Победата на опозицията в Черна гора е рядък пример за успешното използване на „църковния фактор“ в политтехнологията
Парламентарните избори на 30 август радикално промениха църковно-политическия ландшафт на Черна гора. Несменяемият президент на тази балканска страна Мило Джуканович призна, че в новия парламент той вече няма да има мнозинство. При това до края на неговия мандат има почти две години, а Черна гора е парламентарно-президентска република.
В руските политически анализи често сравняват тази страна с Украйна. Редом с нея има „имперски“ съсед – Сърбия, която не може да се примири с независимостта на „малкия брат“. При това този брат съвсем не е „по-малък“, той е имал своето малко, но гордо княжество високо в планините, когато Сърбия все още се е намирала под строгия контрол на османските турци. Както е и при Русия и Украйна, въпросът дали черногорският народ и език са различни от сръбските не може да се реши по приемлив за двете страни начин. Освен това, той не може да се реши не само в Сърбия, но и в самата Черна гора, чиито жители през 2006 г. подкрепиха със съвсем малък превес на гласовете независимостта от Сърбия. От тогава, с помощта на умела пропаганда и манипулации, включително и на тема църковна каноничност, Сърбия успя да убеди част от черногорците в погрешността на този избор.
По какво си приличат украинският и черногорският църковен въпрос. През Средните векове Черна гора периодично е имала де факто независима църква, чийто предстоятел е бил и глава на държавата, а периодически е попадала в една или друга зависимост – от Охридската архиепископия или от Далматската митрополия. Достатъчно е да кажем, че в края на 19 в. черногорските митрополити са били ръкополагани в Санкт Петербург, без никакво участие на вече възстановилата своята автокефалия Сръбска църква. Разбира се, в Белград не забелязват това или го смятат за „историческо недоразумение“, твърдейки, че по определение в Черна гора може да има само една „канонична църква“ – Сръбската. Доколкото чак до миналата година посткомунистическите власти на Черна гора малко се интересуваха от църковния въпрос, той се оказа „оставен на самотек“, а когато се усетиха, беше вече късно. Идеята за възраждане на древната черногорска автокефалия беше вече дискредитирана от сръбската пропаганда, за която темата за „каноничността“ се превърна в главен коз в парламентарните избори. А Черногорско-Приморската митрополия за определено време се превърна в щаб на политическата опозиция, като многохилядните акции уж „в защита на каноничното православие“ се оказаха нищо повече от ефективна политтехнология, която доведе до днешния резултат от изборите.
Сега „главният спонсор“ на победата на просръбската опозиция – Сръбската патриаршия – настоява символично първата задача на новия парламент да бъде отмяната на закона за свободата на изповеданията, буквално наложен от Джуканович в края на декември миналата година. Този закон съдържа само скромна заявка, че владението на религиозните обекти в страната трябва да бъде законово уредено. Сега Сръбската патриаршия ги владее просто „по силата на традицията“, поради това, че „Черна гора е Сърбия“, без формални основания, признати от черногорската държава. Законът предвиждаше връщане към статутквото от 1918 г., когато почти цялата църковна собственост в страната принадлежеше на държавата (не е имало отделяне на църквата от държавата). Построените от Сръбската патриаршия обекти „мълчаливо“ се признаваха за техни, а старите сгради трябваше да се предадат по силата на новия договор с държавата, от която са построени и затова по право ѝ принадлежат. Античерногорската пропаганда, към която по този проблем охотно се присъедини Русия, успя да убеди доверчивата православна публика, че става дума ни повече, ни по-малко, за изгонване на православните от техните светини и предаването им на „разколниците“ от непризнатата от световното Православие Черногорска църква. Дори чисто теоретично е невъзможно да си представим подобен план в Черна гора, където почти всички православни принадлежат към Сръбската патриаршия – младата държава няма нито политическа воля, нито административен ресурс за нещо подобно. Но евтината плашилка проработи, защото добре маскира истинските причини за протеста на част от черногорското общество (особено в бившите разорени промишлени центрове от типа на Никшич) срещу режима на Джуканович.
Песимистите вещаят сега „възсъединяване“ на Черна гора със Сърбия. Но Черна гора вече успя да влезе в НАТО и сключи договор за асоцииране с Европейския съюз, освен това валутата на тази страна е еврото. Сърбия все още е много далеч от всичко това, а и по-големият московски брат се стреми да не я допусне там. Затова оптимистите пък предполагат, че „коварният“ Запад ще пусне в Сърбия троянски кон в лицето на „връщащата се“ Черна гора, за да може член на НАТО вече да се нарича „Съюзна държава Сърбия и Черна гора“.
Ако обаче бъдем обективни, трябва да признаем: даже най-просръбските черногорски политици вече не са настроени да губят независимост и да минават под „високата ръка“ на Белград и Москва. Те ще се ограничат до преразпределяне на ресурсите в своята малка, но уютна страна, и първото, което ще направят, е да се опитат да обявят импийчмънт на Джуканович. Лидерите на победилата опозиция вече увериха своите европейски партньори във верността на Черна гора по пътя към евроинтеграцията и в неприкосновеността на суверенитета на страната.
* Източник: Credo.press
На снимката: Черногорският митр. Амфилохий (Радович) гласува на изборите на 30 август, както той обяви, „за първи път в живота си“ (виж тук)
