Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Божието име като явяване на синергията между Бога и човека

Четвъртък, 10 Януари 2013 Написана от Виктор Судариков

V SudarikovВъведение

Известно е, че имеславските спорове през 20 в. не започват нито от теоретични богословски постановки, нито от нови тълкувания на Св. Писание, още по-малко от едно или друго лично вдъхновение. Те се коренят най-вече в молитвената практика, извършвана тихо и тайно от света. Проблемът засяга основите на християнския живот. Съединява ли се човекът в молитвата със Самия Бог или контактува единствено със своето съзнание, изкуствено отъждествявайки Бога със своите представи за Него?

Известния постулат Божието име е Самият Бог атонските монаси-подвижници са приемали в простотата си,[1] основавайки се на своя молитвен опит. Днес ние, които всъщност нямаме такъв опит, лесно можем да възприемем израза двусмислено и дори превратно. Така че в крайна сметка са ни необходими по-детайлни разяснения, както и подкрепа от светоотеческия опит.

Посвещавам това изложение на някои въпроси около молитвената практика на Православната църква, по възможност без да използвам работите на поддръжниците или на противниците на имеславието.

1. Начини за осмисляне на Божието име: Божието откровение в света и молитвената практика

Понятието име се среща често още във Ветхия Завет. Старозаветното име е тясно свързано с познанието. Откриваме най-малко три начина на употреба на това понятие:

- като собствено име: Яхве, Елохим – превеждани обикновено като Бог и Господ;

- като дадено свойство, определение за Бога: Крепък, Властител, Светоначалник;

- като самата дума име – в известните стихове от псалмите: Ѝмени твоего ради, Господи, живѝши мя, исповéмся ѝмени Твоему, Хвалѝте имя Гоcпóдне и на всички подобни места името вече не е зрителен или слухов образ, нито дори свойство, а Божия слава, откровение Божие пред човека и едновременно с това призоваване на Бога. Понятието име тук е Самият недостъпен Бог, разкриващ се пред света и затова познаван толкова, колкото Той Сам позволява.

Все пак обаче всяко божествено наименование, според св. Дионисий Ареопагит, се разкрива „според благотворните прошествия на теархията”.[2]

Разбира се, преди Боговъплъщението това познание е частично, било е достъпно само за отделни избрани от древния Израил – водачи, пророци, съдии, царе – и затова за обозначаване на Бога са се използвали имената, отразяващи Божествените свойства.

Изписваното с тетраграмата име, открито от Бога като собствено, е можело да се произнася само от избрани и то само в моментите на особените Негови явявания. Тъй като Божията същност е неназовима св. Григорий Богослов определя това име като по някакъв начин именувана същност (Слово 30, За богословието, 4).[3] Това име едновременно отразява и изразява основното разкрито пред хората свойство на Бога – съществуването по преимущество.

Въплътеният Син Божи, получил от Бога определено име, което изразява освен това и самата същност на Неговата мисия земята, става вече и изобразим, и именуем. Името Иисус, което по произход е човешко, от времената на Боговъплъщението, – а в Божествените измерения и извънвременно – се отнася към Лицето на Въплътения Син Божи. Усъмняването в това веднага ни отвежда към несторианската ерес и противоречи пряко на халкидонското определение, тъй като внася разделение между божественото и човешкото в Христос. Както величаем Дева Мария като Богородица, по същия начин и човешкото име на родения Богочовек безспорно ще знаем като собственото име на Сина Божи и като име Божие.

Завършвайки Своята мисия, Господ казва, че ще пребъде с учениците във всички дни до свършека на света. Открива им името на Небесния Отец (Иоан, гл. 17) – Самият Той, според тълкуванието на св. Максим Изповедник, е Името на Отца. Всичко онова, което хората знаят за Господа, не идва от тях. За човека е невъзможно сам да придобие знание за Бога, още по-малко познаване на Бога. Самият Господ е Учител и помощник в учението, Той е Този, на Когото се молим, Който ни учи да се молим и Който се моли заедно с нас.

Точно това понятие – Бог, явен, причастен на света, по Своето смирение станал познаваем – посредством Неговите действия е започнало да се определя с термина име Божие. Според това разбиране, провидяно още във Ветхия Завет и явено в Новия, името се разкрива като Божествено действие, като Божия енергия. Точно тази действена изява на Неговата непостижима и неименуема същност се открива като личностна проява на Бога ad extra.

Призовавайки Бога, човек твори Негова мислена икона: слово, в което пребивава името Божие. Съгласно изповеданието на св. Григорий Паламà (където той говори за иконопочитанието и за другите светини), ние почитаме… боговдъхновените слова поради това, че в тях обитава Бог.

Остава въпросът, как е станало така, че произнасянето на името Божие се е превърнало в светиня? Естествено, ако човек е помислил случайно за Господ Иисус или е произнесъл името Му в контекст, различен от молитвения, няма да има Божествено присъствие по същия начин, както рисунките на религиозни теми и протестантските филми по Евангелието не са икони, макар в тях да има и изображения, и имена.

Ала когато името Божие се произнася съзнателно, достойнството му не зависи от степента на вярата на произнасящия (както достойнството на св. Дарове не зависи от степента на вярата, с която човек ги приема). От степента на вярата зависи самото, протичащо тук Божие действие. Помним историята на синовете на първосвещеника Скева, пребити от беса, разгневен от името на Иисус (Деян. 19:13-16). Наличието на божествените енергии в името не означава, че Господ действа по принуда. Действието на името Божие върху душата на молещия се зависи от вярата, от изпълняването на Божията воля, на Господните заповеди.

За употребата на Божието име с вяра и без вяра св. Йоан Златоуст пише:

И при нас има духовни заклинания – името на нашия Господ Иисус Христос и силата на кръста. Това заклинание не само изхвърля дракона от леговището му и го хвърля в огъня, но изцерява и рани. Ако някои, макар и произнесли го, не са се изцерили, това е поради тяхното маловерие, а не заради безсилието на произнесеното. По същия начин много са се допирали до Иисус, тълпейки се около Него, но не са получили нищо, а кръвоточивата жена, докоснала се не до Него, а до края на дрехата Му, се освободила от дългогодишното си страдание. Името на Иисус Христос е страшно за демоните, за страстите и за болестите. И така, нека с Него се украсяваме и с Него се ограждаме.

Същото казва и св. Николай Кавасила: „Името на Спасителя, което има сила във всичко, когато е призовавано, не във всички усти еднакво разкрива своята сила” (Слово 5, 32).

Тук обаче е неправомерно почитането на името Божие да се приема като опит за откриване на някакви „тайни” имена или знания. Механизмът на действието на името Божие е същият като действието на всяка светиня. От една страна, благодатта Божия обективно се съединява и пребивава с тази светиня, от друга – нейното действие зависи от волята на Личния Бог да предаде и от волята на човека да приеме тази благодат. И ако това не е така, благодатта е невъзприета, завръща се при своя Източник и Подател, без да въздейства на човека, понеже неблагоговейното отношение към светинята може да доведе до Божие наказание за човека.

Митр. Вениамин (Федченков) подчертаваше, че като признаваме Божествената сила в името Божие, важно е да знаем, че Бог върши чудесата, а не човекът, не неговите способности и умения.

Привършвайки дотук, ще цитирам и думите на съвременния подвижник архим. Софроний (Сахаров): Като божествена енергия то (името Божие) идва от същността на Божеството и е само по себе си божествено.

2. Молитвата и призоваването на името Божие

Според учението на отците, „молитвата е Бог, действащ изцяло и във всичко, тъй както е едно действието на Отца и Сина и Светия Дух, вседействащ за Христа Иисуса” (св. Григорий Синаит, Добротолюбие, т. 5), т. е. молитвата, дори да е обърната към една ипостас, е действие на всички Лица на Троицата. Може да се каже, че това действие е от Отца, чрез Сина в Светия Дух.

За същото това говори и св. Дионисий Ареопагит: „… Всички богоподобни неща принадлежат на цялата теархия според един съвършено божествен принцип”.[4]

Разбираемо е, че призоваването на Бога е възможно само чрез някакво Негово име. Може да се каже, че името е мястото на срещата на Бога с човека. То е Божието откровение за нас и нашият отговор, нашето упование. В този смисъл призоваването на името Божие е Богочовешко действие – действие на синергията между Бога и човека. Бог вписва в нас молитвените слова, дарява ни Своето откровение, умалява се заради нас и затова и ние трябва да се предадем с цялата си душа Нему.

В този аспект е показателно едно писмо на известния еп. Вениамин (Милов) до стареца прот. Тихон Пелеха (от 19 февруари 1954 г.), където владика Вениамин пише: „Когато произнасяме с вяра името Божие, не просто изговаряме звук, а се докосваме до Бога с мисълта и със сърцето си. Произнасянето на името Божие веднага поражда у нас чувството за присъствието Му! Вникването в смисъла на библейското учение за името Божие дава право да кажем, че съществува известно тъждество между двете библейски понятия: Име Божие и Съществуващ. И двете са знаци за непостижимостта на Бога… Когато се молим горещо, тогава като че ли и самата мисъл за името Божие изчезва, защото сме изправени пред Живия Бог, пред самата надсветовна Реалност – по-висока от всяко име. По този начин, когато призоваваме името Божие, в нас действа Самият Бог. Апостолите наричат енергията на името Божие Самото Действащо, т. е. Бога”.

Наличието на името в новозаветното откровение, станало собствено име Божие, придава на молитвата необикновена висота. Бог дава на човека Своето благодатно име и обещава, че Сам ще действа чрез него (с Името Ми ще изгонват бесове… и др. под.). Бог разкрива пред човека своеобразен пряк път към Себе Си. Но и пътят пак е Самият Бог.

Ето какво пише архим. Софроний (Сахаров) за достойнството и за действието на името Божие (в За Иисусовата молитва):

Името Иисус и като смисъл-познание, и като „енергия” на Бога по отношение на света, и като Негово собствено име е онтологически свързано с Него. То е духовна реалност. Като обикновен звук то е било име на много смъртни, но когато се молим, ние го произнасяме с различно съдържание. За нас то е мост между нас и Него, то е канал, по който към нас идват потоците на Божествената сила.

По думите на известния проф. М. Муретов произнасящият молитвата Иисусова реално докосва Самия Бог Иисус като Тома – осезава Го духовно.

И обратно, отричането на божествено действие в името означава, че в молитвата това име е само човешко, тварно (нали по думите на преп. Йоан Дамаскин в света няма нищо друго освен божественото нетварно и тварното – човешко и природно). При това молитвата се оказва сугубо човешки процес, при който човек се опитва да си представи Бога (не в зрителни образи) и влиза в общение с Неведомия Бог, като Го назовава с човешко име, а оставайки неведом, Бог може понякога да даде Своя отговор.

Сетне, ето какво казва за Иисусовата молитва св. Игнатий Брянчанинов, в чиито трудове светоотеческото учение за молитвата е изложено най-систематично: „Името, ограничено по външния си вид, изобразява от себе си неограничен Предмет, Бога; заимства от Него неограниченото, Божието достойнство, Божиите свойства и сила” (В За Иисусовата молитва). И на друго място: „Името Господне е източник на живота, то е Дух, то животвори, претворява, боготвори”.

Говорейки за силата на молитвата, светителят пише за това, че благодатната сила на Иисусовата молитва се заключава в самото Божествено име на Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, а величието на името на Иисус е непостижимо за разумните небесни и земни твари. И това не е просто възторжена хипербола. Знаем, че светителят въобще пише вдъхновено, но винаги точно и прецизно.

Какво твори името Иисусово? Отново цитирам св. Игнатий: Господ Иисус Христос е живот и Неговото име е живо. То оживотворява произнасящите го чрез Източника на живота. Светителят отделя специално място на свойството на името Божие да прогонва бесовете. Според нашето разбиране, тварните имена и човешките усилия не могат да изгонят беса. Това означава, че в името трябва да присъства божествено действие. Като дарява това на учениците си, Господ казва: „С Името Ми ще прогонват бесове” (Марк 16:17). Това, разбира се, не означава, че името тук действа независимо от Господа. То се явява като инструмент, като Сила Божия, чрез която Той прогонва всяка тъмна сила.

За действието на името Божие пише в своите дневници и св. Йоан Кронщадски: „Където името Божие се изрича с вяра, там то дава сила. Самото име Божие е сила”.

Основата за благоговейното отношение към името Божие о. Йоан открива в това, че и в единичното пребъдва вездесъщият и всичко изпълващ Господ. Затова е и казано: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог” (Изх. 20:7), защото в едното име е Самият Съществуващ Бог, просто същество, вечнопоклоняема Единица.

3. Божието име в църковните молитвословия

Като цяло във всичко, казано дотук, няма нови учения. В основата си всички тези мисли се съдържат в Св. Писание и в богослужебния опит на Църквата.

В молитвите от всекидневното богослужение четем, че Господ воздвигл еси ни в поклонение честного имени Своего. Молещите се са призовани: хвалите имя Господне, като едновременно с това благодарим на Господа, че е вложил в нас словото на хвалението – т. е. не е от нас измислено това. Името Божие бива наричано Всечестно и Великолепно, Чудно и Благословено, Всесвято. Молим Господа возвеселѝть сердцá наша во еже боятися Имени Его святого. И заедно с това: О Господе хвалятся любящие имя Его.

И тези примери от богослужебните последования са многобройни.

Това, че извършването на тайнствата е в пълнотата на Църквата и според вярата на Църквата, естествено не отменя факта, че те се извършват чрез непосредственото призоваване на името Божие от предстоятеля. В Точно изложение на православната вяра св. Йоан Дамаскин пише: „Хлябът и виното се изменят в тялото и кръвта Божии. Ако искаш да разбереш как става това, достатъчно е да чуеш, че е с помощта на Светия Дух; … повече ние нищо не знаем освен това, че словото Божие е истинно и действащо, и всемогъщо, че образът е неизследим… и хлябът на предложението, и виното, и водата чрез призоваването и пришествието на Светия Дух свръхестествено се изменят в тяло и кръв Христови”.

Ще завърша отново с думи на св. Иоан Кронщадски:

Призовавайки името Божие, ние, молещите се, имаме в Него благост, благост и премъдрост безкрайна и безпределна, светлина непристъпна, всемогъщество, неизменяемост.

Заключение

Мисля, че рано или късно върху учението за Божието име ще бъдат намерени догматически формулировки, съответстващи на Св. Писание, на молитвената практика на Православната църква и на светоотеческия опит, а на атонските събития ще бъде дадена реална историческа оценка.

Надявам се, че много руски светци-новомъченици – прославени и непрославени, а също и преп. Кукша (Величко), един от изгонените от Атон монаси, прославил се още през време на гонението и преминал дълъг живот – молитвено ще помагат на земната Църква да направи тази крачка.

Литература:

1. Сочинения еп. Игнатия Брянчанинова, т. ІІ, СПб. 1905 (Репринт – ИО МП 1989 г.).

2. Служебник, т. І, М. 1991.

3. Архим. Софроний (Сахаров) О молитве. О молитве Иисусовой, Киев 2000.

4. Св. Дионисий Ареопагит Мистическое богословие, М. 1993.

5. Иером. Илларион Святогорец Исповедание православной веры свт. Григория Паламы, М. 1995.

6. Творения иже во святых отца нашего Григория Богослова, архиеп. Константинопольского в двух томах, т. І (Репринт – ТСЛ 1994 г.).

7. Добротолюбие, т. V, М. 1900 (Репринт – 1994 г.).

8. Забытые страницы русского имяславия, сост. А. Хитров, О. Соколина, Москва: „Паломник” 2001.

9. Постовалова, В. И. „Афонский спор о природе и почитании Имени Божия и его мистико-богословские, лингвистические и философские основания” – В: Христианство и философия, М. 2000, с.. 119-141.

10. Творения иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого, т. ІХ, кн. 2, СПб. 1903 (Репринт – 1994 г.).

11. Николай Кавасила Семь слов о жизни во Христе, М. 1874 (Репринт – Москва: „Паломник” 1991).

12. Творения иже во святых отца нашего Иоанна Дамаскина. Точное изложение православной веры, СПб. 1894 (Репринт – 1992 г.).

13. Творения преподобного Максима Исповедника, кн. 1: Богословские и аскетические трактаты, Москва: „Мартис” 1993.

Превод: Марио Коев



 

Судариков, В. А. „Имя Божие как явление синергии Бога и человека” – В: Исихазм. ру (бел. прев.).

[1] В евангелския смисъл на думата (бел. прев.).
[2] Псевдо-Дионисий Ареопагит За божествените имена, прев. Л. Денкова, София: „ГАЛ-ИКО” 1999, с. 36. В руския превод – „соответственно благотворным исхождениям Богоначалия в Бытие” (бел.прев.).
[3] По отношение на името Вечно Съществуващ (бел. прев.).
[4] Цит. изд., 2.124.10 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a6uu8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме