Получаването на епископски сан e не само издигане в духовната йерархия, не е просто порастване в църковната кариера. Ап. Павел нарича епископите „разпоредници на тайните Божий” (1Кор. 4:1).
Епископското служение е най-високата степен в църковната йерархия, служение, което събира в себе си пълнотата на благодатните дарове, но в същото време е и голяма отговорност.
Тази отговорност е преди всичко за духовното обгрижване на паството. Правилно да преподава Христовото учение, да служи за пример в изпълнението на евангелските заповеди, въплъщавайки в собствения си живот Христовите изисквания за любов към Бога и ближните.
Издигането на духовника в епископски сан е повратен момент в живота му. Оприличава се на лична огнена Петдесетница. Епископът поема мисията, на която са били пратени и Христовите ученици: да проповядва Евангелието на всички народи. Това служение още от първите векове поставя високи изисквания към тези, които поемат пътя на църковната проповед.
Преди хиротонията нареченият за епископ духовник полага т. нар. клетви, в които обещава да е достоен за високото си служение. Ето част от тези обещания: „Обещавам да пазя каноните на светите апостоли и седемте вселенски събора, и благочестивите поместни събори, които са узаконени за запазване на правите повеления, колкото канони и свети наредби са определени в различни времена и години от истинските поборници за светата източно-православна вяра, че ще ги пазя крепко и ненарушимо до края на моя живот… Всичко, което те приеха, и аз го приемам, а от което те се отвърнаха, и аз се отвръщам…. Ако ли престъпя нещо от онова, което тук обещах, или се окажа непослушен или противен на божествените правила,... тогава веднага да бъда лишен напълно от моя сан и власт, без всякакво извинение или дума, и да бъда чужд за небесния дар, който ми е даден от Светия Дух чрез възлагането на ръцете при посвещението.”
Предлагаме на читателите на „Двери” подбрани текстове от каноните и правилата на Църквата относно пастирското служение, както и текстове от св. отци.
