Как да проповядваш Христос, когато брат се изправи срещу брата и всеки един от тях призовава една и съща Църква за помощ? Сега и двете воюващи страни не само не се борят с Бога, но Го призовават за помощ с едни и същи молитви. Отивайки на бой един срещу друг, хората се молят пред едни и същи икони.
„Също ще чуете за войни и за военни слухове. Внимавайте, не се плашете, защото всичко това трябва да стане, но все още не е краят“ (Мат. 24:6).
Война и мир
Честно казано, дълго време не разбирах понятието „богословието след…“ („след Освиенцим“ и даже „след ГУЛаг“). Да, преди много години се е извършило голямо зло, то е очевидно, то е осъдено от всички, то не може да се повтори. Но какво отношение има това към богопознанието, към делото на апостолите и подвижниците, което по никакъв начин не зависи от престъпленията и отстъплението на падналия свят?
И ето, че за да осъзнаеш тази връзка между войната, Църквата и живота на хората, беше необходимо да станеш съвременник на събитията, случващи се сега съвсем наблизо. И изобщо, преди петнадесет години ми се струваше, че всички принципни духовни въпроси са решени и остава само да се следва написаното от св. отци, да се принася покаяние за ежедневните грехове, редовно да се прибягва към тайнствата и духовният живот ще бъде благоустроен, и целият живот ще се промени.
Сега, след многомесечния военен конфликт в Украйна, след като разделението премина през съдбите на множество хора, дотогава съжителствали мирно, след хиляди невинни жертви – се оказа, че днешното време поставя пред Църквата нови духовни въпроси. Въпроси, които още не са разрешени и се нуждаят от осмисляне. И тези въпроси имат отношение не само към времето, но и към Вечността. След случилото се е вече невъзможно да говориш за Бога по стария начин с хора, завладени и променени от случващите се събития. Да, Църквата остава носителка на Откровението, но за нея е присъщо наново да осъзнава себе си на всеки етап от своето земно битие. А мисля, че констатацията, че сме навлезли в нов етап в живота, не предизвиква разногласия…
Ако Църквата призовава хората да следват Христос, да оставят греховете си и да започнат да сверяват своите мисли и постъпки според Евангелието, то днес възниква естественият въпрос: „А как е възможно това, ако наоколо бушува война между братя по кръв и вяра, които за един час се превърнаха във врагове?“. И християните са призвани да отговорят на предизвикателствата на жестокия свят.
Първата особеност на днешната война е, че тя не е само война между хора от братски народи или даже от един народ, а е война между членовете на една Църква. Войните, които Русия водеше през втората половина на 19 в., имаха за цел освобождаването на братски православни народи от чуждоземци и иноверци. По време на гражданската война от 1918-1920 г. имаше явен конфликт между безбожието и религията, червената армия пееше „изравняваме със земята затвори и църкви“, а на артефактите на безбожния комунистически култ се отдаваха божествени почести. Войната с немския нацизъм не беше религиозна война, тъй като идеологиите и на двете страни бяха изцяло атеистични, но православните я възприеха като война с тези, чиито планове включват поробването и унищожаването на страната и нейните народи – затова тя стана свещена. А сега двете воюващи страни не само не се борят с Бога, но Го призовават на помощ с едни и същи думи, отивайки на бой един срещу друг, хората се молят пред едни и същи икони, с едни и същи молитви. От всяка страна има свещеници, които духовно обгрижват воюващите… Такова нещо не се е случвало в руските земи от шестстотин години – от периода на раздробеността на множество княжества…
Войната между близки народи, а още повече войната вътре в едно общество трагически изостря противопоставянето между Евангелието и „този свят“. Христос проповядва любов към ближните – войната разделя ближните на свои и врагове. Христос заповядва на учениците „да бъдат всички едно“ – войната разделя човека от неговите единоверци. Евангелското разбиране за отношенията с хората: „не прави на другите това, което не искаш за себе си“ (Деян. 15:20), „не копай гроб другиму“ (по Пс. 9:16) и т. н., в условията на гражданска война се променят до своята пълна противоположност: „ако не убиеш ти, тебе ще убият“, „който е по-силен, той е прав“ и т. н.
За Спасителя главната ценност е човекът, с неговата вечна душа, която е по-скъпа и от целия свят (Мат. 16:26). На война човекът е само средство за постигане на целта. Заради тези цели той може да бъде ранен или убит.
Християните не бива да осъждат (Мат. 7:1). На война осъждането и унижаването на врага се приветства, а неосъждането се възприема като предателство на своята страна и нейните интереси.
Християните са призовани да съчувстват и помагат даже на чуждите, на враговете. Войната предполага ненавист и отмъщение.
Войната прави хората безчувствени към страданията на „не своите“, възникват двойни стандарти към жертвите: на своите се обръща най-голямо внимание и се ужасяваме, а чуждите се игнорират, а често и се радват на убийството им, което вече си е съвсем сатанинско.
Войната разделя чрез пролятата кръв близки хора, приятели. Разпадат се семейства, рушат се връзките между родители и деца. Роднини подкрепят различни страни във войната.
Войната извежда на показ много пороци, които са се криели в хората. Това, което преди е изглеждало недопустимо, във време на война става маловажно. Тъй като „войната всичко ще покрие“. Бедата на войната за обществото и за целия свят е в безнаказаността и несправедливостта, в падането на цената на човешкия живот. Ще отговори ли някой за беззаконието, за убийствата в гражданската война?
Християните са призовани да не се страхуват от убиващите телата (Мат. 10:28), а да се страхуват единствено да не погубят своята душа. Във време на гражданска война, – а става дума и за участниците, и за наблюдателите, и за съвременниците, – гинат именно душите на хората, в тях израства ненавист, жестокост, високомерие, отмъстителност. Може ли Църквата да помогне на хората да останат хора, да не озвереят?
Основен инструмент за влияние остава лъжата, за която трябва да поговорим специално. Лъжата леко ражда ненавист, а ненависта – подкрепа за войната. Именно затова войната превръща обикновената и отдавна осъдена лъжа в най-ефективното оръжие на пропагандата. Тъй като, ако убедено съобщиш за страшни престъпления, позовавайки се на „неназован местен жител“, това веднага предизвиква ответен поток на ненавист, а следователно и подкрепа за доставянето на оръжия, доброволци и нова сила за войната. А после може и да не отговаряш за думите си пред хората – нали това го е казал „неназован жител“.
Пред Бога обаче все пак ще се наложи да отговаряш.
* * *
Въпреки това, непосредствената лъжа може да се нарече най-простият начин за манипулация на съзнанието на аудиторията. Изобретени са вече различни начини, използващи лъжата и измамата. Например, един от най-характерните е следният: пуска се някаква информация и от нея се прави някакъв ярък, запомнящ се извод. Информацията може да не е съвсем достоверна, а свързаният с нея извод да е съмнителен, но затова пък е ярък и ефектен. След това вече този извод често се повтаря и преподнася навсякъде като очевиден за всички, като вече отдавна доказан. След това изходната информация може да бъде и опровергана, и забравена. Но изводът се е запомнил от всички и е свършил своята работа.
Другият начин е да се говори само за престъпленията на едната страна, без да се говори за престъпленията на другата. Уж не е лъжа, но в съзнанието на аудиторията се запечатва представата, че престъпниците са само от „онази“ страна.
И тук за християните е много важно да запазят трезво разбиране и да не се превръщат в жертви на пропагандната полуистина.
* * *
Главата обаче лъжа на войната е, че всички конфликти на интереси – икономически, междуетнически и политически, се представят като морални конфликти, като сблъсък между доброто и злото. „Ние“ сме за доброто, а „те“ са за злото. Какво ще остане от целите на много от сега воюващите, ако те не убеждаваха себе си и околните, че са на страната на доброто и правдата, а срещу тях се борят фашисти?
Лъжата предизвиква не само ненавист и подкрепа за войната. Едновременно с това тя води и до вътрешен терор. Хората, които се опитат да възразят на лъжата или просто желаят да разберат какво се случва извън пропагандните клишета, също предизвикват ненавист към себе си у привържениците на войната, обявяват ги за врагове, „пета колона“ и разделението още повече се увеличава.
* * *
Израсналата у хората лъжа води до още едно явление – експлоатирането на най-добрите чувства на човека, насочването им като „благородна ярост“ срещу своите братя. Някога руснаците са отивали в опълчението, противопоставяйки се на нашествието на Наполеон, след това са освобождавали славянските народи на Балканите, а след това и на Европа от нацизма, „без да щадят своя живот“. Саможертвата е една от великите и благородни черти на руската нация. И ето че днешните политтехнолози намериха начин да експлоатират тези чувства. Руските момчета, заминали на тази война и върнали се у дома под формата на „товар 200“ са най-горчивото потвърждение.
И още един аспект на лъжата – на думи мнозина са за мир, а реално се радват на войната. Има християни, които се опитват да превърнат миротворчеството на Църквата в благословение за война, светините да използват като духовна санкция за войната. Свещениците се възприемат като „комисари“, поддържащи бойния дух.
За Църквата
Главният църковен мисионерски въпрос е как да проповядваме спасение в Христос и да говорим за любовта Божия, ако има война между жителите на една страна или най-близки страни и народи?
Кой ще повярва на проповедта за незлобието и откритостта, ако в условията на война хората трябва да бъдат внимателни и подозрителни? Кой ще повярва на проповедта за кротост, ако пропагандата предписва тези, които са на „другата“ страна, да се смятат за фашисти, терористи или мафиоти?
Към това се прибавя и вътрешноцърковното разделение в периода на военните действия. Да, мъдрите думи и дела на патр. Кирил, на приснопаметния митр. Владимир и на местоблюстителя митр. Онуфрий за канонично единство се помнят. Едновременно с това обаче тече война вътре в една поместна църква, църковното послушание се губи и словото на архиерея и даже на патриарха за мир нерядко се игнорира от привържениците на войната, които искат не мир, а победа над своите съграждани, а думите за Бога мнозина искат да напишат на знамената, с които ще отидат да убиват своите ближни.
Как ще извършват съвместно богослужение и литургия и ще си дават целувката на мира свещеници, подкрепящи различни воюващи страни и благославящи воюващи един с друг войници?
* * *
Един друг въпрос е какво се разбира под патриотизъм и вероизповедание.
Патриотизмът като любов към своята страна – към нейната природа, култура, хора – е не просто естествен, но и дава на човека основание за живот, за личностно осъзнаване в своята култура и народ. Такъв патриотизъм изцяло съответства на Евангелието – помним, как Спасителят тъжи за родните градове, не пожелали да послушат Благата вест (Мат. 11:20-24), как ап. Павел е искал да се пожертва, да бъде отлъчен от Христос, но да спаси своите духовно слепи сънародници (Рим. 9:3).
Но патриотизмът като желание за „величие“ – в смисъла на господство на твоята държава над другите, е нещо съвсем различно. Той оправдава войната и всички други беззакония, вършени в името на „националните интереси“. Критериите за съответствие с Евангелието се представят за влияние на либерализма на враждебния Запад. В този случай вярата се превръща от основа на светогледа в патерица на държавната идеология.
Друг свързан въпрос е, че Църквата трябва да пребивава извън политическите конфликти, но не може да бъде извън конфликтите на доброто и злото, още повече, не може да бъде равнодушна към страданията на хората.
А как да съвместим това, ако има война, и то вътрешна, което винаги е съпроводено със зли дела? Изходът, видимо, е само един – нелицемерно миротворчество с цената на всичко. И наистина, без прикриване и елейни думи пред силните на деня. И искрена молитва. И действен призив към прекратяване на войната. Това означава, че е необходимо постоянно да напомняме, че Църквата не е политическо управление, а свещениците не са новите комисари на воюващите страни. Призив към покаяние и святост – такава ще остане мисията на Църквата в света, даже и при война.
Въпроси без отговор
Разбира се, остават много въпроси. Как да живеем, когато войната е до нас, когато привържениците на войната доведоха смърт и болка в мирните градове? Да се успокояваме, че „при нас“ няма? Но точно така тя може да дойде и при нас. По-лесно е да попиташ, отколкото да отговориш. Не смея даже да предположа, че може бързо и просто да се отговори на някой от тези въпроси. Като начало трябва да се замислим. Да разбират и отговорят – това е работа на много съвременни хора. Работата на Църквата е да отговаря постепенно, на малки стъпки, не само с думи, но и с живота си. И най-важното е да гледаме примера на Христос. Когото не разбирали, ненавиждали и предавали. Към Когото се отнасяха „като към разбойник“ (Мат. 26:55). Над него издевателстваха войници, а тълпата сътворени от Него хора искаше да Го убие. Той самият мина през това – значи ще помогне и на нас да го преодолеем (Евр. 1:18).
Дай Боже!
Източник: Правмир
Превод: Златина Иванова