На цялата тази параноя ще противопоставим една красива реч на отец Епифаний Теодоропулос. Цитира я на помена за него в залата на Парнасос един монах, който е живял десетилетия до него.
− Поначало отец Епифаний уважаваше безусловно мнението дори на най-малкото от духовните си чада – каза монахът. – Свободно подлагаше на нашата преценка всеки текст, който пишеше, вземаше под внимание нашите забележки и го усъвършенстваше или накрая коренно го променяше. В най-тесния кръг от духовни чада поставяше като духовно условие да му казваме недостатъците или неправилните действия и ни обясняваше това с простичкото съждение: „Длъжни сте да ме надзиравате с любовта си на духовни чада, за да се поправям и аз и да не остана непоправен, а значи и отговорен пред Бога и уязвим пред враговете си, които биха използвали моите недостатъци, за да ме поразят”.
Имах още един подобен опит с расоносец, заемащ висок църковен пост, при когото се изповядах няколко пъти. След изповедта той ме попита: