“Тостът трябва да е кратък като изстрел”, се казва в един руски филм. Мисля си, че често и в църковната проповед трябва да проехтява изстрел. Не истински изстрел, но нещо, което да грабва вниманието на слушателите. А след това да се каже друго нещо, което да се запомни, което да те вдъхнови да направиш макар и малка крачка по собствения си път към съвършенството.Веднага ще попитате: “Че кой сега прави така?” Днес почти никой. Но да видим как проповядва Христос. В проповедите му винаги първо проехтява изстрел, нещо, което стресва слушателите. Като нещо от рода на: Вие сте чували това, аз пък ви казвам друго; или вземете за пример бедната вдовица, а не благочестивия фарисеин, една лепта може да бъде по-ценна от огромно дарение, смъртта може да донесе живот...
Проповедите и на Христос, и на апостолите са кратки, но дълбоки, те са точно прицелени и влизат направо в сърцето. Колкото и да препрочитаме Новия Завет всеки път го откриваме отново, всеки път ни вълнува, защото дълбочината му е непостижима за нас.
Но за съжаление, при проповедите, липсата на задълбоченост не може да се компенсира с продължителност.
Ще кажем: днес хората са затрупани от информация, искат да чуят само най-важното, но изглежда и в миналото е било така. В църковната традиция няма дълги богослужебни текстове. Богослуженията са разбити на кратки текстове и песнопения, които се редуват. Едни от най-гениалните църковни творения са тропарите на празниците. Истински шедьоври на краткия разказ, в които има и поезия, и догматика.
Всички сме слушали проповеди за Благовещение, например. Благодатна тема за проповед. Свещеникът с вдъхновение описва обстановката, в която живеела св. Дева, как задълбочено четяла (бродирала, плетяла, предяла), как слънцето (надничало, греело, залязвало, изгрявало), че чак виждаме как белите завески в стаята й трепкат от лекия ветец и... изведнъж ... и така нататък. Докато се стигне до нравствената поука, ние вече сме забравили кои са били действащите лица в началото. В края на краищата проповедта не е театрална постановка, т.е моноспектакъл на свещеника, а и миряните не са просто публика.
Как разказва за това събитие тропарът на празника: “Днес е началото на нашето спасение и откриването на вечната тайна: синът Божи става Син на Девица и Гавриил благодат благовести. Затова и ние с него да извикаме на Богородица: Радвай се благодатна, Господ е с тебе.”
В четири реда е събран смисълът на това евангелско събитие. Днес бихме казали, че това е есенцията на разказа. Сякаш всичко е казано, а в същото време остава място и за много размисъл. А завеските в стаята на Мариям, нямат никакво значение...
Повечето свещеници приемат проповедта като задължително време, в което трябва да излязат пред пасомите и да им говорят. Някои правят това с неохота, други с твърде голяма охота и така се увличат от собствения си глас, че накрая се оказват сами в храма. Много по-важното е дали имат какво да им кажат, дали имат послание специално за тях, не по принцип да им кажат нещо духовно-нравствено и те от своя страна да получат морално-духовна полза. Да им кажат три изречения, но да ги отправят към конкретните хора, които в този момент са в храма, за да разберат каква връзка има Православието с техния живот и делник. Православието не е висше богословие, то е начин на живот.
А така се получава, че по време на проповедта хората долу, се оказват толкова далече и сякаш безвъзвратно откъснати от богословстващият, там, горе на амвона... А всъщност пасомите не са просто слушатели на проповедта, те са участници в този диалог, защото духовникът би трябвало да разяснява непонятните за тях места от Свещ. Писание или Предание, да свързва подвига на светците с подвига на съвременните християни. Затова и първата част на св. Литургия се нарича Литургия на Словото. Не само защото в нея се четата откъси от посланията на апостолите (Апостола) и Св. Евангелие, а защото след това те (би трябвало да) се тълкуват на богомолците. Независимо колко отдавна са въцърковени миряните, те винаги се нуждаят от катехизиране, от все по-задълбочено навлизане във вярата. Не само, защото ежедневието поставя нови предизвикателства пред хората и те биха могли да видят техните разрешения през призмата на Свещ. Писание и опита на Църквата, а и защото постигането на Истината и съвършенството не би могло да стане в рамките на един живот, а са задача и за вечността .
Въпросът за това каква трябва да бъде църковната проповед не е от днес. Той не е проблем само на нашата Църква. Важното е да осъзнаем, че като цяло в нашата Църква има проблем с проповядването. Затова като начало да се обърнем към мъдростта на старците от първите християнски векове с тази история:
“Игуменът на голям манастир дошъл при един старец за съвет:
Отче, каква трябва да бъде проповедта?
Проповедта, - казал старецът, - трябва да има добро начало и добър край. А след това от теб се иска да приближиш двете колкото се може повече.”
Мисля, че и ние можем да започнем с това.
