Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (5 Votes)

BogorodizaВ кратката си творческа изповед за тази изложба Стефан споделя (вижте по-долу), че всеки от нас има дадена му от Бога мисия, от чието изпълнение зависи личният му живот… Бягството от мисията е бягство от Бога, а бягството от Бога е отдалечаване от любовта, от хармонията.

Земна пръст, небесна синева, Божие дихание – творчески акт. Бог извая нас, човеците. Земна пръст, платно, сини петна небе и провокация – Стефан рисува пророци.

Без да са икони, нито богословски и исторически коректно дефинирани пророците на Стефан са онези различни хора, обдарени повече или по малко от Бога, разбрани или не, толкова странни и далечни, и същевременно едни от нас – послушни или не, бягащи или да. С наведени от тежестта на мисията си рамене и имена, които Бог им е дал за да осъзнаят още по-ясно своята мисия, за да се легитимират пред другите. Жени, мъже, стари и млади, времето няма власт над тях, защото са на Онзи, който е извън времето.

4.4285714285714 1 1 1 1 1 Rating 4.43 (14 Votes)

20.limghandlerДумата хирономия обозначава техника на диригентско изкуство (от гръцките думи cheir  – ръка  и nomos – закон ). Въз основа на някои древни египетски изображения би могло да се предположи, че този диригентски способ е бил познат още около 3 000 години пр. Хр. и е възможно да е оказал влияние на египетското нотно писмо.[1]

В Древна Гърция терминът хирономия имал няколко значения. Според  Платон той се е използвал главно в смисъла на „боря се”. Друго разбиране за хирономията го свързва с танците, защото древният певчески хор е танцувал. Есхил тълкувал термина „хироном” като танцьор. Според Поллукс хирономията се е изразявала в движение на ръцете в ритъм. Хирономът е ръководел пеенето и танците.[2]

Във византийската църковна музика хирономията е била силно застъпена. Хирономията е техника, посредством която протопсалтите[3], доместиците[4] са ръководели църковните хорове по време на музикалните им изпълнения. През Средновековието певците не винаги са изпълнявали песнопенията от богослужебни певчески книги. Хоровете и певците са имали практика да заучават песнопенията наизуст. Това, разбира се, не означава, че от хирономията се е породила невмената нотация, както смятат някои учени. „Хирономията трябва да се разбира като опит да се онагледят невмените знаци; обратното се открива в много ограничена степен.”[5] Протопсалтите-хирономи са използвали различни движения и положения на ръцете и пръстите. Хирономът е имал водещо място сред певците, като се е грижел за хармоничното направление на мелодията и спятостта на хора. Хирономите-протопсалти са имали няколко задължения. „Хирономисващият е бил длъжен да показва началото и края на песнопението. В неговите обязаности е влизало също така да съобщава на хористите нужната ладотоналност (ихосът[6]) и, разбира се, неговите жестове са определяли темпото и ритмическата организация на изпълнението.”[7]

4.7333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.73 (15 Votes)

Ioannis KoukouzelisИсихазмът е учение на Православната  църква, което се основава на способността човекът да достигне богоуподобяване (гр. theosis – обожение) чрез непрестанната безмълвна молитва (гр. isihia) и дара на Божествената благодат, в която „човекът става всичко онова, което е Бог, с изключение на същността.”[1] Главен защитник на исихазма е атонският монах от Великата лавра ,,Св. Атанасий” св. Григорий Палама. „Обожението е свръхестествена причастност към същностната енергия на Бога и единение с него.”[2] За постигането на исихията отшелниците-монаси са практикували непрестанно т. нар. Иисусова молитва (Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешния). Според много богослови тази молитва съдържа цялото евангелие в съкратена форма. „Според свидетелството на подвижниците на молитвата това Име носи в себе си присъствието Божие.”[3] Според практикуващите исихасти тази молитва има три степени – устна, душевна и умното правене на молитвата. Последната степен, или умното правене, се извършва в духа или сърцето на подвижника.

Виждането на таворската благодатна светлина е ключов  момент в цялото учение на исихазма. Тезата, че Таворската светлина е нетварна, поддържат и защитават много св. отци на Православната църква. Така според св. Григорий Палама тази светлина е божествена. Исихазмът оказва влияние върху християнския Изток и неговите художествени постижения. През т.нар. Палеологов ренесанс[4] (13-14 в.)литературата, изобразителното изкуство и църковната музика достигат високи върхове. Както се изразява Леонид Успенски – „вътрешният  живот на Църквата... е  играл оплодяваща роля за изкуството от това време.”[5]

4.4 1 1 1 1 1 Rating 4.40 (15 Votes)

2015-06-01 1155Православната едногласна музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция” и е с „изключителни качества и значение  за Църквата.”[1] Съществен елемент от спецификата на тази музика представлява исонът.  

Понятието исон ( ίσον – равен) в едногласната църковна музика има две значения.

1) Знак с количествена характеристика[2], използван в невмената нотация.

2) Особен вид пригласяне в източното църковно пение.

Знакът исон е част от съвременната невмена нотационна система[3]. Както е видно и от името му – този знак не води нито до издигане, нито до спускане на мелодическия ход, а го задържа на онова положение, на което го е оставила предшестващата нота. В издадения през 1848 г. от Николай Триандафилов първи български печатан учебник по църковна музика „Гледало ради словено-болгарската нине новонапечатана псалтика" името на знака е преведено като „равнение”[4]. Още през 14 в. знакът исон оглавява невмените знаци, наречени „емфона” (emрfona), показващи интервалния ход на песнопението. Знакът исон владее „над всички други знаци, както Бог владее над цялото творение.”[5] Тази образна трактовка на исона е плод на символичния език на средно-късновизантийската нотация, обвързан с идеите на исихазма. Според средновековен трактат на Михаил Влемид от 13 в., посветен на хирономията[6], знакът исон символизира (се хирономисва) по образа на Св. Троица. В трактата се казва: „както св. Троица е триединна – нито баща, нито син, нито Св. Дух, по същество божества, равни помежду си, така и исонът се пее равно, без повишаване или понижаване на гласа”[7]. Тук е направено алегорическо тълкувание на знака исон, свързано с централния догмат на Църквата – този за Св. Троица. „По мнение, изложено в кодекс Lavra 1656, исонът е изпълнявал такава функция, каквато буквата алфа сред буквите.”[8]

4.2727272727273 1 1 1 1 1 Rating 4.27 (22 Votes)

2223Музиката съпътства човека във всекидневните му мигове на радост, възхищение, труд, скръб и тъга. От древната история на Църквата е ясно, че още в зората на християнството песнопенията са неотменна част от богослужебните събрания на вярващите. Св. Йоан Златоуст казва, че „нищо друго така не възвишава и не окриля душата, не я откъсва от земята, не я избавя от игото на плътта, не я разполага да мъдърствува и да презира всичко житейско, както хармоничното пение и стройно съставената божествена песен!”.[1]

Източно-църковната музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя се нарича още византийска музика, тъй като разцветът й е по време на съществуването на Византийската империя (330-1453). Под византийска музика се разбира също така и поствизантийската и новогръцката църковна музика. Тази музика е позната още като източно-църковно пеене, псалтикийно пеене, псалтика. Без да претендира за изчерпателност настоящата статия представя някои от основните характеристики на източно-църковната музика.

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж