Наистина, Великият пост е време на големи изкушения. И на велики подвизи; и на велики истини. През този пост две църкви се разделиха със свои архиереи. По морални причини, т. е. заради прегрешения. При това единият беше глава на поместната църква.
Всички грешат; и аз най-много. Грешат и архиереите, включително и нашите. Едни си признават и се разкайват. Други се правят, че нищо не е станало или това не се отнася за тях. А те са начело на църквите. Дори да не са глави на поместни църкви, те са глави на епархийските си църкви, които също са поместни или така да го кажа, ако щете – подпоместни. И архиереите са „на мястото и в образа на Христос”, колкото и да ни е трудно това понякога да го възприемем. И всички искаме нашите архиереи да са ни за пример в пътя към Христос. Това не е прекалена претенциозност. Това си е положението, откъдето и да го погледнеш. Искаме да са ни за пример в доброто и усъвършенстването. А при грешника доброто е в разкаянието и съжалението за греховете. Оттам започва усъвършенстването. Затова ми се иска да имам ето такива архиереи, които да знаят кои са и къде са, и защо са. И да поемат отговорност за онова, което са или което вършат. Тогава и на мене, и на тебе, читателю, ще ни е доста по-лесно за вървим напред.
На изображението: Икона „Христос велик архиерей” от митрополитския храм в Самоков; 1797 г.
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x6a3h
И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики
