Във всяко богослужение, включващо Велика ектения, и на Великия вход на светата божествена литургия свещеникът или дяконът отправят прошение за “христолюбивото войнство”. “Христолюбиво войнство” се нарича сонмът от светии, които по един или друг начин са “воювали” за вярата си в Христа и са удържали победа: кой с мъченичество, кой с изповедничество, кой с подвижничество или с апология на Христовото учение. “Христолюбиво войнство” се наричат и воините-християни, които служат във войската и се стремят стриктно да изпълняват закона Христов.
Взаимоотношенията между армията и Църквата имат своите корени още от времето на Спасителя Христос. Евангелският стотник молил Иисус Христос за изцеление на любимия си слуга (Мат. 8:5-13). Голготската жертва и страшните събития при смъртта на Христос на кръста накарали стотника Лонгин да повярва и да възкликне: “Наистина, тоя Човек е бил Син Божий” (Марк 15:33-39; Мат. 27:45-54).
В епохата на разпространение на християнството и гоненията на Църквата до IV век връзката между армията и Църквата придобиват нови измерения, обусловени от мъченическите подвизи на стотици военачалници и воини, останали твърди във вярата си в Христа и непоколебими пред жестокостите, на които били подлагани. Мнозина от тях са причислени към сонма на светиите – свети мъченик Гордий (3.1.), св. мчк Полиевкт (9.1.) св. великомъченик Теодор Стратилат (8.2.), св. вмчк Теодор Тирон (17.2.), св. 40 мъченици Севастийски (9.3.), св. вмчк и чудотворец Георги Победоносец (23.4.), св. мчк Сава Стратилат (24.4.), св. мчк Акакий Войн (7.5.) и много други.
След чудното видение на император Константин Велики (305-337 г.) и победата му с помощта на Кръста Господен отношенията между армията и Църквата минават на ново равнище. За това спомогнало и подписването на Медиоланския едикт през 313 г., с който християнската религия била вече легализирана. Поставянето на Христовия монограм върху дрехите и войнските атрибути бил първият официален контакт между двете сили – военната и духовната. Разбира се оттеглянето на войската от езичеството било трудно и мъчително дело.
След обявяване на християнството като държавна религия при имп. Теодосий Велики нямало никакви пречки за по-пълно развитие на взаимоотношенията между армията и Църквата.
Отношенията между българската войска и Православната ни църква имат повече от 1100-годишна история. Безбройни са историческите свидетелства през цялата история на Българската държава за осезателното присъствие на църковната институция във военната сфера. Те се изразяват в участие на духовни лица в ръководството на държавата и войската; провеждане на определени църковни ритуали за повдигане на духа на воините; личен пример и принос на духовни лица в завери, въстания, хайдушки чети, войни и др. За съжаление редица исторически факти и обстоятелства, засягащи взаимоотношенията между нашата войска и Православната църква, все още не са задълбочено проучени и щателно събрани в цялостно изследване, което може да се квалифицира като пропуск както в родната военноисторическа, така и в историко-богословска наука и книжнина.Първите исторически свидетелства за официално участие на Църквата във войсковия живот са за проведения за първи път ритуал за освещаване на бойните знамена преди победната битка на цар Симеон (893-927 г.) над византийските войски при р. Ахелой през 917 г.
Изключително силен религиозно-политически елемент във взаимоотношенията между армията и Църквата през средновековието и до ден-днешен има почитането на светците–покровители на българската войска: св. вмчк Георги Победоносец, св. вмчк Димитрий Солунски Мироточиви, св. архистратиг Архангел Михаил, св. Йоан Рилски Чудотворец. Този факт намира най-ярко отражение в църковното приложно изкуство, където те се изографисват върху бойни знамена, одежди и атрибути. А култът към тях бил силно изразен и нееднократно те били призовавани молитвено за помощ и по чуден начин се отзовавали на тези молитви. Например култът към св. Георги е отразен в писмения паметник от неизвестен автор “Чудото на св. Георги и българинът”. В него се разказва за войн, изпаднал в беда по време на войната, която цар Симеон водил срещу маджарите през 894-896 г. Счупила се дясната нога на коня му и тогава той рекъл: “Господи Иисусе Христе, помилвай ме и изпрати Твоя угодник и мъченик Георги да ме закриля!” И наистина светията му се притекъл на помощ, изцелил коня му и войнът успял да се спаси от своите преследвачи .
Известен е случай на покровителстване на българските войници от св. Йоан Рилски по време на Балканската война. Този случай е разказан от офицери, очевидци на събитието, на йеромонах Онуфрий от Рилския манастир. “През 1913 г. по време на Балканската война, когато българското войнство победоносно настъпваше срещу турците и когато Одрин беше превзет и войниците настъпваха към Чаталджа, турците, като видели, че българите надделяват, докарали араби, които започнали да се бият много ожесточено и били готови да разкъсват със зъби. Сред българските войници настъпило разколебаване за момент. И в тези критични минути войниците виждат един старец с дълга бяла брада, с издигнат кръст и жезъл да ги води в сражението. Те разбрали, че им се явил св. Иван Рилски. С благоговение всички застанали за момент на колене, а после с въодушевление се нахвърлили на противника и го победили”.Сътрудничеството между Църквата и армията намира израз и при формирането на родолюбиви чувства у българския народ и войнство. Редица духовни лица в своите произведения са разкривали значението на военните победи. В Пространното житие на св. Петка Търновска св. патриарх Евтимий (1375-1394 г.) отбелязва териториалните придобивки на българския владетел по следния начин: “В това време благочестивият български цар Иван Асен ... покори цялата Македонска област, също и Сяр с цяла Атонска, а по-точно да кажа Света гора; освен това и славния град Солун с цяла Тесалия и Тривали, сиреч Сърбия, и Далмация, що се нарича Арванитска държава, та чак до Драч.” Подобни слова на православните архиереи съдействат за още по-тясното сплотяване на войската около държавния владетел и главнокомандващ. В това отношение няма равна на себе си История славянобългарска, написана и разпространена от светия преподобен Паисий Хилендарски, която положи началото на освобождението на българския народ от петвековния духовен и политически гнет.
Неоценим е приносът на православното българско духовенство и в борбата на нашия народ за свобода. Може с основание да се твърди, че нито една въстаническа буна не е минала без участието на български духовници-родолюбци. Със златни букви са записани имената на Натанил Зографски, Матей Преображенски, поп Харитон и много други. Значително е участието на духовниците при създаването на революционни комитети от Васил Левски (йеродякон Игнатий), в подготовката и провеждането на Априлското въстание и в Освободителната война.
Издържали превратностите на времето през средните векове в години на война и мир, взаимоотношенията между Българската армия и Българската православна църква се възраждат след Освобождението на България от петвековния османски гнет и имат своя специфика през различните исторически периоди. Най-плодотворни и разнообразни са те от 1878 до 1944 г., когато отношенията между двете институции в Третата българска държава са поставени на солидни конституционни и законови основи. В този период се заражда, изгражда и утвърждава йерархията на военното духовенство в Българската войска. Военно-духовната служба има за цел да съдейства за цялостното религиозно-нравствено възпитание на воините. Военното духовенство изпълнява със своето назначение духовните требвания на лицата с военни звания.
Събитията през септември 1944 г. довеждат до коренна промяна на обществено-политическата, икономическа и духовна обстановка в страната. Въз основа на новата конституция и Закона за изповеданията от 1 март 1949 г. рязко се променя мястото и се обезсилва ролята на православните ценности в България. Конституциите от 1947 и 1971 г. официално осигуряват свобода на съвестта и изповеданията, но на практика се стига до лишаване на БПЦ от нейните религиозно-възпитателни функции сред подрастващото поколение и младежта, включително и сред военнослужещите. В периода след 1944 г. до наши дни военните закони, устави и правилници не третират проблема за необходимостта от управление на духовните потребности на българските воини. Постепенно се оформя негативно отношение към религията и православната църква с всички произтичащи от това последствия, имащи своя резонанс и днес.
