В редакционната ни поща се получи следното писмо от г-жа Митева:
Здравейте!Вие всички сте дейни и инициативни хора. Кажете, моля, какво трябва да се направи, за да се задейства възстановяването на изоставената църква в Черепиш. Там целият комплекс, приютявал 40 год. Духовната семинария, се руши, но сградите не са толкова важни. Да направим нещо, за да спасим църквата!
Онези, които са завършили СДС „Св. Иван Рилски” на гара Черепиш, а и техните близки, посещавали ги там, страдат твърде много от „мерзостта на запустението”, обхванала семинарския комплекс. Сградите, изоставени без всякаква грижа, безмилостно се рушат, храмът няма как да не сподели тяхната участ. Дограмата отдавна е разграбена, някои от сградите са се самосрутили, цялата местност е обрасла вече с дървета. Няма семинарист, който, като знае какво е положението, да иска да отиде и да види, къде е учил шест години (толкова години беше обучението в продължение на няколко десетилетия), къде е живял заедно с 200-300 други младежи като него, молил се е, изграждал се е като деен християнин, правил е младежки бели, но е получавал и назидателни наказания, следвал е примера на скромни по характер учители с огромен богословски и нравствен капацитет и т. нат.
Когато комунистическата власт решава да махне от София семинарията, този разсадник (каквото означава думата) на християнско знание и нравственост, намира за най-подходящо за своите цели да я заточи на гара Черепиш, недалече от историческия Черепишки манастир „Успение Богородично” – днес в община Мездра, а отдавна – във Врачанска епархия. Дълги години преди това при Черепишкия манастир съществува свещеническо училище, прераснало по-късно в Пастирско-богословски институт, където са се учели мъже, отбили военната служба. Така и за семинарията (обединила в себе си и Пловдивската, фактически закрита след пожара в Бачковския манастир през 1947 г.) тази „дупка” между прочутите черепишки скали става нейния „естествен изолатор” от външния свят, който насила беше тласкан по пътя на безбожния живот. Вярно е, че тази изолация имаше своите добри страни – така по-малко се разсейваха семинаристите и повече се занимаваха с основните си задължения, но и доста отрицателни страни имаше този начин на живот и обучение.
Накрая дойде политическата промяна от 1989 г., БПЦ веднага започна преговори с правителството да се върне СДС в София в сградите си, което и стана през 1991 г. Опразниха се сградите на гара Черепиш, беше оставен само някакъв пазач. Който после някак си изчезна и целият семинарски комплекс остана на произвола на... - не знам на кого, само знам, че става дума за произвол. Чуваше се, че сградите били на Св. Синод, според други – на Врачанска митрополия. Разколът и той си каза своето, не на последно място и с активното участие в него на местния владика. В крайна сметка като че ли сградите се оказаха безстопанствени, ама съвсем безстопанствени! Така че днес запустението е единственото определение за онова място, където са учили повечето наши владици, свещеници, професори, дейни миряни. И днес всички се тюхкат, пък никой нищо не предприема. Всички гледат към и очакват действия от по-горния от тях, а митрополитите дали гледат към Горния?
Предлагаме възможност да се изкажат всички наши читатели, които имат отношение по въпроса със семинарския сграден комплекс, особено с храма „Св. Климент Охридски”. Не става въпрос да се хвърля вина и да се оплюва този или онзи, а градивно да се помисли по посока на възможно решение за прекратяване на запустението и за съживяване поне на храма.
Снимка: Изоставеният Черепиш
{rscomments on} {kunena_discuss:0}
Снимка: Изоставеният Черепиш
{rscomments on} {kunena_discuss:0}
