Глупостта и фанатизмът вредят сериозно на вашето здраве
Изминаха два месеца от въвеждането на ограничителните мерки в нашата страна, от които не беше подмината и нашата църква. Макар че този период беше особено скръбен за християните, които бяха лишени от богослужебните последования и особено от божествената Литургия, за свещениците той беше много по-тежък.
Принудихме се да служим без народа, в празни църкви и всичко, което означава това. Тази болка и скръб обаче станаха непоносими заради постоянните атаки, идващи не толкова извън Църквата, а от членове на Църквата. В социалните медии се разпространиха безброй текстове, чиито автори, за съжаление, в повечето случаи избираха анонимността (питам се: защо? От какво се страхуват? Толкова ли са страхливи? Нищо ли не им говорят думите на Христос в съдилището: „Аз открито говорих“, Иоан 18:20). Нямаше никаква мяра в тези гласове и в шумния начин, по който мнозина мислеха, че трябва да защитават Църквата.
Забележително е, че в продължение на няколко дни бяхме залети от съобщения-протести с приблизително еднакви думи. И, разбира се, всички бяха насърчени от някой „старец“. Приличаха на лозунги… И така, в тези съобщения се повтаряше следният мотив: „Вие сте предатели. Отрекохте се от Христос. Разделяте Църквата. Ще загубите душата си. Подайте оставка. Вие сте отлъчени. За да не загубите мястото си, се подчинихте на безбожното правителство“ и т. н., и т. н. Преживях и по-лошо: някакъв човек ми се обади по телефона и започна да крещи, да ме псува с думи от улицата. Три пъти ме прати „по дяволите“… Защо? Отнел съм му Христос и не го оставям да се причасти! Този обсебен човек и толкова други подобни на него се чувстват готови да пристъпят към причастие!
От друга страна, скръбта ни стана непоносима и от многословието и празнословието на някои клирици и особено на известните защитници на Църквата, които хвърляха огън и жупел върху всички. На Велики петък сутринта, времето, когато Христос „страда заради нас“, клирици да кълнат епископите и синода! И същите тези клирици, сякаш нищо не е станало, на следващия ден отиват да служат и да казват „Сред първите спомени, Господи, нашия епископ…“, и да служат върху антиминса, носещ подписа на техния епископ! Наистина, не мога да го разбера…
Оставям настрана „поученията, изобличенията, напътствията“ на миряните-членове на Църквата към синода, епископите и клириците. Хора, които не са отваряли Св. Писание и единствената им „духовна“ храна са религиозни списания и вестници с ниско качество, имат претенцията от оглашавани да станат оглашаващи, от ученици – учители. Св. Василий Велики е забелязал това преди повече от 1 700 години, когато виждал строителя, зарзаватчията и бакалина на своето време да „богословстват“ върху такива сложни богословски теми като догмата за Светата Троица. Въпроси, които дълго време са вълнували поместни и вселенски събори, върху които са се водели безкрайни разговори и спорове, за овчаря и дърводелеца са били пределно ясни, а от св. Василий Велики се е очаквало от пастир да стане неопитно агне и да ги последва! Въпросът на неговия приятел и съ-подвижник св. Григорий Богослов е много актуален и днес, затова го отправям към всички новопоявили се „богословстващи“ в интернет, които искат да наложат възгледите си: „Към какъв генералски пост се стремиш, след като се числиш към редниците?“.
Какво да правим, братя мои? Незнаещите имат нужда от обучаване, а не да застават на мястото на учителя.
Ни най-малко не подценявам миряните. Има миряни (учители по богословие, проповедници, университетски преподаватели), които осъществяват голямо дело в полза на Църквата. Те познават дълбоко Св. Писание, отците, православната традиция и тяхната дума е много ценна. Мисля, че никой епископ, нито самият синод е отказвал сътрудничество, нито е подценявал техния принос при разрешаването на трудни богословски и пастирски проблеми. Имам предвид хора, за които богословието е пълна мъгла, но това не им пречи да се сравняват със св. Атанасий Велики и да настояват Църквата да се подчини на техните преценки и искания. Един човек ми писа: „Защо говорите това и правите това и това?! Не сте ли чели Откровението на св. Йоан Богослов?“. Отговорих му: „Понеже съм чел Откровението, затова говоря и постъпвам така. Освен ако не сме чели различни неща…“.
(Тук само искам да спомена нашия съвременен светец Ефрем Катунакиот. Той можеше в продължение на часове да ти говори по духовни въпроси, за молитвата, послушанието и т. н. Щом обаче му поставиш богословски въпрос, спираше. „Чедо, аз не съм богослов. Не мога да преценявам за догматическите въпроси, може да се объркам и да направя догматическа грешка. Иди при о. Георги Капсанис, при о. Емилиан Симонопетрит. Те са богослови и знаят“. Това е поведението на светците. Свято смирение и себепознание, осъзнаване на границите…)
А сега бих искал да разгледам някои от въпросите, които предизвикаха протести и проблеми.
Ограничителните мерки очаквано предизвикаха протести и в църковните среди. Проявиха се много крайности и неразумна ревност, които показват най-малкото несигурност. Затварянето на църквите се свърза с гоненията при Нерон, Диоклетиан и т. н. Личното ми мнение е, че тези мерки можеха да бъдат и по-меки, както станаха във втората фаза: да има строги правила като в супермаркетите и т. н. И това го казвам резервирано, защото не зная доколко можеше да работи. Но, случилото се случило. Да се смята обаче това решение на държавата като начало на гонение и генерална репетиция за налагане на някаква „панрелигия“, е толкова наивно, че не заслужава дори да го обсъждаме. Св. Синод и епископатът на нашата църква го изяснихме. Никой не е искал от нас да се откажем от вярата си. Като християни трябва да имаме отговорна позиция и да допринасяме за овладяването на пандемията, като останем по домовете си. Мотивите на Нерон и на другите гонители-императори са били да унищожат Църквата. Мотивите на държавата са да запази общественото здраве.
Ще се спра на две много хубави изказвания. Първото е на Вселенския патриарх Вартоломей: „Не е застрашена вярата, а вярващите“. А второто е на Атинския архиепископ Йероним: „Оставаме вкъщи, защото обичаме“.
Тези думи, които ще останат в историята, се загубиха в общата шумотевица. Не се чу нито един положителен коментар от крещящите „изповедници“ на вярата. Все едно бяха запушили ушите си с восък, за да не чуят нито един умерен и отговорен глас. Погълнати от себе си, те не искат да слушат никого другиго, освен тях самите.
С предишните мои изкавания станах цел на известните „зилоти“. Според тях аз трябваше да обявя революция, да отворя църквите, да ударя камбаните, да извикам медиите, за да си спечеля ръкопляскания и накрая да разделя Тялото на Църквата, за да получа венеца на изповедник! Мисля, че имаме достатъчно хора, на които подхожда народният израз „тарикат“. Няма нужда от други. „Не знаете от кой дух сте“ (Лука 9:55). Предпочетох пътя на благоразумието. Разговарях със събратя епископи и свещеници, които се отличават със самообладание и целомъдрие. Говорих със сериозни учени, които се отличават с дълбока вяра и любов към Бога и Църквата. И правих това, защото се чувствах отговорен пред хората, които Божията благодат ми е доверила. Разбрах, че когато се държим безотговорно и повърхностно, можем да станем отговорни за разпространението на вируса и дори да извършим несъзнателно убийство. Ако има такива, които искат подобно нещо, нека се запитат дали притежават Божия дух или „слугуват на дявола“.
Това, което най-много ме ядосва, са проявяващите глупост по своя воля. Това са хора – много за съжаление – които вярват, че тази болест е нищо, „една настинка, обикновен грип. Всичко е лъжа“. Питам се: нима не виждат цифрите в другите страни, не виждат ли погребенията и безкрайната скръб на хората? Всичко това са лъжи?
Докато Д. Тръмп разбере, че вирусът не е предизборна измама на демократите или изобретение на китайците, коронавирусът се разпространи в САЩ и никой не знае кога ще спре. Борис Джонсън направи почти същото. Не взе мерки. Имаше илюзорното чувство за всесилност. Забрави, че и той е човек. Вирусът не различава, нито се страхува от властта. Накрая и той се разболя, а страната е подложена на тежко изпитание.
За съжаление вирусът на глупостта се разпространява с огромна скорост и заразява безброй умове. Когато разговаряш с повечето хора, усещаш голямо безсилие. Сблъскваш се с невероятен механизъм за отблъскване. Говориш с конкретни аргументи, статистически изследвания, но другият не иска да чуе. Всичко зачерква като несъществуващо. Напомнят ми на едно дружество в Англия (не зная дали съществува още), които оспорват сферичността на земята. Образуваха дружество, за да защитават позицията си, че земята е квадратна!
Споменах и предишните си изказвания по въпроса за конспирологията и „пророчествата“. Положението е трагично. Ако можеше да съберем всички конспирологични сценарии, които се разпространяват през този период, всички fake news, ще напълним хиляди страници. Бъдещите историци ще имат много работа и много ще се смеят… Разумните хора предприеха мерки, разбирайки какви сериозни последици ще имат те за семействата, работата, икономиката. В този момент обаче приоритет е здравето. За конспиролозите, религиозни или не, за „прогресивните“, които се тревожат за ограничаването на човешките права и нарушаването на личното пространство, тези мерки са недопустими. Заедно с това върви и любимият бонбон за печата на антихриста, за чипа, който ще ни сложат, за да на следят и т. н., и т. н.
Скъпи мои теоретици на конспирацията и прогресисти, в момента, когато носим навсякъде мобилни телефони и не правим дори крачка без тях, ние се притесняваме, че мерките застрашават личната ни информация? Когато изпращаме хиляди съобщения и лични снимки и постоянно сме във facebook и в мрежата, което значи, че във всеки един момент доброволно стоим пред очите на някой Big Brother, ние се притесняваме за личните си данни?!
Какво мога да кажа? Всички тези конспирологични сценарии ще побъркат хората, ако не са го и направили вече. Една истинска новина рядко е споделяна повече от хиляда души. Разпространителите на лъжливи слухове обаче надминават и сто хиляди.
Нека, в крайна сметка, приемем, че короновирусът е създаден от мултинационални компании. И какво правим тогава? Справяме се с възникналия проблем или му обръщаме гръб и живеем сякаш нищо не се е случило? До момента, когато ние се окажем на апаратно дишане…
Днес се правят огромни усилия да се намери ваксина или поне някакво лекарство. Учени от целия свят работят изключително активно. Изразходват се огромни суми. Съгласен съм, че има икономически интереси. Ако обаче се открие ваксина и тя е наистина безопасна, нима ще откажем да си я сложим? Помислили ли сме, че ако днес повечето от нас сме живи го дължим на ваксините? Болести, които са покосявали населението, днес са изчезнали. Онези ваксини са били добри, а тази няма да бъде?
За съжаление същите неща се пишеха преди десет-петнадесет години за вирусите на птичия и свинския грипп: „Вирусът излезе от биологичните лаборатории на американската армия“. „Кисинджър през 1976 г. заяви, че световното население трябва да се намали с една пета от днешното“. „Птичият грип беше пуснат с тази цел, но не им се получи“. И, разбира се, съветът: „Не ходете да си купувате ваксина, защото така ще се обогатят главните акционери на мултинационалните компании. Това искат шефовете на новия световен ред“ и т. н., и т. н.
Това беше тогава. Днес се пишат и други неща. Ваксината вече е с чип. Това щяло да бъде „печатът“. Чуйте и още. „Свещеникът, който има чип на ръката си и благославя честнѝте Дарове или други тайнства, няма да предава благодатта и тайнствата ще бъдат недействени!“. (Добре, че не са се сетили за клапите и пейсмейкърите на сърцето, защото и там може да се крие антихристът!). Можете ли да понесете още? „Коронавирусът ще доведе панрелигията“.
В един от мейлите ми писаха: „Приехте всички тези мерки за един вирус, който в голямата си част е телевизионен? Ако наложат задължително ваксиниране? Не ви ли се струва всичко това като проба за предсказаното в Откровението?“. А една друга благочестива госпожа пък имаше благочестив помисъл с богословско вдъхновение: „Коронавирусът е Христос! Корона+ios = царят Христос, Божият Син“ (на гръцки ιός – вирус, и със същото произношение Υιός – син). Какво да каже човек…
За съжаление, братя, ако сме искрени, трябва да признаем: коронавирусът извади на повърхността много болести. И в обществото – по целия свят, но и в Църквата. Моят блажен предшественик Яков казваше: „Човешката страна на Църквата страда“. Носим много болести. Ще ми кажете, че затова сме в Църквата, за да се излекуваме. Ако обаче сме лоши болни и се съпротивляваме на лечението? Да, наистина Църквата е лечебница, има своите лечебни средства и лекува падналия човек, освещава го и т. н. Ако ние обаче хвърляме лекарствата, както постъпват много болни? Ако не слушаме лекаря и му създаваме трудности? Химнописецът казва: „Кой човек, ако иска да се излекува, ядосва лекаря, като мене?“. И още нещо. В нашите болници днес има вътрешноболнични инфекции, които са се превърнали в кошмар за лекарите. Правиш трудна операция и всичко върви добре, но се появява някаква вътрешноболнична бактерия и преобръща всичко. За съжаление, това се случва на практика и в Църквата. Тук също сме застрашени от вътрешноцърковните инфекции…
И стигам до най-важния и критичен въпрос. Основният аргумент на фантазьорите-„изповедници“ е, че когато влезеш в храма, не се разболяваш. Сякаш казваме, че храмът е стерилна антибактериална камера, която не позволява на микробите да влязат вътре. Друг пък написа следното: „Когато целуваме ръката на свещеника, участваме в нетварните енергии на Бога. Ако вярваме, че свещеникът може да пренася болести, ние отричаме благодатта на свещенството, а значи и Божията благодат“.
Лично аз признавам, че когато съм болен от заразна болест, не поздравявам никого с ръкостискане, нито позволявам да ми целуват ръка, нито си позволявам да раздавам нафора. Винаги съм постъпвал така, не само сега. Това е въпрос на отговорност. Много хора обаче, които са заразни, не се стараят да пазят другите, да не ги поздравяват с ръкостискане. Много често сме се заразявали заради невниманието на другите.
„Нима е възможно Господ да позволи да се заразим?“, пита друг. Господ ни е дал разум, а днес и инструмента на науката, за да можем да се предпазваме. Преди няколко години посетих един женски манастир. Там живееха повече от тридесет монахини. Една монахиня се разболя от грип. Останалите мислехе по следния начин: „Бог ще ни пази“ и не взеха никакви мерки. Когато отидох, всички бяха на легло с висока температура с изключение на две. Когато вече стигнаха до безизходица, едва тогава се обърнаха към лекар и той препоръча някакви предпазни мерки. Двете монахини започнали да си мият ръцете, да носят маски и успяха да се грижат за манастира, докато другите се оправят. Кажете ми, проява на маловерие ли е, че са взели предпазни мерки? Това че са сложили маска, антимонашеско ли е и чуждо ли е на… православното предание?
Нека не забравяме, че коронавирусът се появи в Пелопонес с поклонници от Светите земи. Хората са отишли на поклонение! А двамата монаси, които занесоха мощите на св. Георги във Великобритания и се върнаха болни? И другите с тях се заразиха. Защо Господ не ги предпази? Не знам, нито мога да тълкувам волята Му. (Някой обаче ми обясни, че въпросният манастир симпатизирал на папистите и затова Бог ги бил наказал. Какво богословско обяснение!)
Още един аргумент, за който писаха мнозина, е, че в славянските страни, които не затвориха църквите си, не са се появили нови огнища. Аз общувам много с Русия и Украйна и знам много добре какво се случва там. Тези наши събратя обаче не бяха изобщо информирани и не знаеха за трагедията, която се разиграва там. Тези дни получих много страници, описващи случващото се. Ще изброя някои неща.
Ако в Гърция конспирологията и антихристологията имат добра почва – и са винаги свързани с един фанатизъм, то нещата в двете големи страни, Русия и Украйна, са много по-зле. И казвам това от личен опит. Това състояние стана причина с коронавируса да се заразят цели манастирски общности и църковни училища, като се превърнат в огнища на зараза и за поклонниците. За повечето от тези манастири у нас имаше съвсем малко информация, защото отгоре бе наложена „политика на мълчание“. Сянката на някога славното КГБ изглежда е покрила всичко.
Първите съобщения, които стигнаха до нас, беше за смъртта на двама епископи и един свещеник, о. Александър, с когото се запознах на един семинар в Москва. Става дума за един изключителен клирик, едва 49-годишен, който остави три деца сирачета.
После разбрахме за трагедията, която преживява прочутата руска лавра на св. Сергий, където живеят стотици монаси и студенти в Богословската академия. Деканът на академията, еп. Питирим, и игуменът на манастира еп. Парамон, се заразиха. Първият даде гласност на ситуацията. Докато монасите искали манастирските порти да бъдат затворени преди Страстната седмица, „вярващите“ настоявали да влязат вътре и да се черкуват. Монасите били принудени да отстъпят и лошото се случи. Еп. Питирим, между другото, пише: „Велики понеделник, сутринта. Вратите на Троицко-Сергиевата лавра са затворени. Пред тях стои разгорещена тълпа, настояваща лаврата да бъде отворена. Протестиращите се държат много агресивно, кълнат. Владика Парамон отваря лаврата за цялата Страстна седмица и на Пасха. Морът започна на Велики петък. Най-добрите ни свещеници се разболяха, някои са в тежко състояние. Разболя се владика Парамон, разболях се аз, старците от лаврата и един наш клирик, от академията. На Велики петък, както е по правилата, всички бяхме приковани на кръста. А отдолу, по правило, имаше тълпа, настояваща за чудо. Чудото не стана. Упрекват ни, че сме изоставили хората. Това не е истина. Ние можехме да отговорим само по един начин: като сами се разболеем, за да могат хората, виждайки нашите мъчения, да пожалят тези, които са още здрави, да пожалят своите епископи, свещеници, певци. Намирайки се в реанимацията, умирайки от болка и задушаване (аз днес видях тези тежко болни, стенещи от болка и задушаващи се), ние безмълвно молим нашите енориаши: пожалете ни, пожалете тези, които са още живи, още са здрави. Пожалете лекарите – те буквално умират на работата си, без да се щадят. Тях пожалете! Кой ще ви ръководи духовно, кой ще ви причастява, лекува, услажда с дивното църковно пеене, ако част от нас умрат, а част останат инвалиди с повредени от фиброза бели дробове? Аз прекарах лека форма на болестта и въпреки това днес компютърната томография показа, че имам частична фиброза на белите дробове. А какво ще стане с тежко болните? Ние, свещенослужителите и църковните служители, се разболяваме най-често от всички – пожалете ни! Нали и Господ се обръща към всички: Милост искам, а не жертва“.
И още от неговите думи:
„Колкото и да е странно, общата беда не обедини, но раздели вярващите на такива, които смирено останаха по домовете си, лишавайки се от пасхалните служби, но не и от самата Пасха, и на такива, които настояваха да отидат на черква. Първите са като благоразумния Никодим и послушните верни жени, които носят миро. Вторите са като ревнителя Петър, който се закле, че никога няма да предаде Господа, защити Го с меч и внезапно, неочаквано за всички, дори и за самия себе си, Го предаде, уплашен от тези, които Го разпознаха.
Кои обаче виждаме на Кръста? Майката на Господа, обичания Негов ученик Йоан, мироносиците-жени, Йосиф и Никодим. Къде са останалите, които се бяха заклели във вярност? Всички избягаха. Каква е тяхната грешка? Самоувереността им ги провали: дори всички да се отрекат от Тебе, аз никога няма! И къде се скриват, уплашени? В горницата на Сион, която стана първият християнски храм. И пропуснаха Разпятието и Възкресението. Там, на Кръста и в Гроба, бяха Неговите пречисти Тяло и Кръв.
И, накрая, тази чиста, безкористна любов се оказа по-висока от ревността, смелостта и всички обети на вярата. Какво обаче спаси учениците, как накрая Петър се оправда? Признаването на грешките и покаянието – това са единствените черти, които различават Велики петък от Велика сряда – Петър от Юда. Колко трудно е за днешните „Петровци“ да признаят, че са направили грешка, че не са имали безкористна любов към Бога и състрадание към ближните си! В крайна сметка ние можем да превърнем дори търсенето на благословение в егоистична алчност…“.
Днес виждаме, че обществото концентрира вниманието си върху факта, че се разболяха много клирици. Някои предлагат дори да се публикуват списъци с имената на болните свещеници, „за да се види истината“. Каква, мислите, е причината за това необичайно внимание? Нима не е вярно, че хора от всички професии боледуват и никой не може да каже с точност къде се е заразил? На практика свещениците принадлежат към високорискова група, особено тези в манастирите. По време на църковните служби в храмовете е много трудно, за съжаление, да спазваме с точност всички мерки, които предотвратяват заразяване. Ние веднага взехме строги мерки, опитахме се да спазваме и разстоянието между хората, дезинфекцирахме ръцете си и давахме маски на всички. Но, например, разстоянието намалява, когато свещеникът прекадява храма и хората се събират по-близо един до друг, за да мине свещеникът. Молихме ги да носят маски, но повечето не ни послушаха. Свещениците изповядват непрекъснато, а много бяха хората, които не проявяваха разсъдителност да останат вкъщи, когато се чувстват леко болни. И, разбира се, особено опасно е, когато някой заразен се окаже в църковния хор – тогава е вероятно да се зарази почти целият хор.
Въпрос: Преди коронавируса свещениците в храмовете съветваха хората със следните думи: ако сте християни, ще се черкувате по-често, ще се изповядвате по-често, ще се причастявате, за да обитава Бог в душата ви“, и също „една обща молитва, изречена от всички „Господи, помилуй“ струва колкото сто отделни, лични молитви“. По времето на коронавируса свещениците казват: „Ако сте християни, не идвайте в храма, защото на първо място трябва да помислите за вашите ближни, можете да се молите и вкъщи и да наблюдавате службите, които се излъчват; в този момент честото Причастие може и да е грешка, не е лошо да ни липсва за известно време, най-важното е държим Бога в сърцата си“. А когато епидемията, ако е рекъл Бог, свърши и храмовете отворят отново врати за вярващите, тогава какво ще чуем от нашите пастири?
Отговор: Най-голямата християнска добродетел е разсъдителността. Именно тя липсва често на всички, които се опитват да прилагат буквално каноните на Църквата и онова, което се е утвърдило от векове в Църквата без никакво желание за адаптиране, особено при извънредни ситуации като днешната, които ни извеждат извън обичайното русло. Именно това преживяваме в този момент, когато се налагат временни ограничения, за да се спасят човешкия живот и здраве, без изобщо да става дума за ново гонение срещу Църквата, както обявяват много епископи и свещеници, които не притежават добродетелта на разсъдителността. Вярващите християни се довериха, разбира се, но подложиха на съмнение своите свещеници и духовни отци, като резултатът беше, че се увлякоха от крайни позиции като тази на иг. Сергий Романов от Екатеринбург, който подбури хората да се надигнат срещу плановете на евреите, които замислили коварен заговор срещу Църквата…“.
Този текст е толкова разтърсващ, че няма какво да добавя или коментирам. Нека това свидетелство от Русия ни помогне да осъзнаем, че глупостта, фанатизъмт, егоизмът, демоничната самоувереност вредят сериозно на здравето! Но нека продължим по-нататък.
Колко са болните в Троицко-Сергиевата лавра? Никой не знае. Нито колко са починалите. В Богословската академия сведенията са, че от сто двадесет и шест студенти и преподаватели заболели са петдесет и двама, между които почти всички преподаватели, повечето от които са възрастни и в сериозно състояние.
Какво е положението в манастира на св. Серафим Саровски в Дивеево?
Това е едно многобройно сестринство, което съм посещавал три пъти. Последният път беше през 2001 г. заедно с архиеп. Йероним. Тогава имаше триста монахини, а днес мисля, че са надхвърлили шестстотин. И тъй като там са мощите на св. Серафим Саровски, манастирът приема хиляди поклонници. Никой не можеше да спре вълната, особено през Страстната седмица. Поклонниците не само че не се съобразиха с призива да не посещават манастира, но и влизаха в храма без никакви санитарни мерки. Резултатът беше, че много от монахините се разболяха. Някои казват, че боледуват сто и шестдесет. Игуменката, която е и лекар, беше преместена с хеликоптер в Москва. И всичко това е покрито с мълчание. Факт е, че от 25 април манастирите е поставен под карантина.
Богословската семинарания „Перевинки“. Броят на заболелите там е неизвестен, но на 3 май патр. Кирил отстрани декана заради неспазване на разпоредбите.
Манастирът „Св. Елисавета“ в Беларус. И тук се пази пълно мълчание. Информацията е за шестдесет-осемдесет болни монахини и една починала.
Киево-Печерската лавра. Това беше един от първите манастири, поразени от коронавируса. От разговорите ми по телефона с мои познати там разбрах, че информациите са противоречиви. Едни говорят за шестдесет и осем болни, други за деветдесет, а трети за двеста монаси и около петдесет-шестдесет студенти. Починалите монаси вече са трима.
Същото се случи и в манастира на св. Йона в Киев и в Почаевската лавра в Западна Украйна, където не само манастирът, но и целият Почаев беше поставен под карантина. Боя се, че реалната ситуация е много по-лоша и жертвите са повече. Но „благочестивите“ конспиролози настояват, че всичко това е план на ционистите, на „световното правителство“, „силите на мрака“, чиято цел е разрушването на „светата Рус“. Всяка прилика с нас е напълно случайна.
Мисля, че за добронамерените хора всичко това е достатъчно, за да променят мнението си. За останалите не можем на направим нищо друго. Нека продължават да вярват, че земята е… квадратна.
Някои ме обвиняват, че не съм постъпил като св. Лука. Питат: Така ли щеше да постъпи св. Лука? Щеше ли да приеме да се затворят църквите?
Обични мои, когато четем една книга, не бива да я четем избирателно, нито да запомняме само това, което ни е изгодно. Наистина светецът живя в разгара на гоненията и с болка е гледал как затварят храмовете или ги предават на разколниците от „Живата църква“.
Чакайки своето арестуване (през 1923 г.), той съставя завещанието си. Между останалите неща той съветва вярващите да не отиват в схизма. И добавя: „Ако ви вземат храмовете и ги предадат на тази организация, не се противете… Дори всички храмове да преминат в ръцете им и да нямате къде да ходите, по-добре да не ходите никъде, отколкото в тях… Не се противете на властите, които Бог допусна да дойдат заради греховете ни“.
Мислили ли сме за това? Задавали ли сме си въпроса защо Бог допусна и при нас да стигнем до там, и то в мирно време, да се затворят църквите? Колко от нас признахме своята отговорност, колко казахме „заради нашите грехове“ го допусна Бог? Да добавя и още нещо. Всички осъждаме гоненията, които претърпя светецът от атеистите. Цели единадесет години затвор, мъчения, заточение. Но светецът страда също и от гоненията на „лъжебратята“, които са били не други, а същите тези фанатици, тесногръди религиозни хора, original православни, които навсякъде виждат неканоничност и предателства.
Най-близкият му сътрудник, о. Михаил Андреев, с когото той споделя скръбта на първото заточение, се е превърнал в негов голям враг. Обхванат от „ревност не по разум“ той обвинявал светеца, че нарушава „светите канони“, че е недостатъчно православен. „Оградил се“ от своя епископ и създал своя църква. Служил в дома си с малка група последователи. (Не ви ли напомня това и на нашите „оградени“?) И не само това. Обърнал небето и земята, повлиял на патриарха и накрая постигнал целта си. Светецът бил подложен на гонение. Светостта на св. Лука е проличала, когато няколко години по-късно о. Михаил, изоставен от всички, в заточение и самота, намира финансова подкрепа единствено от св. Лука.
През 1937 г. арестували и двамата, като св. Лука претърпява големи мъчения , но не подписва обвиненията. О. Михаил обаче не издържа и подписва обвиненията срещу светеца.
През последните години от живота си, едновременно с натиска на съветската власт, св. Лука се е сблъскал и с обвиненията на истинските православни. Ето как е описано това в биографията му:
„По онова време имало едно течение, което се разпространило най-вече в Ростовска митрополия и неговите привърженици го нарекли „Истинно-православна църква“. Привържениците на тази схизма не споменавали при богослужение църковните власти, не приемали семейните клирици, нито овдовели архиереи и т. н. Отличавали се с примитивност, неграмотност и най-вече с фанатизъм. Св. Лука бил заплашван от тях, както разказва на Гушков:
- Заплашиха да убият и мен, понеже съм бил женен. Според тях не мога да бъда архиепископ. Те са неграмотни и не познават историята. Един ден хвърлиха голям камък в прозореца ми. Не ме уцелиха обаче.
А в Ростов се случило следното: Привържениците на Истинно-православната църква поставили самоделна бомба близо до апартамента на епископа. За щастие тя била открита навреме и епископът не пострадал“.
А сега какво правим? Най-накрая храмовете отвориха, макар и с необходимите ограничителни мерки. Изпитвам обаче силно безпокойство. Извършихме подвиг, страната ни стана за пример. Вирусът бе ограничен в разпространението си. Имаме най-малко жертви. Но промени ли се нещо в нас? Превърна ли се това изпитание във възможност за самокритика и покаяние? Помислихме ли да изправим връзката си с Христос? Или ще продължим със същия мотив?
От друга страна, осъзнахме ли сериозността на ситуацията? Учените настояват: вирусът не е изчезнал. Ще остане за още много време и може във всеки един момент да се разрази отново. За съжаление виждаме много хора да се връщат към състоянието преди кризата – състояние на безразличие, фанатизъм, пренебрежение към опасността. Боя се, че „последното състояние ще е по-лошо от първото“.
На всички онези, които се съмняват и се държат безотговорно, без да зачитат ближния си, за всички, които са убедени, че всичко е лъжа и че този коронавирус е леко грипче, предлагам да прочетат следващия текст. Написа го един болен, мой стар познат, о. Атанасий Карацоянис, който от години е ефимерий в Белгия, в храма „Св. Димитър“ в Маасмехелен. В началото на април всички негови приятели разбрахме за болестта му и за опасността, през която той премина. Не можехме да направим нищо друго, освен да обединим молитвите си. За щастие, с Божията помощ, въпреки прогнозите, о. Атанасий оцеля. Нека обаче оставя на самия него да разкаже за преживяното и да го опише с ударите на сърцето си.
„Излязох от интензивното!“
Един православен свещеник, разболял се от коронавирус, разказва за преживяното
Беше събота сутринта на 28 март, когато се появиха първите облаци, предвещаващи за идващата буря, която влезе неочаквано и неканено в живота ми. Започна с едно неразположение, като обикновен грип, но скоро се разви в нещо непознато, което не искам дори с мислите си да приемам. Високата температура и силната кашлица започнаха лека-полека да ми подсказват, че най-ужасният сценарий ще се случи в дома ми и ще преобърне живота ни.
Положителните резултати от теста за коронавирус просто потвърдиха това, което ние вече знаехме. Оттам нататък нещата се развиха много бързо: пристигането на линейката, кислородната маска, влизането в болницата. В отделението имаше много болни в същото или по-лошо състояние: старци, дами на средна възраст, преди пълни с енергия и сила, но и млади хора. Сега и аз се присъединих към тях. Един православен гръцки клирик между десетки хора, които жадуваха за живот, както и аз, които се бореха да живеят, както и аз, които Бог обичаше, както и мен.
Настаниха ме в стая с много добри, хотелски условия. Мисля, че това беше първият път, когато обръщах внимание на удобствата в болницата.
В онзи час се надигат всички екзистенциални проблеми и твоята гола душа се бори да намери отговорите. Това са часовете, когато душата се измъчва с въпроса „защо на мен“, за да стигне сама до отговора: „а защо не на мен“.
Лекари и сестри от много специалности се занимаваха с мен. С ново за мен чувство на отговорност и грижа. Рентгенови снимки, изследвания, сравняване на резултатите. Беше започнала една война, война с времето, с вируса, със страничните действия.
Междувременно новината се разпространи бързо. Енориашите ми се шокираха, но се молеха и се надяваха. Някои дойдоха до затворения храм с тревога да молят Бога за мен. Нашият митрополит Атинагор всеки ден се обаждаше да научи новините. В манастира „Рождество Богородично“ в Астън отслужваха параклис пред мощите на св. Никофор Прокажени.
В Гърция един митрополит, мой съученик и добър приятел, публикува новината в мрежата и веднага започаха да се молят за мен: миряни, монаси, презвитери, епископи, енории, манастири от Света гора до Йерусалим, всички обединиха молитвите си. Научавах всичко това от семейството му и силно се трогнах. Това ми вдъхна кураж.
Лекарят гледа разтревожено нивата на кислород да падат драстично. Решава да ме премести спешно в интензивното. Вирусът бил поразил и двата бели дроба. Температурата се беше заковала на 40 градуса и антипиретиците не помагаха.
В онзи момент ми се обади един приятел. Предаде ми думите на един благословен светогорски монах: „Кажи му да не се притеснява, ще се оправи. Св. Богородица го обича и ще го излекува. Разболя се, за да стане чудото и да повярват и те (имаше предвид белгийците около мен). Кажи му да разкаже за случилото се след това“. Трогнах се силно.
Влязох в интензивното. Навсякъде около мен уреди. Безброй копчета, индикатори, лампи, връзки с компютри… Пред мен огромен черен часовник с червени стрелки. Нищо друго. Това е светът ми за времето, когато ще остана тук. Стига да изляза!
Опитвам се да затворя за малко очи, но не мога. Цялото ми тяло и в тръбички и абокади. Опитвам се да се преместя, но тялото ми не се подчинява. Дишам трудно. Усещам безброй иглички да ме пробождат всеки път, когато се боря да поема глъдка кислород.
Нямам никаква зрителна връзка с външния свят, нито през прозореца или вратата. Колко ми се искаше да има една дупчица в стената, за да мога да виждам през нея синьото небе. Или поне някое облаче. Или малко от светлината на залеза. Само да виждах. Времето минаваше…
… На вратата се появи лекарка. Приближи се и се опита да ме накара да се чувствам добре. „Днес е вашият рожден ден“, ми каза и след това попита за националността ми.
Изненадите следват една след друга. „Грък? Православен свещеник?“. Бързо излезе и след това се върна с един портокал. Обели го и ми го подаде парче по парче в устата, докато свърши. Не си спомням да съм ял по-сладък портокал в живота си. До този момент единственото, което ми разрешаваха да сложа в устата си беше един горчив разтвор.
Кислородът в кръвта продължава да е нисък. Чувствам слабост. И веднага си вдъхвам кураж: „Св. Богородица знае!“. Часовете минаваха бавно и мъчително. После влязоха лекарите, с всичките им документи, бележки, тревога и надежда. Съобщиха ми, че кислородът се е стабилизирал на задоволително ниво. Същото беше и следващия, и последващия ден.
Настъпи Лазаровден. Тук съм, Господи. С един камък на гърдите ми. Чувствам се така, сякаш ме смазва канара. И чакам да чуя гласа Ти: „отмахни камъка“. Сигурен съм, че ще се случи. Само не зная кога. „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“. Ти не ме остави да чакам. Чух тези думи - „отмахни камъка“ - от устата на лекаря, и то на френски: „Невероятно! Голямо покачване на нивата на кислорода!“. Аз в онзи момент чух Твоя глас и станах свидетел на собственото си възкресение. Всички очакваха следващия стадий: апаратната вентилация. А Ти ги опроверга!…
Сутринта на Велики петък. Презвитерата ми дава кураж по телефона и ми предава пожеланията на енориашите за Възкресение. Тя и нашият син са невидимите герои. През цялото това време те преживяха своята лична драма, в съвсем непознати за тях условия. Да осведомяват енориашите за последните новини, да разговарят с роднини и приятели, които се тревожеха за мен, да успокояват възрастната ми майка, която като не знаела, че съм болен, все питала: „Ама къде е папа-Танасис? Защо не ми се обажда?“.
В онзи ден синът ми влязъл в интернет и чул един свещеник, да вика побеснял: „Срам за епископите! Срам за политиците! Да ни затворят заради един грип! Затвориха ни църквите. Говорят ни лъжи, за да ни държат затворени…“. Синът ми не издържал. Ако беше на мястото ми, как щеше да говори?…
Сутринта на Пасха. Една различна Пасха. Зная, че нищо няма да бъде както миналата година в този ден. Ще бъде една Пасха без външни знаци, но богата с възкресни преживявания. Знам, че няма да чуя, нито да изпея „Христос воскресе“. Не се оплаквам. Само чакам. Телефонът извъня и чувам прекрасни, ангелски гласове да пеят: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи…“. Бяха сестрите от манастира на моята сестра. Сълзите ми потекоха сами! Слава Тебе, Господи! Радостта ми малко намаля, когато ми казаха, че скоро няма да мога да ги видя, защото трябва да остана още петнадесет дена в изолация, макар и у дома си. Засрамвам се обаче, когато си спомням за тези, които бяха с мен в болницата и няма да се върнат никога в домовете си. Някои от тях и доста по-млади от мен… Иска ми се да плача и да се смея едновременно. Гласът едва излиза от устата ми:
Къде ти е, смърте, жилото?
Къде ти е , аде, победата?
Христос възкръсна и ти бе повален!
Нему слава и владичество
во веки веков. Амин“.
Благодаря на моя добър приятел и брат о. Атанасий за свидетелството от сърце. Спомням си думите му, когато говорихме, след като излезе от интензивното. „Напиши на всички, които казват, че пандемия няма. Преминах през едно мъчение. Сякаш гърдите ми бяха затиснати с огромна скала. Не желая дори най-лошия ми враг да го преживее“. Въпреки това съм сигурен, че много ще бъдат онези, които ще настояват, че… земята е квадратна. Тяхно право. Нека знаят обаче, че глупостта и фанатизмът вредят сериозно на здравето.
Трудно ми беше да напиша всичко това, защото знам добре, че някои само това чакат. Хора, които се измъчват от фобии и мания за преследване, не могат да живеят по друг начин, и ако някой им пречи, те са способни да го унищожат.
Утешава ме и напълно ме изразява молбата на един съвременен светец, който немалко пострада от врагове и приятели, митрополита на Халкида Николай (Селенди): „Господи, дарувай ми това, от което толкова много се нуждаем в наши дни: уравновесеност“. Амин.
