В неделя, 9 февруари, празнуваме Събора на новомъчениците и изповедниците на Руската църква. У нас (в Русия) са много популярни светците, към които можеш да се обърнеш с молба, която не е била удовлетворена от системата на здравеопазване, правоохранителните органи или съда. Какво можем да измолим от новомъчениците, които са били обикновени хора, жертви на репресии? Защо се разочароват хората, когато четат техните жития? За проблемите на канонизацията и отношението към новомъчениците размишлява прот. Георги Митрофанов.

Вече тридесет години в нашата църква се прославят новомъчениците и изповедниците на 20 в. И за мене като свещеник и църковен историк, който вече 20 години работи в Синодалната комисия по канонизация на светците, е просто необходимо да се опитаме да оценим резултатите от тази дейност и да отговорим на следния въпрос: в какво се превърна процесът на откриване и прославяне на новомъченици за нашите съвременни православни християни?

Сложно е да направим такова обобщение, но за мене е очевидно, че новомъчениците и изповедниците на Руската православна църква заемат много скромно място в пантеона – подчертавам тази полуезическа дума – на онези Божии угодници, които се почитат от нашите хора в Църквата. Сред практикуващите християни в Русия не е широко разпространено почитането на новомъчениците.

Малко се знае за историята около пренасянето на мощите на св. вмчк Димитър от Италия в Гърция, станало през 1978 г. По всяка вероятност мощите са били похитени от кръстоносците в периода 1204-1223 г. и изнесени от Солун. За това свидетелства италианският изследовател Констанцо Мики в своята дисертация, посветена на историята на мощите на св. Димитър Солунски (защитена през 1962 г. в Папския Латерански университет). Мики пише, че те „незаконно“ са били отнети от някакъв монах, който е съпровождал кръстоносците по време на Четвъртия кръстоносен поход. От тогава изминали осем века в мълчание и следите им окончателно били изгубени.

Но светецът пожелал да се открие. В края на 20 в. те били намерени в малкото градче Сан Лоренцо (San Lorenzio in Campo), намиращо на 500 км на югоизток от Милано, в римокатолическата епархия на Пезаро (Pesaro), недалеко от Анкона.

Мощите дошли вероятно от Монферато, област, известна с множество светини, донесени от Константинопол, Солун и други места.

По случай 140-годишнината от решението за построяване на храма и 95-годишнината от освещаването му

Какво ли не е видяло християнството през двехилядогодишния си живот! От хората е видяло както много добро, така и много пречки, гонения, геноцид от политически и идейни противници. Дори се смята, че откритите, външни врагове са по-„лесни“ от вътрешните, които в рамките на самата Християнска църква създават не просто затруднения, а често я изправят пред кризисен избор.

Подобна участ не е подминала и Българската църква. Често казват, че Църквата не е „от този свят“, но е „в този свят“. Затова ѝ се налага да се съобразява с държавата, сред която съществува и действа. Намесата на българската държава е налице още при самото приемане на християнството и учредяване на Българската църква. Тази намеса се забелязва много често при поставянето на ръководители на църквата, при елиминиране на нейните врагове, които автоматично се разглеждат и като врагове на държавата.

И така до ден днешен.

На 22 февруари 1945 г. Цариградският Вселенски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български архиереи – Неврокопски митр. Борис, Великотърновски митр. Софроний и Велички еп. Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Цариград митр. Борис успява да убеди представителите на Патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. Литургия с представителите на Цариградската патриаршия в патриаршеския параклис „Св. Андрей Първозвани“.

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Цариградския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.

Тази година се навършиха 150 години от раждането на Видинския митрополит Неофит – един от най-харизматичните църковни лидери у нас през 20 век. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит,[1] автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944). Неофит Видински е първият български архиерей, който поставя въпроса за необходимостта от въцърковяване на благотворителността и социалното обгрижване в България като израз на автентичния църковен етос на деятелна любов към ближните. В същото време той е сред тези църковни дейци, които се превръщат в емблема на интелектуалния отпор от позицията на православието на разпространението и налагането на комунизма у нас. Стигматизиран в документите на Държавна сигурност като „убеден фашист“ и „реакционер“,[2] след 9 септември 1944 г. Видинският митр. Неофит е споменаван бегло и идеологически тенденциозно в редките научни изследвания за историята на Българската православна църква в онази епоха.[3]