Различието на съпрузите

Някои двойки изразяват свободно и открито протеста, който чувстват към взаимното си различие, докато други, които чувстват по-малка сигурност, предпочитат да се преструват, че не съществуват никакви разлики между тях. В тези семейства общуването не е открито. Всеки знак, който може да подчертае, че другата личност има свое съществуване и свои плюсове и минуси, желания и предпочитания, се подтиска или преглъща.

Членовете на всяко семейство трябва да имат начини да откриват различието на другия и да създават място за него. За това е нужно всеки открито да казва как възприема себе си и другия. Когато единият от двамата установи различността на другия, която не е очаквал, или не е познавал до този момент, е необходимо да погледне на това откритие като възможност за изследване и разбиране, а не като призив към бойни действия. Ако начинът, по който се посреща различието, се основава на това да се установи кой е прав (тоест, война) или на една позиция, която настоява, че всъщност различия няма (отрицание), тогава се създават предпоставки за патологично поведение на всеки член на семейството и особено на децата.

Разликите, които водят до сблъсък на интересите, съпрузите често възприемат като предизвикателно отношение към самите себе си или пък като знак, че другият не ги обича.

Когато установят, че другият е различен човек от това, което са предполагали до този момент, незрелите хора се разочароват. През всички часове на денонощието те се вторачват точно в онези черти на другия, които не са забелязвали преди брака и които не съвпадат с очакванията им: например - съпругата пресолява яденето, а съпругът хвърля дрехите си където свари...

Различията, които откриват, съпрузите считат за нещо лошо, защото те ги водят към разногласия, а разногласията им напомнят, че те не са проекция един на друг. Различността на единия съпруг от другия обаче е нещо, което може да се използва като разрушителен начин или като възможност за обогатяване на връзката.

Различията, които обикновено дразнят съпрузите са: разлики в желанията, в навиците, във вкусовете, в идеите и в очакванията.

Когато съпрузите имат достатъчно самоуважение, те имат доверие един в друг, всеки може да е сигурен в способността си да взема от другия, може да чака, за да вземе от другия, може да дава, без да се чувства ощетен, може да използва различността на другия като лична възможност за развитие.

Но най-често съпрузите нямат доверие в способностите си. Всеки като че ли чувства, че всичко което притежава, едва стига, за да поддържа самия него жив и следователно за другия не остава нищо излишно. И понеже нямат доверие един в друг, определени области от техния съвместен живот, където трябва да покажат, че зачитат различността на другия, започват да им се струват особено опасни. Тези области са семейните финанси, храната, секса, развлеченията, работата, възпитанието на децата, връзките с родителите.

Реалността обаче ги принуждава да решат какво ще правят сами и какво ще правят по отделно.

Затова трябва да се научат да изразяват мнението си, желанията си, чувствата и знанията си, без да унижават, насилват или отричат другия, но успявайки да осъществят едно истинско съ-впрягане (съпружество) на собствените си качества с тези на другия.

Когато успеят да създадат една работеща връзка, те могат да кажат: “Мисля, което мисля, чувствам, което чувствам, знам, което знам. Аз съм аз. Но не те обвинявам, че ти си ти. Приемам с готовност, това което предлагаш. Да видим какво може да направим с онова, което имаме като даденост.”

По-често обаче те не могат да създадат такава работеща връзка и обикновено казват: “Стани като мен. Стани едно с мен. Лош си, когато не си съгласен с мен. Твоята отделност няма значение.” Всеки от съпрузите действа така, сякаш не може да бъде едновременно и отделна личност и съпруг, сякаш не могат да съжителстват различността на личността и бракът.

Бракът трябва да е едно емоционално свързване на две лица, които обаче запазват различните си самоличности, в една работеща връзка. В брака двете лица трябва да се съединят така, че да изглеждат като едно, но едновременно всеки трябва да запази различната си личност.

Това обаче изглежда невъзможно на повечето семейства и често съпрузите се опитват да погълнат партньора си и този, които успее да постигне това, се “съединява” с другия и запазва самоличността си, но другият съпруг се губи.

Поглъщаме един човек, когато го използваме и превръщаме във вещ. А превръщаме един човек във вещ, когато го уважаваме и оценяме според службата му към нас и според ползата му за нас. Когато съпрузите допуснат това да се случи, те унижават себе си, партньора си и своята съпружеска връзка. Тогава те говорят само в монолог, отдалечават се един от друг, отчуждават се и стават самотни. И обратно, този, който чувства, че самоличността му е зачитана, едновременно чувства, че е привлечен от вътрешния свят на другия, че е приет и в резултат, от своя страна, прави пространство в своя свят за другия. Личността на всеки се развива пропорционално на това колко се разкрива пред другия като личност, както и другият към нас. Само в тази споделена вътрешност, която е живеене на самоличността на другия, се подсилва самоличността на човека и заедно с партньора си стигаме до единението.

Един автентичен човек се радва на връзките си с другите хора и особено на съпружеската. Признава зависимостта си от другия, но същевременно е достатъчно независим, за да може да съществува като самостоятелно лице. Не се страхува да разкрие себе си от страх, че партньорът ще види слабостите му и ще ги използва. Един автентичен човек не чувства необходимост да изявява способностите, талантите си, силните си страни, а да прикрива слабите си, но е способен винаги със слово или постъпки да задълбочава значението и жизнеността на връзката си. Отдава значение на връзката си такъв какъвто е и същевременно оставя свободен партньора си да се отзове или не. Не само не се бои да се открие пред другия, но може да изслуша и оцени съответното себеразкриване на човека до себе си. Изключително окуражителен опит е човек да живее с партньор, който има свои убеждения и смелост да живее според тях. Разбира се, мнението на всеки от двамата дава възможност за другия, но и създава трудности и налага определени ограничения във връзката. Съпрузите се развиват като личности, когато излагат, обясняват, обсъждат идеите си, убежденията си, ценностите си, както и чувствата, които съпровождат всичко това. Част от това развитие обаче се дължи на способността на съпрузите да слушат (да се вслушват) с цялата си душа своя партньор.

По този начин съпрузите се развиват и подкрепят взаимно. Но атмосферата не бива да е заплашителна. Но дори и да не е, всеки съпруг трябва да усеща някаква лична сигурност, за да знае, че когато другият оспори или отрече някоя негова идея или действие, с това не подценява личността му.

Често чувстваме самота, защото не приемаме, а понякога просто не можем да приемем, възможността да се задълбочим заедно с партньора си в смисъла на нашия живот. Прекрасно преживяване е, когато съпругът разрешава на партньора си да бъде истински, без да чувства това като заплаха и без да има необходимост да го контролира и да го превръща в свое копие. Голямо удовлетворение е, когато се съгласиш партньорът ти да бъде различен човек с негови идеи, негови цели и стойности, които може и да не съвпадат с твоите. Когато съпругът може да е истински човек, той може да помогне и на другия да бъде същото. Когато съпругът ми е истинна личност, помага и на мен да бъда истинска личност. Призивът да станем лице идва към нас, отправен от друго лице, което трябва да отстои на известно растояние от нас, но чието присъствие чувстваме осезаемо в живота си. Съпругът ни трябва да е независим и самостоятелен от нас, но същевременно близо до нас и да ни е необходим.

Много двойки си мислят, че могат да създадат тясна връзка, ако загубят себе си един в друг. Искат да се прилепят към другия и да станат негова проекция. Тази прекалена зависимост създава паразитна връзка. Размива различията между съпрузите и за вбъдеще води до подценяване, намаляване на общуването им и заедно с това на самата им връзка. Когато единият жертва самоличността си, за са улесни уж хармоничното съжителство, той всъщност бяга от една истинска среща със своя партньор.

В същото време съпрузите не могат да следват всеки различен път, казвайки: “искам да съм себе си и не приемам никакви ограничения”. Тези, които говорят така, изобщо не са разбрали природата на човешките връзки. Бракът изисква от съпрузите взаимни ограничения. Не може да се радваш на топлината на близката връзка, без да приемаш ограниченията, които тази връзка налага. С брака съпрузите свободно приемат ограничението на свободата си.    

Нужно е да поемат отговорност за себе си и своя партньор и да приемат границите, но и възможностите, които им предлага тяхната връзка. Това значи, че трябва да имат куража да говорят, когато случаят го изисква, готовността на действат и да помагат, когато има нужда, и да знаят, че рискът е задължителен елемент от истинския живот.