Във всеки договор съществуват определени условия. Един договор между две страни, били те юридически или физически лица, предполага отговорност и на двете страни всяка от тях да изпълни своите задължения. Съществуват такива условия, които започват с „ако“. Ако ти направиш това, другият трябва да направи това, а когато той направи еди-какво си, ти трябва да направиш еди-що си. Но в съпружеския договор няма условия. Никъде в последованието на брака не се споменава „ако съпругът обича съпругата, тя остава в семейството“ или „ако съпругата се подчинява на съпруга си, само тогава той е обвързан със семейната връзка“. Бракът е обвързване без условия.
В повечето договори има условия за отказ. Тези условия казват, че ако едната от страните не изпълни задълженията си, тогава другата страна се освобождава от обвързаността си. В брака няма такива условия. Бракът няма никаква надежда да успее, ако не съществува обвързване на съпрузите без опасения и изчисления. Липсата на такъв вид обвързване осъжда брака на неуспех.
Статистически, психологически и социални изследвания уверяват, че прочутите пробни бракове на Запад завършват с раздяла. Почти сигурно е, че ако някой иска да гарантира неуспех на своята брачна връзка, е достатъчно да „опита“ брак за една година преди да се определи. Съпружески връзки, от които липсва обвързването за осъществяването на съединението, рядко имат шанс да оцелеят. Много млади хора, които пристъпват към пробни бракове, твърдят, че имат намерение да запазят и заздравяват връзката си и, следователно, не се нуждаят от формализация и узаконяване на брака, нито от църковно тайнство, които те смятат за глупави и подтискащи условности. Истината обаче е, че всъщност те не са приели факта на стабилното обвързване помежду си. Държат вратата отворена. И когато се явят сблъсъците, неизбежни при всички тесни връзки, почти сигурно е, че съпрузите от пробните бракове ще се разделят и ще се отдадат отново на необвързано и затова празно търсене на други партньори, с които си мислят, че ще си подхождат повече. Нежеланието на тези хора да запечатат законно връзката си показва единствено, че свързването им един с друг е частично. Нито брачното свидетелство, нито сватбеното последование в църквата са формалности, а преди всичко – символи на отговорност. По този начин съпрузите заявяват публично това, което вече са си казали насаме, а именно че поемат някаква отговорност спрямо другия, не само когато става дума за красивите емоционални и духовни страни на семейния живот, но и при онези прозаични ежедневности, които са и толкова конфликтни – парите, собствеността, болестта.
Разбира се, в наши дни тези мнения звучат недопустимо и властва атмосфера, която всячески ни уверява, че съществува начин да удовлетворяваме всичките си нужди, включително и емоционалните, без никакво обвързване от наша страна. Такива възгледи споделят Нена и Джордж О’Нийл в прочутата си книга Отвореният брак. Новият житейски стил за двойки, където авторите противопоставят на лошия, според тях, „затворен брак“ положителния „отворен брак“ и смятат за нереални изисквания, неразумни фантазии и митологични вярвания следните черти на „затворения брак“: че ще трае вечно, че съществува цялостно обвързване, че бракът дава утешение и сигурност, че съпружеската вярност е мярка за любовта, че децата, които се раждат в брака, са деца и на двамата съпрузи. „Всяка една от тези идеи, вярвания или претенции е погрешна и по един или друг начин неосъществима. А което от всичко това се осъществи, то вреди на личната свобода и развитие на съпрузите, има непоправима вреда за децата и за успеха на брака като цяло“.
Видно е, че идеите, които днес звучат като нови по нашите места, са изказани преди десетилетия на Запад, където и бяха изпробвани и отхвърлени, защото доведоха до разпадане на семейството и доказаха аксиомната истина, че вярата, според която човек може да вземе нещо от живота, без това да му коства нищо, е детинска и инфантилна и е сред най-привлекателните продукти на консуматорското общество.
А според почти единодушното мнение на модерните психоложки школи неспособността за изграждане на тесни връзки е сред водещите причини за психическите заболявания днес. Тя е симтпом за страх на индивида от себе си и от околните, за вътрешна неувереност и нежелание, невъзможност да се поеме по трудния, но най-увлекателен път за превръщането на безличния индивид в личност. Опитът на Църквата, както и цялата християнска антропология свидетелстват за това, че човекът е създаден, за да осъществява тесни връзки с ближните си и отказът от това основно призвание обрича житейския му път на неуспех.
Превод: Златина Иванова
