сплотени, то сега те е трябвало да се грижат за църковното единство. Според св. Григорий, епископите по негово време не се справят с тази задача:
„Някои от нас спорят за свещените престоли,
враждувайки един с друг, навличат безчислени бедствия,
И сами стават техни жертви…
Други пък на партии се разделиха и
възмущават Изтока и Запада: с Бога започнаха, а завършват с плът.
От тези борци и при другите имена се явяват и започва борба:
Моят бог е Павел, твоят – Петър, а неговият – Аполос.[xiii]
О, напразно бе пронизан с гвоздеи Христос!“.[xiv]
Св. Григорий Богослов се възмущава от ръкоположението в свещен сан на лица, които не са преминали през съответната подготовка, не са се научили на аскетичен живот и които остават светски по дух и поведение: този, който вчера се е забавлявал с мимове и е тичал по театри, бил е страстен почитател на конния спорт, който се е движел сред женоподобни танцьори и се е напивал до безсъзнание, днес става председател на църковния народ, молитвеник за хората и учител на благочестието. „Вчера Симон Влъхва, днес – Симон Петър! Не вярвам аз в такава внезапна промяна! Не вярвам на вълка в овча кожа!“,[xv] възкликва св. Григорий.
През 80-е години на четвъртото столетие, когато са писани тези редове, Църквата стремително е нараствала, навсякъде е откривали нови храмове, на архиерейските катедри и презвитерски престоли са се издигали последователи на никейската вяра. Външният разцвет обаче не е можел да излъже опитния пастир, дълбоко загрижен за вътрешното състояние на Църквата. Защото той добре е знаел, че сред новите никейци има и бивши ариани, които само са навлекли нови дрехи в угода на времената. Освен това е разбирал, че овакантените епископски и презвитерски места ще бъдат заети далеч не от най-достойните кандидати, тъй като е невъзможно в толкова кратък срок да се подготвят толкова много достойни свещенослужители. Оставал е с впечатлението, че свещените степени се дават на когото попадне, само и само да се запълни свободното място.
Както виждаме, погледът на св. Григорий към свещенослужителите от неговото време е твърде песимистичен. Може даже да ни се стори, че този песимизъм е твърде пресилен, със сгъстени цветове и св. Григорий е малко субективен в оценките си. Свален несправедливо от Константинополския престол от своите събратя епископи, св. Григорий е бил обиден: и това без съмнение е породило критиките към тях. Невярно ще бъде обаче да отдадем целия патос на словата му на личната обида. В това, което се е случило с него, той е виждал не толкова своя лична трагедия, а отражение на общата криза, обхванала Източната църква в края на четвъртото столетие. Пред очите му се е осъществявало постепенно завладяване на Църквата от света, масовото нахлуване на „духа на този свят“ сред епископат и клир. Образът на епископа като пастир, духовен наставник и старец, който притежава по силата на своите високи духовни качества безспорен авторитет в очите на паството, постепенно се е заменял от образа на епископа – държавен чиновник, който участва в светски царемонии, послушно следва указанията на гражданските власти не само в църковно-административните, но дори и в догматичните въпроси. Границата между Църквата и света, между „царството на духа“ и „царството на кесаря“ се е размивала: поне такова е мнението на св. Григорий.[xvi]
Процесът на нахлуване на светския дух в Църквата, започнал при Константин Велики, в епохата на Юстиниан през шестото столетие ще доведе до официалното провъзгласяване на идеала на т. нар. симфония между държавата и църквата, при която църквата фактически губи своята независимост и се оказва в пълно подчинение на светските власти. През иконоборческата епоха (7-8 век) византийският епископат дотолкова ще загуби авторитет в очите на вярващите поради своето нагаждачество, че народът започва да се обръща за духовно ръководство не към представителите на „официалната църква“, а към монасите, които в много случаи се оказват главните защитници на православната вяра срещу императорите-еретици и послушните им епископи.
Св. Григорий Богослов не е можел да не вижда в каква бездна потъват представителите на църковното ръководство, когато следват законите на „този свят“; именно затова с всички сили се е противопоставял на проникването на този дух в Църквата. В стихотворенията си той говори за наказанията, които очакват недостойните клирици на Страшния съд, и напомня за библейския потоп и гибелта на Содом – като предобрази на съдния ден:
„Спрете се, приятели! Да престанем в нечестието да се упражняваме!
Нека, най-сетне, почетем Бога с жертви святи!
И ако сме убедени, ще извлечем полза от казаното от мен;
Но ако словото ми и белите ми коси
покриват наглостта на хлапаците,
или онези гарвани, които гръмко и безумно
струпват над мене тъмни облаци,
Тогава свидетелствам с ръката на безсмъртния Бог
И на страшния ден,
Че не съм им съпрестолник, нито сътрудник,
Нито спътник в плаването, нито по пътя,
Но нека те вървят по своя път,
А аз ще търся за себе си Ноев ковчег,
За да се спася от страшната гибел…“.[xvii]
Изобличителните слова на св. Григорий Богослов звучат като пророческо предупреждение към всички бъдещи поколения свещенослужители. През единадесетото столетие с подобни слова към съвременните му епископи и свещеници се обръща и св. Симеон Нови Богослов,[xviii] явно повлиян от св. Григорий Богослов. Неговите слова ще останат завинаги актуални, докато съществуват клирици, недостойни за своето призвание, които позорят своя свещен сан.
Превод: Златина Иванова
* Откъс от: Иларион (Алфеев), иг. Жизнь и учение св. Григория Богослова, М. 1998; авторът на тази книга е православен богослов и патролог, доктор по философия на Оксфордския университет, доктор по богословие на Православния богословски инстутит „Св. Сергий“ в Париж, член на Синодната богословска комисия на Московска патриаршия (бел. прев.).
