Мобилно меню

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)

7188 bВъпросът за кризата, която изживяваме, е много обширен, а състоянията, през което преминаваме, са наистина критични. Голяма част от народа има чувството, че закъсняхме с нашата проповед и с тревога очакват словото на Църквата. Нашата отговорност е много голяма. Призвани сме да говорим във време, когато в страната ни има много сили, които яростно атакуват Църквата и се опитват да я изтласкат в периферията на живота. Както правилно отбелязва един наш събрат, „това, което светът преживява през този период, никога не го е живял в миналото. Това, което става в нашата родина, е непознато досега и е поразително. Наред с духовната, социалната и икономическата криза, стават обрати от всякакво естество”.

Прави се опит за изкореняване и разклащане из основи на много традиционни неща, които досега считахме за самопонятни в живота в нашата страна. От социална гледна точка се прави опит за преобръщане на даденостите и на правата на хората и то по невиждан досега начин. За тези мерки настояват нашите заемодавци. С други думи, ние сме страна под окупация и изпълняваме нарежданията на нашите господари-заемодавци. Въпросът, който се поражда, е дали техните претенции засягат само икономическите и социално-осигурителни въпроси, или засягат и духовния и културен облик на нашата родина.

История на кризата

Икономическата криза, която терзае и угнетява нашата страна, е върхът на айсберга. Тя е последица и плод на друга криза, която ще се опитаме да разгледаме. Икономическата криза е световна, но и местна. Искам да се спра малко върху глобалния характер на тази криза. Доколко това е криза, която идва от конкретни погрешни икономически избори или е скалъпена, т. е. криза-инструмент, имаща други цели. Криза, която има за цел установяване на световен контрол. Внимателният поглед към цялата структура на „кризата” навежда мисълта към второто. Това е криза-инструмент, която води до контрол над всичко. Несъмнено съществуват и човешки слабости, човешки страсти и погрешни действия. Всичко това обаче се използва, за да се постигне определен план.

Един поглед върху начина, по който се развиха нещата в нашата страна, създава увереността, че бе приложен организиран план с участието на политическите сили в нашата страна, което доведе до настоящия плен на нашата родина от чужди сили, които налагат собствен начин на управление и чрез своите органи тук се опитват да подменят нашата цивилизационна идентичност. Всеки разумен човек се пита: защо не взехме по-рано тези тежки мерки, които днес се определят като неотложни? Защо не променихме своевременно всички тези патогенични състояния на обществото и икономиката, които днес по насилствен начин се опитваме да променим? Защо трябваше да стигнем дотук? Лицата на политическата сцена десетилетия наред са едни и същи. Как те пресмятаха политическата цена, знаейки, че водят страната към катастрофа и днес се чувстват сигурни, понеже постъпват като нечии пълномощници? Днес се извършват коренни обрати, за които някога цялата страна щеше да се надигне, а  днес биват налагани без почти никаква съпротива.

Нека разгледаме накратко кризата на местно равнище. С много прости думи, икономическата криза се дължи на разликата в производството и потреблението, на бавния ритъм на производство, който постигаме спрямо високото жизнено равнище, на което се научихме да живеем. Когато всичко, което консумираме, е много повече от това, което произвеждаме, тогава икономическият баланс натежава към страната на разходите. За да се справи, нашата страна се принуждава да взема заеми с надеждата, че разклатеният баланс ще се възстанови. Когато това не се получава  и заемодавците изискват връщането на заемите плюс лихвата, тогава стигаме до криза и до банкрут.

Има и други страни, които се намират в лошо икономическо състояние и предприемат строги икономически мерки, но те не се намират в същото незавидно положение, в което сме ние. Става дума за международно очерняне и осмиване на нашата родина и на нейните граждани, което наранява нашето национално достойнство. Чухме за наши сънародници, стигнали дотам, да се срамуват да заявяват, че са гърци, защото тази информация предизвиквала подигравката на техните събеседници. Причината за това очерняне се дължи на фалшивите данни, които бяха подадени на световната общност и на компетентните европейски органи от отговорните – хипотетично – гръцки правителства. Съзнателен опит за заблуда, който, ако обикновеният гражданин беше направил спрямо гръцката държава, щеше да бъде подведен под съдебна отговорност и да бъде осъден.

Подобно поведение изложи нашата страна пред света, нарани силно нашето достойнство и ни унижи като народ пред международната общност. Очевидно е, че това поведение идва от корумпирани хора, които подчиняват икономиката, както и достойнството на цял един народ, на своя собствен индивидуален интерес и корист. Съставни елементи на тази икономическа криза са разложението на институциите, на обществото и на отделните граждани, както и преплитането на интереси. Всички тези болни явления показват реалното качество на кризата, която е духовна и доведе до икономическата криза.

Също така, несъответствието между производството и потреблението представлява не само икономическа величина, а най-вече духовно събитие. Знак за духовна криза, която засяга както управлението, така и народа. Управление, което не можеше да се изправи отговорно пред народа, което не можеше или не искаше да говори езика на истината, което изтъкваше погрешни образци, което развиваше клиентелистки отношения, само защото имаше за цел притежаването и разпределянето на властта. Управление, което постави народа в капан, давайки финансови субсидии, без да съществуват съответните резерви. Управление, което познаваше състоянието на икономиката в страната, но което запази престъпно мълчание. Управление, което всъщност подкопаваше реалните интереси на страната и на народа.

От друга страна, народът действаше безотговорно, защото знаеше и чуваше, че субсидиите, които управлението му даваше, не идваха от местно производство или от резерви, а от заеми. Народ, който не се бореше за преуспяването на страната, който никога не обърна внимание на съответните предупреждения, а се предаде на благоденствието, на лесния живот и на комфорта, отдаде се на заблудата. Народ, който не се замисли за истината за нещата и, бидейки лишен от реално образование, не се отнесе критично към властта. Самочинното настояване за права от страна на търговските асоциации и социалните групи, съчетано с пълно безразличие към социалната солидарност, в най-голяма степен доведоха до днешното състояние.

Същността на духовната криза е в отсъствието на смисъл в живота и затварянето на човека в праволинейното настояще, т. е. неговото затваряне в подвластния на егото инстинкт. Настояще без бъдеще, без визия. Настояще, осъдено на блудкавост и монотонност. Животът се превръща във времеви интервал между две дати, рождената и датата на погребението, с неизвестен промеждутък. В такава перспектива

безцелното се конкурира с абсурдното, но  битката винаги я печели трагичното

както чудесно отбелязва свети – вече – Юстин (Попович). Когато се обръщаш към млади хора и ги питаш „защо, детето ми, вземаш наркотици?” и ти отговорят „вие ми кажете защо да не вземам? Не се надявам на нищо, единствената моя радост е когато си бия инжекцията и пътувам!”. Или когато казваш на някой млад човек, че като взема наркотици, ще умре, той ти отговаря с трагична усмивка: „Вие не разбирате ли, че аз вземам наркотици, за да живея!?”, тогава разбираш колко невероятно истинен и трагично актуален е този свят Божий угодник.

Реалното отсъствие на смисъл в живота естествено свежда самия живот до консумация, до гонене на щастие, до търсене на егоистична наслада. Тревогата на несигурността, която вече е екзистенциално състояние, кара човека да живее в паника. Това отсъствие на смисъл в живота конституира най-радикалната, личната криза на човека. Тя сигнализира за неговия екзистенциален крах с всички нейни по-нататъшни трагични последици, за неговата неспособност да се противопостави на всичко, което го унижава. Напоследък много се говори за покварата-корупция в обществения живот и разграбването на държавата. Погазването на държавността се превръща във флаг на претенциите за власт. Резултатът от това бе по-дълбоката и по-голяма поквара и общество, зависимо от политици без визии, което не е способно да разбере, че покварата-корупция е акт на отчаяние, гонене на щастие в свят, който е обожествил консумацията. Когато не съществува друга визия за живота освен консумацията, когато икономическата сила и нейната демонстрация се превръщат в единствения начин за социално утвърждаване, тогава покварата е единственият път на живота, защото, в противен случай, ако не си покварен, си безумен.

Преследването на консумацията, което извира от живот без смисъл, превърна човека от свободна личност в аксесоар на безлична машина. Икономиката вече не служи на човека, а човекът става безличен аксесоар на икономиката и вече се е подчинил на нея. Въпросът-дилема на Достоевски го виждаме и днес пред нас: свобода или щастие. Днес човек с право трепери да не се намалят неговите приходи, но не се безпокои по същия начин за липсата на образование, което засяга неговите деца и не изпитва тревога за унижаването на човешката личност. Ние сме държава, която навярно вече не е свободна, която навярно реално се управлява от други, която очевидно е поверила националното управление в чужди ръце, но това вече не ни интересува. Ще се вразуми ли нашият народ, ще разбере ли колко опасен е този момент, защото някои го използват, за да подменят неговата духовна идентичност, да го направят окончателно чужд на неговите корени и предание? Дори самото обсъждане дали да се премахне Кръстът от националното знаме е показателно.

Великият инквизитор в съответния роман на Достоевски, коментирайки първото изкушение на Христос в пустинята, Му казва: „Искаш да отидеш при хората и отиваш с празни ръце, с някакво неопределено обещание за свобода, която хората с тяхната простота и естествена невъзприемчивост не могат да разберат и се страхуват от нея. Виждаш ли обаче тези камъни в тази гола и нажежена пустиня? Направи ги хлябове и човечеството ще Те последва като благодарно и покорно стадо”.

Друг характерен белег на тази духовна криза е състоянието на образованието в нашата страна. Тук най-трагичното е, че отговорните фактори в държавата не са способни да схванат неговата същност. С образованието в нашата страна е свършено. Днешната образователна система деформира систематично и съзнателно ученика, а духовните хора, ако съществуват, мълчат, духовните ценности са рухнали, образците са изчезнали.

За компютрите обикновено използваме глагола „пълня”. Пълним компютъра с данни. Днешното образование „пълни” мозъка на децата с материал. Училището и преподавателите се стремят да предадат по-бързо материала. Това е първата и най-висша цел. Ученикът като личност отсъства от образователния процес. Нашите деца прекарват в гимназията и в лицея най-важните години от своя живот, но днешното училище е напълно безразлично към ученика като личност, към неговата душа. Днешното училище фрагментира персоналността на ученика, осакатява го онтологично и го деформира, превръщайки го в компютър, на който единственото, което може да предложи, е да го „пълни”. По този начин  погубва  неговата способност за критично мислене. Децата ни днес израстват само „в мъдрост и възраст” (Лука 2:52), но не и в благодат и това е тяхната драма. При това положение лозунгът на настоящото министерство на образованието „на първо място ученикът” звучи само като лоша шега или като горчива ирония.

Отговорността на Църквата

Като страна сме стигнала до предела. Много хора в този момент, днес бих казал, гледат към Църквата, очаквайки нейното слово и дела. В този критичен момент е важно ние, пастирите на Църквата, да имаме смелостта да видим нашата отговорност и да потърсим смело евентуалната наша вина за настоящата криза. Важно е да разберем, че битката днес не е „против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век” (Еф. 6:12).

Църквата притежава антидота срещу консумацията като начин на живот и това е аскезата. Ако консумацията е краят, защото животът няма смисъл, аскезата е пътят, защото води до живот, изпълнен със смисъл. Аскезата не означава лишаване от насладата, а обогатяване на живота със смисъл. Тя е тренировката на спортиста, която води до борбата и до медала и този медал е животът, който побеждава смъртта, животът, който се обогатява с любовта. Тогава аскезата е път към свобода, обратно на робството на излишните неща.

Ние обаче не проповядвахме тази аскеза, като път на свобода и осмисляне на живота, колкото и както трябваше и най-вече не я живеехме. Бяхме обвинявани – не винаги несправедливо – в секуларизация, която е подправяне на автентичността. Ние, духовниците от всички степени на свещения клир, не водихме аскетичен начин на живот, както Евангелието учи, не винаги давахме добрия пример - но не пиетистично и лицемерно, а като свободен и съзнателен избор на конкретен начин на живот. Не поискахме да бъдем „други”, несъобразяващи се с настоящия свят. Предизвиквахме хората с нашия икономически комфорт, с нашето благосклонно отношение към секуларизацията, с липсата на скромност в нашите прояви и понякога и с нашите одежди; с преследването на комфорта, дори в монашеския живот, със затруднението, което създадохме в обикновените хора да се обърнат към нас, а понякога и с качеството на нашата благотворителност. Много пъти говорихме за нашите канонични права, рядко обаче за нашата канонични отговорности.

Събираме се в Св. Синод, но смятаме, че нашите синодални решения се ограничават до границите на нашите митрополии. Тогава защо се събираме? Допуснахме духовната умора да скове нашия духовен живот и сметнахме аскетичността за крайност, а не за автентичен църковен етос. Толерирахме поведения на манастири, монаси и клирици, които са почти анти-църковни, а защо не и антихристови. 

Често пъти бяхме помпозни, но много рядко реални и автентични

Нашата проповед загуби своя духовен нерв, до голяма степен загърби богословието и катехизацията, загуби връзка с реалността и диалога с духовните търсения на съвременния човек. Спомогнахме за объркването на нашия народ, за неговата дезориентация, бидейки безразлични към съществени неща. Постъпвахме въз основа на светския дух и функционирахме като административни, икономически и властнически единици, а не като членове на Тялото Христово. Забравихме ранно-християнската Църква, Църквата от Деяния на св. апостоли, където всичко било общо и единият бил причастен към проблема на другия. Правихме и правим заседания, но защо? Кога се замислихме за хода на техните решения, за тяхното преминаване във всекидневието на Църквата?

Изтъкваме общежителния начин на живот, но не го живеем. Забравихме, че св. Литургия продължава и след св. Литургия. Нима не е известно, че има митрополии, които изпитват финансови затруднения? Дали помним начина, по който св. ап. Павел е действал в такива случаи? Най-болезненото от всичко е, че в съзнанието на народа, и не винаги несправедливо, се превърнахме в част от политическата система, която се срива и рискува  да завлече и нас. Благочестивият народ ни обвинява за това и търси отговорност от нас, смята ни за съ-отговорни за състоянието, в което се намира страната. Нашата отговорност не е в това, че не възпряхме кризата, а за това, че не реагирахме, не се възпротивихме, не изповядвахме вярата. За съжаление, не застанахме критично, т. е. духовно – не като опозиция – спрямо властта.

Опитахме се да я убедим, че ние сме нейни, подпряхме се на нейните патерици

и сега понасяме гнева на народа. Противниците на Църквата намират възможност да я атакуват жестоко, да настояват за разделение между Църквата и държавата, внушават, че Църквата е ангажирана с политическата власт и успяват да убедят мнозина.

Разбира се, те не са прави, но и ние не винаги обръщахме внимание на това колкото трябва. Настояваме като властимащи, опитваме се да убедим властта, че има нужда от нас и така даваме оръжия в нейните ръце. Позволихме истински или скалъпени скандали да се превърнат в инструмент в ръцете на търговците на разрушение и не реагирахме непосредствено и активно във всички направления. Демонстрирахме странна толерантност към скандали от нравствен характер. Демонстрирахме такава толерантност, която и нас направи виновни. Църквата за дълго време бе терзана от печалноизвестни събития. Носим огромна отговорност за протакването на такива тъжни и отвратителни състояния. Направихме неуверени движения, взехме странни решения, окопахме се зад процедурни термини, създадохме странни съдебни дела и се изложихме, отказахме се от смело прочистване, оставихме месеци наред „септични канали” посредством телевизията да оскверняват слуха и съвестта на църковния народ, предизвикахме с решения, които изпълниха с гняв верния народ и с насмешка противниците и в крайна сметка стигнахме до известните безизходици.

Нашето слово не бе чисто. Чрез решенията на нашите органи предпочетохме „братолюбивото” в ущърб на боголюбивото и човеколюбивото. Думите са тежки, но за това ни обвиняват наши близки хора. Оставихме Христовата Църква незащитена да търпи обвинения от противниците. Не внимавахме в ръкоположенията на наши клирици. За съжаление, не само по улиците, но и в кибепространството действат дръзко и предизвикателно клирици, които безсрамно оскърбяват честното расо и бият по съвестта на народа. Проявяваме толерантност към разнообразни отклонения на наши клирици и по пози начин обезсърчаваме сериозни хора, които искат да служат на Църквата. Учим, че Църквата е клир и народ. Народът обаче не участва толкова активно, не му възлагаме отговорностите и служенията, които му се полагат.

Не застанахме по подобаващ начин до младите. Повечето наши енорийски храмове не са гостоприемни места за децата и младите. Правим помещения, за да предлагаме кафе на помените, но не и места за нашите деца. Тяхното присъствие ни дразни. Страхуваме се да не би да замърсят мястото и не мислим за терзанието на техните души. Нашите катехизатори много пъти изпитват трудности с персонала в храмовете. Разбира се, има много йерарси и други клирици, които се трудят и жертват себе си за Божия народ.

Църквата като съд за света и съдът на Църквата

„Сега е съд над този свят” (Иоан 12:31) и съдът се състои в това, че светлината дойде в света, но хората обикнаха мрака повече от светлина, защото техните дела бяха лоши. Този съд, за който Христос говори, е истинският и същински съд (от гр. κρίση – „криза” и „съд”), т. е. крисисът на света. Моментът, в който днес се намираме, показва, че целият ход на нашата страна бе ход в мрака, което ни доведе до ръба на пропастта. Това е така, защото отхвърлихме Този, Който е истинската светлина, която просветлява всеки човек, идващ в света. След приключването на спасителното дело на нашия Господ дойде Неговият съд. Господ бе напълно категоричен: този, който вярва в Мене, не бива съден, защото е повярвал, докато този, който не вярва в Мене, вече е осъден, защото не е доверил своята личност на въплътилия се Бог. Съдът вече зависи от човека и положението, което ще заеме спрямо личността на Христос. Затова Христос е съд за света и за историята въобще, както и за конкретните състояния на живота и нашето общество.

Църквата като Тяло Христово означава съд за света. Без да бъде от света, но ходейки в този свят, тя съди света и историята. Тя съди чрез своето съществуване и шествие. Църквата е земята на живите, в която не господства смъртта. Тя е другият глас, другата реалност, която живее в света, за да възприема и спасява света.

Днес обаче мнозина говорят и за съд (криза) на самата Църква. Църквата преминава ли през криза?

Църквата, която съди света, сега бива ли съдена от света?

Очевидно е, че Църквата не минава през съд, а е и остава съд за света и историята. Иисус Христос, Главата на Тялото на Църквата, е „същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Той е и пребъдва „пътят и истината и животът” (Иоан 14:6), истинската светлина на света. През криза обаче преминаваме ние, хората от Църквата, пастири и обгрижвани от пастирите, в мярката и в степента, в която преживяваме или не преживяваме реалността на Църквата. В мярката, в която живеем в този свят като пришълци и странници или като съобразяващи се с този свят. В мярката, в която вместо като Църква да бъдем съд за света, биваме съдени от света като неадекватни.

Важно е да се запитаме дали наистина нашето жилище като членове на Църквата е на небесата или станахме обслужващ персонал на земни системи, като по този начин отстъпихме пред секуларизацията и се отъждествихме с политическите режими? Светът говори за различните роли на Църквата и държава, но ние сме длъжни да осъзнаем, че Църквата означава радикално различие в мисленето и състоянието на живот. Ние сме солта и не трябва да ставаме сол, която е загубила своята сила, защото тогава ще зачеркнем надеждата от сърцата на хората. Този, който иска да изпълни Христовото Евангелие, трябва да живее аскетически, а не евдемонично, трябва да живее есхатологично, а не по светски. Често пъти много братя, епископи и свещеници биват канени в телевизионни предавания. Наистина, замислихме ли се дали винаги говорим като представители на Църквата, или като чиновници от този свят, що се отнася до съдържанието, но и до начина на изразяване на нашите възгледи?

Много пъти се опитахме да докажем колко много сме полезни и колко много помагаме на хората. Истината е, че Църквата допринася много и облекчава много човешки болки и нещастия, както и че ако не съществуваше това нейно дело, отдавна щяха да настъпят социални взривове в обществото. Без обаче да го осъзнаваме, ние принизяваме съществуването на Църквата в социална служба на държавата. На една държава, която ни хвали, защото покриваме нейните празноти, която иска да сме близо до нея, за да ни контролира и която чрез своето поведение и решения обезсилва евангелската истина. Нашият народ иска Църква с героизъм, с нерв, с пророческо слово, със съвременно и свежо, а не секуларизирано слово, с осветено и освещаващо слово, свободна Църква, която пастирства със сила. Църква, която не се страхува да се отбранява спрямо лукавата система на този свят, макар и съпротивата да означава гонение или дори мъченичество. По своята природа Църквата е истинският съд за света и не трябва да става част от кризата на света.

Заключение

Вярвам, че Църквата е единствената, която може да изтълкува събитията и самия живот. Вярвам, че много по-важно от записването или описването на събитията е тяхното тълкуване. Без съмнение днес хората страдат и то по многообразен начин, а не само в икономически аспект. Важно е обаче те да разберат защо страдат. Разбира се, никое семейство не би искало неговите деца да се забъркат с наркотици. Начинът, по който обаче много семейства отглеждат своите деца, с математическа точност ги води до там. Важно е да изследваме внимателно, но и отговорно какво точно става. Нека започнем от самите себе си и да видим първо къде е нашият проблем, защото в противен случай ще се въртим в кръг без резултат. Да видим внимателно какво трябва да поправим. Започвайки от нас, напредвайки към нашите клирици и стигайки до миряните – членове на Църквата, да видим нашия църковен етос, да видим нашия енорийски живот, да различим помпозното и оттук фалшивото, от нашето истинско литургично предание.

Нека вършим нашата конкретна пастирска дейност, но и в нашата съвкупност като Църква да действаме по-църковно, по-киновийно, по-аскетически, да се занимаваме сериозно с подготовката на нашите клирици.

„Проповядвайки, но и преживявайки любовта, Църквата има способността да помири и обедини всички и да обърне разпадналото се и фрагментирано човечество в общност на любов и евахаристийно единство от братя. Задължителна предпоставка за гарантирането на единството и на мира в Църквата обаче е реалният и смирен отказ от налагането на егото и индивидуалните преследвания”. При това условие Църквата се превръща в начин за взаимно съществуване на нейните членове, но и в повод за сериозно замисляне на хората извън нея. Важно е да осъзнаем, че ако любовта на днешните християни не може да победи лукавството на света и на дявола, тогава тя не е истинска любов, а ако Църквата не може да преобърне подхлъзванията и паденията на съвременния човек в изходни точки за избавление и обновление, тя се е провалила в своето пастирско дело и дякония” , отбелязва един съвременен университетски преподавател.

Достоевски казва, че съществуват само три сили на земята, с които човек може да победи и плени завинаги съвестта на хората, заради тяхното собствено щастие: чудото, тайната и властта. Великият инквизитор казва на Христос: Ти отхвърли и първата, и втората, и третата... Ти зажадува любов и свобода, а не угодническото очароване на роба пред силата, която завинаги го поробва”. Това е премеждието на човешката свобода, което лежи в основата на всяка криза, а свободата винаги е съчетана с отговорността.

Един уважаван наш събрат, тълкувайки тези три изкушения на Христос в съвременната епоха, подчертава: „Съвременният човек иска да преобърне камъните, вещите, естествената среда, както и всички структурни елементи на своя живот, дори клетките и гените, в злато, в храна, в блага за негова телесна наслада. Неговият интерес е съсредоточен в това да води евдемонистичен живот и да удължава колкото се може повече своя биологичен живот. Съвременният човек се интересува главно от това, което вижда и предизвиква неговото внимание, интересува се от външната страна, желае социална изява и показ в обществото по какъвто и да е начин. Също така съвременният човек се стреми към придобиването на многообразна власт по какъвто и да е начин, за да управлява света и социалните групи. Във всичко това той се ръководи от сластолюбието, славолюбието и користолюбието. Човекът не вижда вътрешното измерение на нещата, не го занимават екзистенциалните проблеми и смисълът на живота”.

Важно да осъзнаем какво става около нас. Живеем в държава, чиято цивилизационна идентичност отслабва. Слушаме теории и движения за единство каквито са икуменизмът, синкретизмът и релативизацията на всичко. Срещу нейните особени черти, език, история, православна вяра - тази основна поддържаща сила на обществото, систематично и съзнателно се нанасят удари от организирани видими и невидими сили. Не само, че с образованието в нашата страна е свършено, а става и по-опасно за учащите се. Децата ни в интернет пишат с латински букви, защото не познават нашия език. Срещу нашето национално съзнание се нанасят удари и то бива подкопавано. Срещу нашата Църква много пъти се воюва открито, често пъти това става по коварен начин, а в същото време тя се „похабява” от своята връзка с властта.

Много е важно да не се страхуваме, а да се подготвим за новото, което идва и което вече е настояще. Бог не ни даде „дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие” (2 Тим. 1:7). Отговорността на Църквата е в това, да свидетелства за своя опит и истина. Един университетски преподавател казва в свой текст, че думата κρίση на китайски се състои от две чертички. Първата означава опасност, а втората възможност, удобно време. Опасността е пред нас и ние я усещаме. Нека я превърнем в удобно време за намирането на изход, за друго качество живот. По този път присъствието на Църквата е много важно. То е единствената възможност и единственият път за този изход.

Превод: Константин Константинов

* Текст на доклад, изнесен пред Св. Синод на Атинска архиепископия (бел. прев.).

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/99dck 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.