Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Мъченици и изповедници на Българската православна църква в годините на комунистически диктат

Вторник, 19 Май 2020 Написана от Даниела Калканджиева

Memory eternalПадането на комунизма в Източна Европа има двоен ефект върху местните религиозни общности. Тази политическа промяна провокира не само възвръщане към модели на религиозен живот от времето на Третата българска държава, но и засилен интерес на българското общество към жертвите на бившия тоталитарен режим. През годините въпросът за преследването на православни свещенослужители – епископи, свещеници и монаси, както и на представители на други религиозни общности, претърпели мъченическа смърт от ръцете на войнстващи атеисти, ангажира не само съответното вероизповедание, но и цялото общество. Всъщност без спомена за тези мъченици религиозните общности не биха могли да възстановят връзката със собственото си минало, брутално прекъсната от комунистическия режим. Българското общество също се нуждае от този спомен, за да преодолее раните от идеологията на войнстващия атеизъм.

След 1989 г. Римокатолическата църква е първата религиозна организация в България, която предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви.[1] През 1998 г. папа Йоан Павел II обявява за светец Евгений Босилков, пасионисткия епископ на Никопол, убит жестоко в затвора по време на големия антикатолически процес от 1952 г. Четири години по-късно трима свещеници-успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви полагат не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.[2] Единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един от своите духовници, пострадали от репресиите на бившия атеистичен режим.

Защо?

Причините са сложни. До голяма степен забавената канонизация на православните мъченици и изповедници произтича от различните политики на българските комунисти към националната православна църква и религиозните малцинства. Ако преследването на православните свещенослужители е най-интензивно през последните месеци на Втората световна война, то атаката срещу протестанти и римокатолици започва след подписването на Парижкия мирен договор (февруари 1947 г.). Тази времева дистанция се дължи не само на различните международни и вътрешнополитически условия, но и на различното правно основание за преследването на тези религиозни общности. Следва да се отбележи, че репресиите срещу православното духовенство са извършени във време, когато Търновската конституция е още в сила, т. е. когато източното православие е господстваща религия в страната (чл. 39), докато тези срещу протестанти и католици – в условията на Закона за вероизповеданията, приет през февруари 1949 г.

В началото на управлението на Отечествения фронт Българската комунистическа партия трябва да се съобразява и с тесните връзки на своите коалиционни партньори с православната църковна йерархия. Затова първите репресии са насочени основно към свещениците. Освен това нито едно от предявените обвинения не засяга религиозната дейност на преследваните духовни лица. Тази особеност се дължи на чувствителността на западните съюзници от антихитлеристката коалиция към свободата на религията. До подписването на Парижкия мирен договор, с който е уредено международното положение на България, комунистите са принудени да сдържат войнствения си атеизъм и даже да демонстрират толерантност към религиозните права на гражданите. Това е и причината за отложената атака срещу т. нар. „чужди“ вероизповедания. Така например през есента на 1946 г. българският министър-председател Кимон Георгиев и ръководителят на българската делегация по мирните преговори в Париж Васил Коларов посещават монсиньор Ронкали, нунций във Франция и бивш римокатолически легат в България. Те търсят и получават неговото съдействие за неутрализиране на „антибългарската пропаганда и най-вече безпочвените претенции на Гърция“. По този начин са осигурени по-благоприятни условия за следвоенна България.[3]

След подписването на Парижкия договор Българската комунистическа партия променя своето поведение. Предприети са мерки срещу всички, които биха се противопоставили на съветизирането на България. Първо са отстранени водачите на т. нар. легална опозиция, която защитава прозападна ориентация на страната. След това е приета нова конституция, с която Църквата е отделена от държавата (чл. 78), а в началото на 1949 г. е приет и Закон за изповеданията. Всичко това създава нови основания за преследване на водачите на местните религиозни общности. Най-често те са обвинявани в нарушаване принципа за разделяне на Църква и държава и за непозволени контакти с религиозни структури, чиито седалища са разположени от другата страна на Желязната завеса. Въз основа на това между 1949 и 1952 г. тоталитарният режим организира серия от процеси срещу протестантските и римокатолическите църкви в България с обвинението, че са шпионирали за империалистическия Запад.

Случаят на БПЦ е различен. Първите репресии срещу нейни свещенослужители започват веднага след 9 септември 1944 г. Официалните мотиви за това преследване обаче не позволяват то да бъде определено като атака срещу религията, защото жертвите са подвеждани под съдебна отговорност като фашисти. Представяйки ги като врагове на човечеството и нацията, комунистическият режим се опитва да отнеме най-свещеното право на тези духовници: да засвидетелстват вярата си чрез мъченичество.[4] Такъв е случаят с о. Атанас Янев от с. Каблешково (Сливенска епархия), който е отвлечен на 10 септември 1944 г., измъчван и след това мъртвото му тяло е хвърлено на селското сметище.[5] В началото на 1945 г. Народният съд го осъжда посмъртно на смърт като фашист. Но това не е достатъчно и комунистическата пропаганда продължава да черни репутацията му. През 1981 г. излиза книга, описваща го като религиозен фанатик, който призовавал полицията в името на Христос да изгори къщите на партизани от неговото село. Той е оневинен едва на 29 септември 2000 г. с решение № 302 на Върховния касационен съд. Друга жертва на тази политика става йером. Паладий, протосингел на Видинския митр. Неофит, който е и наместник-председател на Св. Синод до 3 октомври 1944 г. Арестуван още на 9 септември, Паладий умира след жестоки изтезания, а гробът му остава неизвестен и до днес.[6] Трагична е и съдбата на о. Петър Русков от Сливенска епархия. Задържан без заповед за арест през ноември 1944 г., той е подложен на нечовешки мъчения и убит на 18 декември. Тялото му, заедно с това на други жертви на терора, е хвърлено в кладенец в с. Симеоново, Ямболско.[7]

Етикетът „фашист“ съсипва живота и на оцелелите от терора православни духовници. Такъв е случаят на архимандритите Йосиф и Николай. През 1943 г. те участват в международната комисия, разследвала масовата екзекуция, извършена от НКВД в украинския град Виница. Тъй като комисията е била създадена по инициатива на Хитлерова Германия, след 9 септември 1944 г. двамата архимандрити са привлечени под отговорност от Народния съд. Те са обвинени за даване на фалшиви показания, дискредитиращи международния имидж на Съветския съюз, и са осъдени като виновници за участието на България във Втората световна война.[8] Тяхното репресиране не приключва с годините, прекарани в затвора. След освобождаването си те са лишени от граждански и политически права като дълго време нямат право да заемат всякакви платени длъжности и са обречени на мизерно съществуване. На практика всички жертви на първата вълна на комунистическия терор са дамгосани с клеймото „фашист“. Ето защо изчистването на техните имена изисква внимателно изследване. При православните свещенослужители това е и неминуем етап от проучването, предхождащо тяхната канонизация като мъченици или изповедници. В това отношение ролята на историците е от ключово значение.

Въпросът за православното мъченичество се усложнява допълнително от някои специфики на политиката на БКП към Православната църква. Като цяло репресиите, предприети от българските комунисти след приключването на Втората световна война, не достигат нивата на физическо изтребление на православното духовенство в Съветска Русия, където през първите две десетилетия от своето управление болшевиките ликвидират над три хиляди духовници, като голяма чат от тях са с епископски сан. В България обаче жертви на подобно физическо изтребление стават основно свещеници. Най-много случаи на насилствена смърт на православни духовници в България са регистрирани в първите седмици след 9 септември 1944 г. Същевременно Народният съд, който заседава от 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г., издава относително малък брой смъртни присъди на свещенослужители. При това част от тях вече не са между живите. След пролетта на 1945 г. убийствата рязко намаляват.

Успоредно с коментираните репресии, БКП прилага и специална тактика за отслабване вътрешното единство на Православната църква, като стимулира конфликти между свещеници и митрополити. В някои отношения тя следва модела на т. нар. „Жива църква“, създадена от червените комисари след хвърлянето на патр. Тихон в затвора през май 1923 г. Тази църква е оглавявана от епископ, който няма монашески чин и е женен. Тя се състои предимно от т. нар. свещеници обновленци, много от които са въздигнати в епископски сан, въпреки че са семейни. До избухването на Втората световна война болшевиките активно използват „Живата църква“ като средство за натиск върху каноничната Руска православна църква на патр. Тихон.[9] В България не се създава подобна обновленска църква. Вместо това е използван Свещеническият съюз. След 9 септември 1944 г. ръководството му е подменено с лоялни на властта свещеници, които да оказват натиск върху Св. Синод на БПЦ.[10]

За тази тактика свидетелства и речта на Георги Димитров, произнесена в Рилския манастир по случай хилядолетието от кончината на св. Йоан Рилски (26 май 1946 г.). В нея той противопоставя бялото духовенство на епископата. От една страна, комунистическият вожд приветства свещениците за тяхната прогресивна и патриотична позиция, а от друга, обвинява Св. Синод в подкрепата на монархическия ред и управляващата династия Сакскобургготски (макар че България все още е царство).

Между 1992 и 2012 г. въпросът за канонизацията се усложнява допълнително и от вътрешно-институционални проблеми на БПЦ. В средата на 90-те години въпросът за канонизацията на свещеници и монаси, убити при комунизма, е повдигат от нововъзстановения Съюз на православните свещеници у нас. Поради разкола обаче той не намира адекватно решение. През 2002 г. Алтернативният синод провъзгласява сто и двадесет убити свещеници и монаси за мъченици. Този акт обаче бе иницииран по-скоро като опит за възстановяване на позиции, загубени от тази църковна формация вследствие от политиката на правителството на Симеон Сакскобургготски, и по-специално на неговата подкрепа за патр. Максим.

Междувременно преодоляването на разкола създаде по-благоприятни условия за решаването на този проблем. През януари 2012 г. БПЦ се изправи пред нова криза след обявяването на принадлежността на единадесет от членовете на Св. Синод към службите на бившата Държавна сигурност. Според разсекретените документи много от митрополитите-агенти са били привличани като такива, преди да бъдат ръкоположени като епископи, а това дава основание да се смята, че те дължат кариерното си израстване на своята лоялност към един безбожен режим. Може да се предполага, че тази политика на профанизация на епископското посвещение е имала за цел да подкопае сакралните основания на Църквата. За да преодолеят тази нова криза, в навечерието на православния Велик пост през 2012 г. православни миряни поискаха публично покаяние на онези синодни членове, които са сътрудничили на комунистическите служби. Само няколко митрополити обаче откликнаха на призива им. Във връзка с това възникнаха и редица въпроси, свързани с процеса на канонизация: може ли истински вярващ да остане в общение с духовник-агент? Как да се отнасяме към актове на канонизация, извършени от йерарси, които са предали обетите си? Трябва ли да продължим с канонизацията без покаяние на онези църковници, които са сътрудничили на атеистичен режим, и т. н. Трудни въпроси, чиито отговори имат пряко отношение към процеса на канонизация.

Какво знаем за преследването на православното духовенство?

Досега изследователите са успели да очертаят основните характеристики на преследването на православното духовенство през периода 1944-1949 г., както и да идентифицират неговите жертви.[11] Следващите четири десетилетия обаче остават по-слабо проучени. Все пак наличните публикации предлагат солидна база данни от документи и факти, която значително улеснява процеса на канонизиране на православни духовници – жертви на комунистическия терор. При това почти всички случаи на насилствена смърт датират от средата на 40-те години на 20 в. Нещо повече, през 2007 г. богослови също се включиха активно в проучването и осмислянето на комунистическите репресии срещу православното духовенство. В тази връзка особено ценен е приносът на Иван Денев, професор по омилетика в Богословския факултет на Софийския университет, и на игуменката на Калоферския манастир Валентина (Друмева).[12] Що се отнася за канонизацията на изповедниците (онези, които остават верни на вярата си и дълга си като православни свещенослужители въпреки натиска на атеистичния режим), то тук има нужда от допълнителни изследвания.

Според изчисленията на отделните изследователи броят на всички преследвани духовници на БПЦ варира между петстотин и шестстотин, което е около двадесет процента от нейните свещенослужители към 1944 г. Броят на убитите представлява една пета от този на всички репресирани православни духовни лица.[13] Терорът срещу тях започва веднага след преврата от 9 септември 1944 г. и продължава с особена интензивност до май 1945 г., когато са убити над сто духовници. Само през месеците септември и октомври 1944 г. са отвлечени шестдесет и осем свещеници и седем монаси. Те са подлагани на нечовешки мъчения от специални наказателни отряди, а безжизнените им тела са захвърляни в пустинни места. Гробовете на много от тях остават неизвестни и до днес. Случаите на убийства на обществени места са изключително редки – например, о. Светослав Василев, който е пребит до смърт на улицата във Варна. В единични случаи мъчителите са връщали телата на своите жертви на семействата им. Тази практика обаче не е жест на човечност, а цели нови страдания, обществено унижение и социална изолация на близките на тези свещенослужители. Освен това следите от изтезания е трябвало да предизвикват страх и подчинение на режима.

Същевременно комунистическите властници не са удовлетворени от физическата смърт на своите жертви и търсят моралната им гибел. Затова някои от убитите вече свещеници са осъдени и от Народния съд. За целите на този трибунал властите арестуват над двеста нови духовници. Някои от тях са пребити до смърт преди процеса. Междувременно Съдът издава сто петдесет и две присъди за свещенослужители, тринадесет от които – смъртни. В същото време не всички обвиняеми духовници са изправени на процеса като подсъдими: част от тях са използвани като свидетели на обвинението. Това не означава, че последните са избегнали изтезанията. След процеса много от „свидетелите“, без да имат присъда, са изпращани в т. нар. трудови лагери, където са били подлагани отново на физически и морален тормоз. Успоредно с това, много от осъдените духовници след изтърпяването на своите присъди в затвора не са освободени, а са прехвърлени в такива лагери. Например, о. Димитър Енчев от с. Изгрев (Русенска епархия), който привличал децата от енорията си в християнската детска организация „Християнче“, е бил изпратен в лагер за саботаж на спонсорираната от партията организация „Пионер“.[14] По-късно има и свещеници, съдени като монархисти на основание на социалистическия закон за вероизповеданията (1949 г.). Така например свещ. Димитър Славов от с. Омарчево (Сливенска епархия) е бил задържан за пазенето на портретите на бившето царско семейство в къщата си.[15] Към момента са идентифицирани имената на около петдесет православни свещеници, които са били в трудови лагери. Въпреки че тези лагери не са имали за своя основна цел физическото унищожаване на задържаните в тях духовници, не всички успяват да оцелеят, например, о. Атанас Велков от с. Лъки (Неврокопска епархия) е починал от изтезания в лагера в Самоводене.[16]

В края на 40-те и през 50-те години православното духовенство е жертва и на административни ограничения и тормоз. Имуществата на осъдените свещеници са конфискувани. Много от тях са лишавани от граждански и политически права при освобождаването си от затвора или трудовия лагер. Властите често налагат запор върху заплатите и пенсиите им, а на децата им се забранява да следват във висши учебни заведения. Много свещенически семейства в големите градове са заточени в забравени от Бога села. Това административно преследване, заедно с трудовите лагери, се използва широко от режима след септември 1948 г., когато екзарх Стефан е лишен от длъжностите си на председател на Св. Синод и Софийски митрополит. След неговото отстраняване комунистическият режим провежда масово „анкетиране“ на православните свещеници относно тяхната лоялност към властта в страната. Друга новост е третирането на ревностни православни духовници като криминални престъпници и черноборсаджии заради продажбата на свещи и други религиозни предмети без разрешението на официалните власти.

През 1958 г. Българската комунистическа партия се отказва от политиката на директен тормоз спрямо православното духовенство и другите религиозни служители. Последните задържани в трудовите лагери духовници са освободени през 1960 г., а лагерите са затворени. В условията на затоплянето на отношенията между Съветския съюз и Запада по времето на Никита Хрушчов БКП развива различни политики към религията у дома и на международната сцена. От една страна, тя засилва антирелигиозната пропаганда в страната, но от друга, позволява на Българската православна църква да членува в Световния съвет на църквите, да участва в Родоските всеправославни конференции и да изпрати наблюдатели на Втория Ватикански събор.

На пръв поглед представеният обзор оставя впечатлението, че православният епископат в България е избегнал репресиите. Всъщност след 9 септември 1944 г. БКП се готви да арестува Св. Синод на БПЦ, но този план е отменен след намесата на Георги Димитров от Москва. Все пак митрополитите Кирил Пловдивски и Паисий Врачански са арестувани и държани в затвора от октомври 1944 г. до март 1945 г. През тези месеци те са подложени не само на физически мъчения, но и религиозният им статус става обект на специално унижение – например, пазачите са скубали брадите им, яхали са ги като магарета и пр. Българското общество обаче остава в неведение за тези репресии до разсекретяването на комунистическите архиви. Тяхното проучване показва, че останалите български митрополити също търпят репресии: Ловчанският митр. Филарет е разследван за финансови престъпления; Търновският митр. Софроний е обвиняван в антисъветска пропаганда и отрицателно отношение към народното управление в България, докато Видинският митр. Неофит (бивш свещеник-вдовец) е трябвало да подпише декларации в подкрепа на режима с надеждата, че семейството на неговия син ще бъде върнато от изгнание. Един от най-добре проучените случаи е този на екзарх Стефан, чието сваляне е представяно от режима като доброволна оставка поради влошено здравословно състояние.

Единственият случай на убийство на български православен епископ е този на Неврокопски митр. Борис. То е извършено през ноември 1948 г. като криминално покушение срещу този духовник. Все пак архивните документи, както и разказите на свидетели подсказват, че това не е случаен инцидент, а внимателно планирано действие.[17] Митрополитът е убит на шестдесетия си рожден ден в църковния двор след църковната служба в деня на св. Димитър, един от най-почитаните светци в България. Във връзка с това на 31 март 2016 г. Св. Синод взе решение да започне проучване на възможността за неговата канонизация, като се очакваше тя да съвпадне със сто и тридесетгодишнината от рождението и седемдесетгодишнината от смъртта на митр. Борис през 2018 г. Това обаче не се случи. Така три десетилетия след краха на комунизма и войнстващия атеизъм Българската православна църква няма нито един духовник, провъзгласен за мъченик на този режим.[18]

Таблица 1

Видове репресии над православното духовенство е техният обхват

Вид репресии Брой идентифицирани жертви Период
Убити 105 1944-1945 г.
Осъдени (без смъртна присъда) + осъдени на смърт 152 (1945 г.) + над 20 (1046-1949 г.) 1944-1949 г.
Изпратени в трудови лагери 50 1945-1959 г.
Лишени от политически и граждански права с конфискувана собственост и наложени глоби 84 1945-1959 г.
Хвърлени в затвора без съд и присъда 32 1944-1956 г.
Лишени от пенсия 19 1945-1959 г.
Заточени в други селища неустановен брой (десетки) 1945-1989 г.
Анкетирани за лоялност към режима над 200 1948-1949 г.

 

Таблица 2

Профил на духовниците – жертви на комунистическия терор

Убити (септември 1944 – април 1945 г.) Репресирани (май 1945 – февруари 1949 г.) Репресирани след 1949 г.
Един епископ Шестима митрополити (един заточен, двама в затвор, трима под домашен арест)
Двама архимандрити Седмина архимандрити (затвор и (или) лагер) Седмина архимандрити
Четирима йеромонаси Двама йеромонаси Един йеромонах
Един монах Един монах
Четири монахини Две монахини
Един йеродякон
Деветдесет и осем свещеници Двеста и петдесет – четиристотин свещеници[19] Над сто свещеници

 

Този текст e адаптиран превод на доклад, изнесен от автора на XXIV международна конференция за православна духовност на тема „Мъченичество и общение“, проведена в манастира „Бозе“, 7-10 септември 2016 г. Негова разширена версия е публикувана на италиански. Виж: Kalkandjieva, D. „Martiti e Confessori nella Chiesa Ortodossa Bulgara sotto il communismo“ [Мъченици и изповедници на БПЦ от епохата на комунизма] – В: Martirio e Comunione [Сб. Мъченичество и общение] (Atti de XXIV Convegno ecumenico internazionale di spiritualità ortodossa, Bose, 7-10 settembte 2016 a cura di Luigi d’Ayala, Lisa Cremaschi, Adalberto Maiardi), Comunità di Bose, Magnano: Edizioni Qiqajon, 2017, p. 263-281.
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (148), 2020, с. 21-29 (бел. ред.).

[1] Репресиите над римокатолическото духовенство от западен и източен обряд в България са предмет на множество изследвания: Калканджиева, Д. „Отношението на държавата към Католическата църква в България“ – В: Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България, С.: „Gea-Libris“, 1992, с. 144-151; Таконе, Ф. Евгений Босилков – български епископ-мъченик, защитник на правата на Бога и на човека, Русе: „Католическа Никополска Епархия“ 1998; Гаврил (Беловеждов), архим. Страданието не е етикет – то е достойнство: Документи от католическите процеси в България през петдесетте години, С.: „Иврай“ 2001; Елдъров, С. Католиците в България, С.: „IMIR“ 2002, с. 549-609; Kalkandjieva, D. „Bulgarian Eastern Catholic Church“ – In: Eastern Christianity and Politics in the Twenty-First Century, ed. Lucian N. Leustean, London: „Routledge“ 2014, p. 681-703.
[2] Преследването на протестантските църкви в България е във фокуса на книгите на Митко Матеев – „На словото ти уповавах...“. Инсценираният процес срещу евангелските пастори, 1948-1949 г. в София, С.: „ОРА-България“ 1993; на Христо Куличев – Процесите: Партията срещу Църквата, С.: ET „Госпъл“ 2013 и др.
[3] Елдъров, С. Пос. съч., с. 581-582.
[4] Гръцката дума μάρτυρας, означаваща свидетел, обикновено се превежда като мъченик.
[5] Станева, Д. Агнета сред вълци: Репресирани свещенослужители от Сливенска епархия в периода 1944-1989, С.: „Libra Scorp“ 2005, с. 22-33.
[6] Чурешки, С. Православието и комунизмът в България, 1944-1960 г., С.: „Просвета“ 2004, с. 70.
[7] Станева, Д. Цит. съч. с. 30-43.
[8] Калканджиева, Д. Българската църква и държавата, 1944-1953, С.: „Албатрос“ 1997, с. 294.
[9] През Втората световна война Сталин дава приоритет на каноничната Руска православна църква и принуждава обновленците да се присъединят към нея. Виж: Kalkandjieva, D. The Russian Orthodox Church, 1917-1948: From Decline to Resurrection, London: „Routledge“ 2015, p. 17-22, 187-186.
[10] Огнянов, Л. „Свещеническият съюз в България (1944-1955)“ – В: Религия и църква в България, С.: „Гутенберг“ 1999, с. 281-292.
[11] Освен цитираните по-горе автори (Д. Калканджиева, С. Чурешки, Д. Станева) репресиите върху българското духовенство са обект и на изследванията на Момчил Методиев – Между вярата и компромиса: Българската право-славна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.), С.: „Ciela“ 2010; Дилян Николчев – Екзарх Стефан под „грижите“ на Държавна сигурност, С.: „Военно издателство“ 2015 и др.
[12] Денев, И. Българската православна църква под комунистическа власт: 1944-1989, С.: „Фонд. за регионално развитие“ 2012; Комунистически диктат върху Българската православна църква (1944-1960): Оперативно обслужване на православното духовенство, С.: „Фонд. за регионално развитие“ 2013; Валентина (Друмева), м. Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време, т. 1-14, Света гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“ 2007-2013.
[13] Калканджиева, Д. Българската църква и държавата…, с. 275-296.
[14] Чурешки, С. Цит. съч., с. 101.
[15] Станева, Д. Цит. съч. с. 45.
[16] Денев, И. Българската православна църква…, с. 15.
[17] Ангелов, В. „Неврокопска епархия при управлението на митрополит Борис (1935-1948)“ – В: Религия и църква в България, с. 293-304.
[18] Приложените таблици обобщават данни от цитираната литература и подлежат на осъвременяване при установяването на нови факти.
[19] Репресиите обхващат почти всички свещеници, които служат като околийски наместници в средата на 40-те години, както и онези с офикии „(свещено) иконом“ и „протопрезвитер“.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6w3p4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме