Евангелието казва, че когато семето падне на земята и не умре, то е безполезно. Но ако умре, дава много плод и богата жътва.Когато съпругът отказва да “умре” за съпругата си, последствията са страшни. Първата последица е самотата. Докато съпругът се интересува само от своето удовлетворение, той осъжда себе си на самота. Ако не преживее загубата на любовта към себе си, няма надежда да породи любов към себе си у своята съпруга. Той трябва да остави сигурността в него да умре, преди да вкуси от пълнотата, която ще му даде чувството на сигурност в любовта на партньорката му.Ако семето не умре в земята, то остава само. Има много неща, които държат съпрузите на разстояние един от друг. Често пъти всеки защитава своите особености и начини да изрази себе си, но акцентуването на това ги държи далеч един от друг. Много от тези неща трябва да умрат, за да се изпълни с любов животът на двойката. Семето, което трябва да умре, не е нито личността, нито любовта на съпрузите, но техните вътрешни защити и предпазни стени, които те самите издигат, за да бранят себе си. Любовта е нещо, което трябва да се отдаде другиму, за да може да живее и расте.
Ако защитите и предпазните стени не паднат, съпрузите може да престанат да споделят важните събития в живота си и тогава разочарованията и подозрителността се трупат и лека-полека раждат отчуждение, раздалечаване и самота. Накрая за тях става невъзможно да говорят един с друг или да се слушат взаимно, на какъвто и да е език и с каквито и да е думи и действия.
И пак да повторим, за да просъществува бракът, съпрузите трябва да срутят защитите си. Това означава, че игрите, които хората играят, маските, които носят, цветните очила, през които гледат на партньора си, маневрите, с които се опитват да контролират емоциите и действията на съпрузите си, всичко това са защитни механизми и трябва да се премахнат.
Житното семе трябва лека-полека да се зарови в земята на взаимното уважение, на взаимното доверие, за да се развие във взаимна равнопоставеност, основана на уважението и доброволността. Тогава новото стръкче на любовта ще расте на здрава земя, с чувството за лична стойност и истински интерес към съпруга. Бурите са необходими, за да разчистят въздуха на недоразуменията. Светлите лъчи, които проникват из облаците на бурята, създават една прекрасна небесна дъга от възможности за семейната връзка.
Стремежът към такъв вид общ живот обаче по никакъв начин не означава загуба на автономността на съпрузите. Затова никой от съпрузите не бива да има чувството, че е безполезен без другия. Всеки от тях трябва да е свободен да може да стои на двата си крака, да търси независими интереси и да има някакво време за себе си, ако е нужно. Такова едно “идеално разстояние” е предпоставка за постигането на “идеалното сближаване”.
В същото време всеки трябва да усеща, че заема първото място в живота на партньора си.
Взаимното уважение и приемане помагат повече от всичко друго всеки от съпрузите да приеме и обикне самия себе си и да ограничи патологичното себеосъждане, срама и вината за стари и нови грешки и неуспехи. Съпрузите могат да се освободят взаимно от затормозяващите психиката процеси на самобичуване, така че да използват съзидателно опита от предходни грешки. За да е възможно обаче един човек да изпитва такова уважение към партньора си, той трябва да вярва в Бога, който е създал човека с възможността да стане като Него чрез благодатта. Тогава може да вярва и в себе си. Тогава може да вярва и в абсолютната ценност на другия, който може да осъществи божествените заложби, криещи се в него.
Вярно е, че всички чувстваме нужда другите хора да ни зачитат и да имат нужда от нас. Затова в брака е необходимо съпругата да е в състояние да окуражава мъжа си в професионалните му начинания, да му се възхищава и да признава постиженията му. Но и съпругът не трябва да забравя, че и съпругата има същата необходимост да знае, че хората се нуждаят от нейния принос, че има успехи и не бива да пропуска да изрази признанието си за нейните усилия било като домакиня и майка, било в сферата на нейната работа.
Но никой от съпрузите не може да разчита само на помощта на другия, за да продължи личностното си развитие, но трябва да види в брака удивителна възможност за лично развитие и подобряване на адаптацията му във и извън семейството. Доколкото човешката личност се намира в непрекъснат процес на развитие, всеки съпруг трябва да има за главна своя цел да стане колкото може по-завършена личност. И по-конкретно, всеки съпруг трябва да се опита да развие онези свои качества, които го правят по-обичан и тези, които правят личността му по-привлекателна, за да бъде колкото си може по-желан партньор в живота.
Новобрачните имат разнообразни способности, които си заслужава да развиват и всеки трябва да окуражава другия да развие тези качества, така че да обогати колкото може повече семейния живот. Младата жена нека продължи да чете, да развива интересите си в музиката или каквито и други творчески или интелектуални занимания има, а съпругът нека развие професионалните си качества или каквито други таланти са му дадени. Нека всеки си постави за цел да обогатява и разширява личността си, така че да може да принесе и за обогатяването на брака им.
Въпреки че вътрешната красота има много по-голяма сила и значение от външния ни вид, впечатлението ни за хората, включително и най-близките, отчасти зависи и от външността им. Затова е нужно внимание към онези страни от нашата привлекателност, които зависят от грижата за външния ни вид и добрия ни вкус. Както мъжът, така и жената имат нужда да продължат добронамерената грижа (а не разбира се предизвикателната) за външния си вид.
Житното семе трябва лека-полека да се зарови в земята на взаимното уважение, на взаимното доверие, за да се развие във взаимна равнопоставеност, основана на уважението и доброволността. Тогава новото стръкче на любовта ще расте на здрава земя, с чувството за лична стойност и истински интерес към съпруга. Бурите са необходими, за да разчистят въздуха на недоразуменията. Светлите лъчи, които проникват из облаците на бурята, създават една прекрасна небесна дъга от възможности за семейната връзка.
Стремежът към такъв вид общ живот обаче по никакъв начин не означава загуба на автономността на съпрузите. Затова никой от съпрузите не бива да има чувството, че е безполезен без другия. Всеки от тях трябва да е свободен да може да стои на двата си крака, да търси независими интереси и да има някакво време за себе си, ако е нужно. Такова едно “идеално разстояние” е предпоставка за постигането на “идеалното сближаване”.
В същото време всеки трябва да усеща, че заема първото място в живота на партньора си.
Взаимното уважение и приемане помагат повече от всичко друго всеки от съпрузите да приеме и обикне самия себе си и да ограничи патологичното себеосъждане, срама и вината за стари и нови грешки и неуспехи. Съпрузите могат да се освободят взаимно от затормозяващите психиката процеси на самобичуване, така че да използват съзидателно опита от предходни грешки. За да е възможно обаче един човек да изпитва такова уважение към партньора си, той трябва да вярва в Бога, който е създал човека с възможността да стане като Него чрез благодатта. Тогава може да вярва и в себе си. Тогава може да вярва и в абсолютната ценност на другия, който може да осъществи божествените заложби, криещи се в него.
Вярно е, че всички чувстваме нужда другите хора да ни зачитат и да имат нужда от нас. Затова в брака е необходимо съпругата да е в състояние да окуражава мъжа си в професионалните му начинания, да му се възхищава и да признава постиженията му. Но и съпругът не трябва да забравя, че и съпругата има същата необходимост да знае, че хората се нуждаят от нейния принос, че има успехи и не бива да пропуска да изрази признанието си за нейните усилия било като домакиня и майка, било в сферата на нейната работа.
Но никой от съпрузите не може да разчита само на помощта на другия, за да продължи личностното си развитие, но трябва да види в брака удивителна възможност за лично развитие и подобряване на адаптацията му във и извън семейството. Доколкото човешката личност се намира в непрекъснат процес на развитие, всеки съпруг трябва да има за главна своя цел да стане колкото може по-завършена личност. И по-конкретно, всеки съпруг трябва да се опита да развие онези свои качества, които го правят по-обичан и тези, които правят личността му по-привлекателна, за да бъде колкото си може по-желан партньор в живота.
Новобрачните имат разнообразни способности, които си заслужава да развиват и всеки трябва да окуражава другия да развие тези качества, така че да обогати колкото може повече семейния живот. Младата жена нека продължи да чете, да развива интересите си в музиката или каквито и други творчески или интелектуални занимания има, а съпругът нека развие професионалните си качества или каквито други таланти са му дадени. Нека всеки си постави за цел да обогатява и разширява личността си, така че да може да принесе и за обогатяването на брака им.
Въпреки че вътрешната красота има много по-голяма сила и значение от външния ни вид, впечатлението ни за хората, включително и най-близките, отчасти зависи и от външността им. Затова е нужно внимание към онези страни от нашата привлекателност, които зависят от грижата за външния ни вид и добрия ни вкус. Както мъжът, така и жената имат нужда да продължат добронамерената грижа (а не разбира се предизвикателната) за външния си вид.
Всеки човек, за да уважава себе си, трябва да чувства, че притежава някаква способност, талант или способността да сътвори нещо. За всички ни трябва да има нещо, което можем да постигнем, за да имаме себеуважение. Ако не съществува някакъв проблем, който трябва да преодолеем, потъваме. Ако имаме способности, които никога не сме използвали, се чувстваме непълноценни.
Несъмнено личните занимания на съпругата ще изискват време и пространство на растояние от съпруга. Това може да са усвояване на готварски умения или пък шивашки, или пък развитието на някакъв музикален талант, или художествен, или участие в някакво социално дело или каквото и да е друго. Каквато и да е нейната особена харизма обаче, тя трябва да усеща, че може да я развива и мъдрият партньор ще трябва да даде на другия възможността да развие своите таланти. Съпругата, която непрекъснато натяква на мъжа си, че отделя твърде много време за градината, или съпругът, който обвинява жена си, че често ходи у съседите, може би удря точно там, където партньорът черпи своето чувство за себеуважение. Съпрузите трябва да са достатъчно мъдри, за да установят, кое е онова, което дава на партньора им самоуважение и да му дадат възможността и свободата да го развие.
Но, трябва отново да подчертаем, че индивидуалното развитие на личността не е нито целта на брака, нито целта на християнския живот. Именно това изглежда не разбира феминиското движение и това е ахилесовата пета на многото подобни “освободителни” движения, за които спасението се е отъждествило със себе-изпълването, а групите за емоционално развитие, отворените бракове и подобни се считат за магичните начини това себе-изпълване да се реализира. Но горко на човека, който превърне себе-изпълването в цел на своя живот. Ние сме създадени, за да отдаваме себе си на другите и на Бога и когато търсим изключително и само своя живот, постигаме единствено това, че го губим. Вярно е, че трябва да притежаваме способността да живеем като творчески и съзидателни личности, но в крайна сметка трябва да търсим своите творчески способности и себезавършване в отдаването на някой друг. За да бъде един човек наистина жив и развиващ се, той трябва да се движи отвъд изключителния стремеж към лично развитие, към това, което Гордън Алпорт нарече “себе-проекция” или вложение (инвестиране, англ.) на себе си в друг човек или цел. Опитът на човека да постигне своята пълнота, без да си дава сметка какво струва това на другите, го води към изпразване и до решителен сблъсък с един основен принцип на духовния живот на човека – съгласно който, този, който спечели живота си, в крайна сметка го губи. Губи точно онова, което е търсил: удовлетворението, уважението на другите, чувството за пълнокръвен живот. Тези неща са плод на вложението на нашата личност в другите хора и на готовността свободно да даваме и получаваме.
Показателно е заглавието на една книга, описваща брака като “взаимо-изпълване” (Self-other fulfillment). Човек се развива, ако вложи себе си във връзките си с други хора. Само когато някой принася за пълнотата на някой друг, ще се открият и осъществят неговите лични способности. Само, когато някой участва във връзки на взаимо-отдаване, в които установява и се опитва да откликне на нуждите на другите, човек осъществява и собствените си нужди. Този наистина мъдър интерес трябва да надвишава егоцентричните стремежи и да включва искрена грижа за някой друг.
Какъв е смисълът да развиваме личността си, ако това не служи на някаква цел отвъд самите нас? Нека си припомним познати хора, които са били харизматични и надарани, които са развили различни свои таланти и способности, на които са се възхищавали много хора и които сме видели да губят тези си качества, остротата на мисълта си, да залиняват и да стават безпомощни старци с отслабнала памет. Нима човешката личност се развива, за да умре и се превърне на прах? Или за да се използва за цел, която остава, дори когато ние се изтощаваме и гаснем и която накрая води до едно вечно царство на любовта, радостта и справедливостта на земята и отвъд земята? Само втората възможност може да даде някакъв смисъл на човешката борба.
В ежедневния план на семейния живот това означава, че възможностите на съпрузите за стремеж към развитие на собствената личност имат граници. Съпрузите не могат да остават затворени в себе си, когато това вреди на брака им. Може съпругата да притежава особено силна харизма да общува с хората и да намира удовлетворение в развитието на връзки с други хора, но тази си харизма тя трябва да използва и за да развива и задълбочава връзката със съпруга си. Много известни учени и интелектуалци са се затваряли с часове в кабинетите си и са получили голяма слава и признание за работата си, но са пренебрегвали съпругите и децата си, които в такъв случай неминуемо растат със сериозни психологични недъзи, объркани и гневни. Може би несъзнателно тези хора използват работата си като параван, за да избягат от семейните отговорности, за които се чувстват или наистина са – непълноценни. За тях във всеки случай важат суровите думи от Първото послание на апостол Павел до Тимотей: “който не се грижи за домашните си, е чужд на вярата и по-лош от неверниците”.
Съпрузите трябва да са готови да преустановят самовглъбяването си и развитието си, за да откликнат на някоя нужда на партньора си за общуване. “Ако например някога се случи съпругът да е погълнат от четенето на интересна книга, а съпругата дойде и го попита: “какво правиш?”, търсейки видимо някакъв контакт с него, той би могъл да остави за малко книгата и да поговори за няколко минути с нея.
Но над всичко друго, съпрузите трябва да се стремят винаги да синхронизират програмата си с приоритетите и програмата на другия човек до себе си. Защото в продължение на много години много съпрузи без никакво двоумене са изтръгвали семействата си от тяхната среда, ако новото място и тяхната просперираща работа са го изисквали. А и много “освободени” жени ни най-малко не се двоумят да пренебрегнат нуждите на семейството си, за да постигнат лично признание и слава. Границата между личностното развитие и интереса на семейството, по която трябва да се движат съпрузите, е много тънка и е нужен много такт и чувствителност, за да не я престъпят. Стремежът към лично развитие и интересът на семейството трябва постоянно да се уравновесяват. Заниманието със себе си и заниманието със семейството не бива да се изключват. И двете трябва да се защитят и развият.
Откъс от книгата "Бракът"
Вижте също:
Показателно е заглавието на една книга, описваща брака като “взаимо-изпълване” (Self-other fulfillment). Човек се развива, ако вложи себе си във връзките си с други хора. Само когато някой принася за пълнотата на някой друг, ще се открият и осъществят неговите лични способности. Само, когато някой участва във връзки на взаимо-отдаване, в които установява и се опитва да откликне на нуждите на другите, човек осъществява и собствените си нужди. Този наистина мъдър интерес трябва да надвишава егоцентричните стремежи и да включва искрена грижа за някой друг.
Какъв е смисълът да развиваме личността си, ако това не служи на някаква цел отвъд самите нас? Нека си припомним познати хора, които са били харизматични и надарани, които са развили различни свои таланти и способности, на които са се възхищавали много хора и които сме видели да губят тези си качества, остротата на мисълта си, да залиняват и да стават безпомощни старци с отслабнала памет. Нима човешката личност се развива, за да умре и се превърне на прах? Или за да се използва за цел, която остава, дори когато ние се изтощаваме и гаснем и която накрая води до едно вечно царство на любовта, радостта и справедливостта на земята и отвъд земята? Само втората възможност може да даде някакъв смисъл на човешката борба.
В ежедневния план на семейния живот това означава, че възможностите на съпрузите за стремеж към развитие на собствената личност имат граници. Съпрузите не могат да остават затворени в себе си, когато това вреди на брака им. Може съпругата да притежава особено силна харизма да общува с хората и да намира удовлетворение в развитието на връзки с други хора, но тази си харизма тя трябва да използва и за да развива и задълбочава връзката със съпруга си. Много известни учени и интелектуалци са се затваряли с часове в кабинетите си и са получили голяма слава и признание за работата си, но са пренебрегвали съпругите и децата си, които в такъв случай неминуемо растат със сериозни психологични недъзи, объркани и гневни. Може би несъзнателно тези хора използват работата си като параван, за да избягат от семейните отговорности, за които се чувстват или наистина са – непълноценни. За тях във всеки случай важат суровите думи от Първото послание на апостол Павел до Тимотей: “който не се грижи за домашните си, е чужд на вярата и по-лош от неверниците”.
Съпрузите трябва да са готови да преустановят самовглъбяването си и развитието си, за да откликнат на някоя нужда на партньора си за общуване. “Ако например някога се случи съпругът да е погълнат от четенето на интересна книга, а съпругата дойде и го попита: “какво правиш?”, търсейки видимо някакъв контакт с него, той би могъл да остави за малко книгата и да поговори за няколко минути с нея.
Но над всичко друго, съпрузите трябва да се стремят винаги да синхронизират програмата си с приоритетите и програмата на другия човек до себе си. Защото в продължение на много години много съпрузи без никакво двоумене са изтръгвали семействата си от тяхната среда, ако новото място и тяхната просперираща работа са го изисквали. А и много “освободени” жени ни най-малко не се двоумят да пренебрегнат нуждите на семейството си, за да постигнат лично признание и слава. Границата между личностното развитие и интереса на семейството, по която трябва да се движат съпрузите, е много тънка и е нужен много такт и чувствителност, за да не я престъпят. Стремежът към лично развитие и интересът на семейството трябва постоянно да се уравновесяват. Заниманието със себе си и заниманието със семейството не бива да се изключват. И двете трябва да се защитят и развият.
Откъс от книгата "Бракът"
Вижте също: