Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (9 Votes)
ilarion.jpgС отец Софроний – ученик и биограф на преподобния Силуан Атонски, се запознах най-напред задочно – посредством книгата “Старец Силуан”, която през 80-те години се предаваше от ръка на ръка в самиздатски вариант и се ползваше с голяма популярност. Когато бях на шестнадесет се случи да се запозная със сестрата на отец Софроний - забележителна, скромна жена на преклонна възраст - Мария Семьоновна Калашникова. Тя живееше в Москва в стара едноетажна къща на улица “Рилеев” и ние с майка ми често я посещавахме. Тя ни разказваше за отец Софроний, даваше ни да четем писмата му до нея, показваше ни фотографии на неговия манастир. Историята на тяхното общуване е твърде интересна. В детството си те били много близки, но после съдбата ги разделила от двете страни на “желязната завеса”. Отец Софроний емигрирал, прекарал много години  на Атон, после попаднал във Франция и накрая отседнал в Англия, където основал свой манастир. Мария останала в Русия и в течение на много години нищо не знаела за съдбата на брат си, докато през 50-те години той сам я намерил. Завързала се кореспонденция между тях, няколко пъти Мария Семьоновна гостувала при него в Англия.

По-късно, по време на първото ми пътуване до Англия, имах щастието да се запозная със самия отец Софроний. Първата ми среща със стареца (така наричаха отец Софроний всички в основания от него манастир "Св. Йоан Предтеча" в Есекс)  завинаги остана в моята памет. Доведоха ме в дома, където той живееше. Срещу мене се изправи човек малък на ръст, извънредно слаб и много стар: беше доста над деветдесет. Първото, което ме порази, беше контрастът между немощното старческо тяло и един светъл, жив, юношески дух, който старецът запази до самата си смърт. Той се приближи плътно до мен, хвана ме за раменете и дълго ме гледа право в очите. После каза: “Кожа и кости. Вие трябва да се храните по-добре. Вас изглежда  в Русия изобщо не са ви хранили” (което, разбира се, не съответстваше на истината). От този момент нататък в манастира ме окръжиха с особени грижи, по указание на стареца една от сестрите следеше за това при мене в килията винаги да има храна.

С отец Софроний се срещахме често и беседвахме дълго. Той ме разпитваше с подробности за живота ми, за плановете ми за бъдещето: имах усещането, че го интересува всичко. Той горещо одобри моето желание да уча в Оксфорд. Въобще, той имаше уважително отношение към богословското образование: всички свои монаси той пращаше по различни богословски учебни заведения. Отец Софроний считаше, че в наше време всеки монах и свещенослужител трябва да бъде високообразован човек. Такава позиция беше учудваща поради факта, че самият отец Софроний нямаше систематично богословско образование.

Той се отнасяше с изключително внимание към моите научни занимания. Веднъж му занесох триста страници стихотворни преводи на “Химните” на преподобния Симеон Нови Богослов с подробен богословски коментар. Старецът, който сам вече не можеше да чете, заставил своите събратя да му прочетат целия този текст на глас (т. е. да му го прокрещят през слуховата тръба). При което те му чели не само самия текст, но и всички бележки. Както ми разказваше по-късно един от монасите, ако по време на четенето виждал, че бележката е голяма и я пропускал, старецът го спирал и питал: “А нямаше ли там бележка?” След този случай монасите ме умоляваха вече да не му нося такива дълги съчинения.

Да се беседва със стареца беше необикновено интересно. Той, като правило, говореше за всичко наведнъж, прескачаше от една тема  на друга. Всеки път разказваше истории от живота си, от времето на пребиваването си в Атон, винаги говореше за стареца Силуан. Често разказваше за това как най-напред се сближил с преподобния Силуан. Това се случило така. Веднъж отец Софроний бил посетен от монах на име Владимир, който търсел от него духовен съвет. Отец Софроний му казал: “Стой на границата на отчаянието”. После добавил: ”А когато не можеш повече, отдръпни се и седни, изпий чашка чай”. На следващия ден отец Софроний видял вървящия по манастирския двор старец Силуан. Като млад монах отец Софроний почтително се отдръпнал встрани, за да отстъпи място на по-възрастния. Като се приближил до него, старецът Силуан казал:
- Беше ли при вас вчера отец Владимир?
Отец Софроний попитал:
- Какво, не съм ли бил прав?
- Не, били сте прав. Но това не е неговата мяра.

След това Силуан извикал при себе си Софроний, дал му своите записки. От този ден започнала тяхната духовна дружба, която не прекъснала до самата смърт на преподобния Силуан.

Когато отец Софроний разказваше тази история, очите му се просълзяваха. Той винаги си спомняше за преподобния Силуан с голяма топлота. Отец Софроний притежаваше дарбата на сълзите. Той имаше онова “милозливо сърце”, което по думите на преподобния Исаак Сириец “пламва от любов към всяко творение, към всеки човек, дори и към враговете на истината”. Когато отец Софроний чуваше за нечия беда, печал, за някаква мъка, случила се на някой човек, той проливаше сълзи на състрадание и се молеше за този човек. Ако чуеше, че някой е тежко болен, се молеше по цели нощи, настойчиво обръщайки към Бог своята молитва през сълзи. И е имало случаи, когато след молитвата на стареца човекът да получи изцеление.

sofro.jpgУмееше старецът и да се смее. Обичаше да разкаже някой анекдот – история от парижкия или атонския си живот. Смееше се по детски – искрено и дълго. Той, например, си спомняше за някакъв дякон в Париж, който веднъж го засякъл в градината да разговаря с дама на духовни теми. Какво си е въобразил дяконът по този повод, остава загадка, но после той дълго време говорел на всички, вдигайки нагоре показалеца си с хитро присвити очи: “А този Софроний – хитрец, хитрец!” Същият този дякон понякога отивал при отец Софроний с бутилка вино; отваряйки я и отпивайки от нея няколко глътки, той започвал да разсъждава: “Отче Софроний, съгласете се, та нали тук в Париж няма истински монаси: само вие и аз. А другите всичките са просто любители.”

А ето и една атонска история. Веднъж, когато отец Софроний – това било вече след смъртта на преподобния Силуан – живеел на Атон в уединение, при него дошъл млад монах, който започнал да го разпитва за това и онова. Чувствало се, че е дошъл за важен разговор, но не се решава да го започне. Накрая той казал: “Отче Софроний, отговорете ми честно, вие коя степен масон сте?” Отец Софроний бил толкова учуден от въпроса, че се хванал с две ръце за главата. Тогава монахът изскочил от килията и съобщил на всички, че отец Софроний е масон десета степен (тъй като на двете ръце, с които той се хванал за главата, имало десет пръста).

Старецът много говореше за Русия. Кой знае защо у него се беше изградило впечатлението, че неговите книги не са признати в Русия; това го огорчаваше силно. В манастира пристигаха много хора от Гърция. Водещи йерарси на Цариградлската патриаршия, такива като патриарх Вартоломей, митрополит Йоан (Зизюлас), епископ Калист редовно посещаваха Стареца. А от Русия пристигаха рядко. Освен това до стареца бяха достигнали сведения за това, че един професор в Русия критикува неговите книги. Аз му говорех за това с каква огромна популярност се ползва в Русия книгата “Старецът Силуан”, а той ми отговаряше: “Да, но ето, еди-кой-си професор счита, че аз съм в заблуждение”. Критиката по свой адрес отец Софроний приемаше с голямо смирение и  молеше Бог да му посочва грешките, които той би могъл да допусне в своите книги.

Почти ежеседмично Старецът провеждаше в манастира беседи на духовни теми. Към тези беседи той се отнасяше като към продължение на литургическото служение, като към “литургия след Литургията”. Веднъж старецът ме благослови да извърша Божествената литургия в манастирския храм. На нея присъстваше самият той и се причасти. Когато службата свърши, той ми каза: “Аз бях на вашата Литургия, а Вие елате на моята”. Имаше предвид беседата, която той провеждаше в манастирския храм в следобедните часове.

През 1993 г., двадесет дни преди кончината на стареца, аз пристигнах в Англия. Още веднага след пристигането си се срещнах с него. Беседвахме без прекъсване четири и половина часа. Както винаги старецът запазваше абсолютна яснота на мисълта, бодрост на духа. Към края той ме заведе при себе си в килията, ние се помолихме заедно и той каза: “Аз много се радвам, че ние с вас се срещнахме преди смъртта ми”. А пък аз трябваше на следващия ден да отлетя за двадесет дни във Франция, след което се връщах в Англия за двегодишно обучение в Оксфордския университет. Аз казах: “Отче, след три седмици аз ще се върна в Англия и, надявам се, ние често ще се виждаме.” Старецът повтори: “Аз много се радвам, че се видяхме преди смъртта ми”. Когато след двадесет дни  позвъних от Франция в манастира, за да съобщя за пристигането си, ме попитаха: “Чухте ли, че старецът си отиде?” Аз пристигнах в деня на погребението му и участвах в погребалната церемония.

Срещата със стареца беше за мене събитие от огромна важност. В негово лице аз видях човека, който е достигнал онова, което на светоотечески език се нарича обожение. Едно е да четеш за обожението у древните отци, съвсем друго е да го видиш със собствените си очи, да видиш примера от жив човек, твой съвременник. Гледайки го, ти изведнъж разбираш, че обоженият човек това не е някакъв небожител; той е същият такъв човек като всички нас, от същата плът и кръв, само че всяка негова дума, всеки поглед, всяко движение са пронизани от Бога. Той остава човек, но във всички негови човешки проявления присъства божествената енергия, божествената благодат.

Превод: В. Домусчиева

сп. Християнство и култура, бр. 17


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ufu 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст