Тревожни мисли в края на деня

То­ва е мно­го труд­на за­да­ча, ко­я­то не се из­чер­п­ва с ня­кол­ко на­зи­да­тел­ни по­у­че­ния и куп заб­ра­ни. Тряб­ва да под­дър­жа­ме ди­а­ло­га с де­ца­та си пос­то­ян­но. Да свик­нат да спо­де­лят с нас всич­ко, ко­е­то са пре­жи­ве­ли и ко­е­то ги въл­ну­ва, още до­ка­то са мал­ки и тър­сят на­ше­то вни­ма­ние. В те­зи раз­го­во­ри, за тех­ни­те "прос­тич­ки" ис­то­рии, за пос­тъп­ки­те на връс­т­ни­ци­те и въз­пи­та­те­ли­те им, ще мо­жем да им ка­жем как да при­е­мат всич­ко в жи­во­та с ра­зум, как да пре­це­нят кри­тич­но по­ве­де­ни­е­то на дру­ги­те, без при то­ва да ги осъж­дат и нам­раз­ват, и най-ве­че, как да пос­тъп­ват ка­то хрис­ти­я­ни в ед­на или дру­га си­ту­а­ция.
 

Оче­вид­но е, че пре­ди да се за­е­мем с въз­пи­та­ни­е­то на де­ца­та си, тряб­ва са­ми за се­бе си да си изяс­ним: коя е нор­ма­та, ко­я­то ис­ка­ме да въп­лъ­ти де­те­то ни, как­во за нас е нор­мал­но и как­во – не, ка­то раз­би­ра­ния и по­ве­де­ние. За­що­то хрис­ти­ян­с­ка­та нор­ма на по­ве­де­ние не е нор­ма за све­та и вре­ме­то, в ко­и­то жи­ве­ем и то­ва пра­ви за­да­ча­та ни на въз­пи­та­те­ли още по-слож­на, ако ис­ка­ме де­ца­та ни да из­рас­нат ка­то хрис­ти­я­ни.

Не­за­ви­си­мо да­ли ни ха­рес­ва, де­ца­та рас­тат в нех­рис­ти­ян­с­ка сре­да: съ­у­че­ни­ци­те им, при­я­те­ли­те, учи­те­ли­те им, ма­со­ва­та кул­ту­ра са но­си­те­ли на дру­ги цен­нос­ти. За да ги въз­пи­та­ва­ме ка­то хрис­ти­я­ни, чес­то ще ни се на­ла­га да про­ти­вос­то­им на то­ва ма­си­ра­но вън­ш­но вли­я­ние. Как да го пра­вим, без да изо­ли­ра­ме де­ца­та си от тех­ни­те съ­у­че­ни­ци и при­я­те­ли, без да ги ли­шим от ес­тес­т­ве­на­та им сре­да и за­ни­ма­ния, без да ги нап­ра­вим аут­сай­де­ри?

Ес­тес­т­ве­но е де­ца­та ни да ис­кат да бъ­дат при­е­ти и ува­жа­ва­ни от сво­и­те връс­т­ни­ци, да бъ­дат адек­ват­ни на сво­е­то вре­ме и сре­да. Ре­а­лис­тич­но ли е, спра­вед­ли­во ли е да очак­ва­ме от тях та­ка­ва си­ла на ду­ха, че сме­ло да за­я­вят сво­я­та раз­лич­ност, че не са от то­зи свят, сме­ло да из­по­вяд­ват вя­ра­та си, сме­ло да изоб­ли­ча­ват неп­рав­да­та, сме­ло да за­я­вя­ват, че из­по­вяд­ват дру­ги цен­нос­ти и имат дру­ги иде­а­ли? Мис­ля, че - не. То­ва и за нас чес­то е не­по­сил­но, кол­ко­то и убе­де­ни хрис­ти­я­ни да сме. Но ми се стру­ва, че е на­пъл­но въз­мож­но с на­ша, и най ве­че с Бо­жия по­мощ, да опа­зят от свет­с­ко­то вли­я­ние ума и сър­це­то си.

Един от най-труд­ни­те уро­ци, с ко­и­то ед­но пра­вос­лав­но хрис­ти­ян­че не­из­беж­но ще се сблъс­ка в учи­ли­ще­то или в дет­с­ка­та гра­ди­на, е де­те, ко­е­то е с асо­ци­ал­но и до­ри аг­ре­сив­но по­ве­де­ние. То­зи сблъ­сък ще е и един от най-слож­ни­те тес­то­ве по пра­вос­лав­но съз­на­ние и за нас ка­то ро­ди­те­ли. Как да го научим да за­па­зи доб­ро при­я­тел­с­ко от­но­ше­ние към то­ва де­те, да не стра­ни от не­го, да не го зак­лей­мя­ва ка­то ло­шо, да не го осъж­да, но и да не при­е­ма не­га­тив­но­то му по­ве­де­ние и да му под­ра­жа­ва. Ако съ­у­ме­ем да по­мог­нем на на­ше­то де­те да пок­ри­ва с лю­бов и тър­пе­ние враж­деб­ност­та, аро­ган­т­ност­та у дру­ги­те и та­ка да ги про­ме­ня към по-доб­ро, то­ва ще е най-цен­ни­ят урок за не­го като християнин, за­що­то в жи­во­та си без­б­рой пъ­ти ще се на­тък­ва на та­ки­ва хо­ра. Чо­ве­чес­т­во­то днес изо­бил­с­т­ва от из­рас­на­ли в без­лю­бие, бра­не­щи се в сво­я­та враж­деб­ност хо­ра, ко­и­то са­мо с лю­бов­та си мо­жем да смек­ча­ва­ме. Да­ли то­ва е по­сил­но за ед­но де­те? На­пъл­но. Вя­ра­та ни пра­ви не­и­мо­вер­но сил­ни и де­ца­та ви­на­ги с ра­дост от­к­ри­ват та­зи скри­та не­по­нят­на за дру­ги­те си­ла.

Ако де­те­то ни все­кид­нев­но ни чу­ва как злос­ло­вим сре­щу ко­ле­ги­те, съ­се­ди­те, род­ни­ни­те си или не­го­ви­те връс­т­ни­ци; ако ни виж­да враж­деб­но нас­т­ро­е­ни, от­чуж­де­ни, мрач­ни, то ка­къв урок по лю­бов към ближ­ния мо­жем да му да­дем? Ще зна­чат ли не­що ду­ми­те ни?

Сле­до­ва­тел­но, за да имат пок­ри­тие и си­ла ду­ми­те и нас­тав­ле­ни­я­та ни, тряб­ва да сме съ­вър­ше­ни. Но ако изоб­що пос­тиг­нем хрис­ти­ян­с­ко­то съ­вър­шен­с­т­во в рам­ки­те на своя жи­вот, ще ни е нуж­но мно­го вре­ме и ве­ро­ят­но ще ста­не твър­де къс­но да въз­пи­та­ва­ме де­ца­та си. То­га­ва?

Мо­же би, за да има­ме ав­то­ри­тет пред де­ца­та си, ще е на­пъл­но дос­та­тъч­но да бъ­дем пре­дел­но чес­т­ни с тях. Да им приз­на­ва­ме, че не ви­на­ги зна­ем как да пос­тъп­ва­ме, че не ви­на­ги съ­у­мя­ва­ме да пос­тъп­ва­ме пра­вил­но, че не ви­на­ги сме на ви­со­та­та на ис­ти­ни­те, ко­и­то из­по­вяд­ва­ме и в ко­и­то вяр­ва­ме. Но, че се ста­ра­ем и на­ис­ти­на ис­ка­ме да пос­тъп­ва­ме пра­вил­но. Мо­же би то­ва ще е до­бър урок за тях: да бъ­дат чес­т­ни пред се­бе си и пред хо­ра­та, да не се бо­ят да приз­на­ват не­съ­вър­шен­с­т­во­то си. Мо­же би та­ка ще ги на­у­чим и да при­е­мат не­съ­вър­шен­с­т­во­то на дру­ги­те, без то да пом­ра­ча­ва лю­бов­та им към тях?

Бе­зу­мие е да очак­ва­ме от се­бе си да бъ­дем съ­вър­ше­ни ро­ди­те­ли. Не­съ­вър­ше­ни­те хо­ра са и не­съ­вър­ше­ни ро­ди­те­ли, как­то и не­съ­вър­ше­ни съп­ру­зи, не­съ­вър­ше­ни при­я­те­ли, ко­ле­ги, слу­жи­те­ли… Но от сър­це вяр­вам, че то­ва, ко­е­то Бог очак­ва от нас и ще е до­во­лен ако го пра­вим, е: да пра­вим най-доб­ро­то на ко­е­то сме спо­соб­ни и да се ста­ра­ем ут­ре да се спра­вя­ме по-доб­ре от днес. От сър­це вяр­вам, че Бог ще до­пъл­ни на­ши­те не­дос­та­тъ­ци и ще до­да­де на де­ца­та ни всич­ко, ко­е­то не сме съ­у­ме­ли да им да­дем по­ра­ди не­съ­вър­шен­с­т­во­то си.

Ако Го мо­лим.