Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (54 Votes)

105 oРешението на гръцкия архимандрит Андрей Конанос да се откаже от свещен сан, обявено от самия него преди няколко дни, разтърси православните християни в много страни. Беседите му станаха много популярни през последните години чрез преводите, публикувани първо в нашия портал, а после и в други сайтове. От преводите в Двери бяха правени и преводи на руски и други езици.

Чрез Конанос руските християни откриха свободата в гръцкото пастирско слово, която, съчетана с личната харизма на отеца, предизвика широк отзвук и му спечели десетки хиляди почитатели. Много негови беседи бяха издадени на руски език. В социалните мрежи той има триста хиляди последователи от целия свят. Публикуваме две реакции на руски духовници от портала Правмир, отразяващи широкия спектър от емоции, които известният проповедник предизвика с решението си, както и обръщението на един гръцки духовник към него.

савва мажуко 590x393Архим. Сава (Мажуко): Тревожно е лятото на 2020 г.: вирусът не изчезва, на Урал един схимник се бунтува, в Беларус има вълнения и сълзи, някъде се взривяват домове, горят гори, реки преливат, а за църковните хора има още едно огорчение – архим. Андрей Конанос реши да остави служението си на свещеник. А той е известен публицист, автор на утешителни книги и проникновени проповеди. И какво да правим сега с неговите книги, слова и поучения? Как да им се доверим? Как сами себе си да удържим, когато такива духовно надарени хора напуската Църквата?

Нима са прави онези, които казват, че за религията са настъпили последни времена, че тя повече не е необходима и какво по-голямо потвърждение искате, ако самите църковни проповедници и дори преосвещените епископи така лесно се разделят със свещения сан?

Преди всичко трябва да обуздаем емоциите. Това е първото нещо при всяко сътресение. Последните години все по-често чуваме за свещеници, които оставят своя сан. Значи ли това, че такива случаи ще стават все повече? Не. Това говори само за това, че ние сме станали по-информирани. Да предположа, че наистина оставят свещенството по-често. Това е свързано с обстоятелството, че в наши дни излизането от средите на духовенството престана да бъде напускане на духовното съсловие и не води след себе си до такива катастрофични последици, както в миналото.

За съжаление у нас няма статистика за подобни случаи по години, периоди, конфесии и това не прави чест на църковните хора. Най-разпространената реакция на религозната общност е: „Те излязоха от нас, но не бяха наши“ (1 Йоан. 2:19). Щом християнинът напусне Църквата, той престава да ни бъде интересен. Задвижва се специфичен механизъм за социална „карантина“: човекът, отпаднал от нашето общество, несъзнателно се възприема като опасен чужденец, враждебен, а може би и „заразен“. И при тази „карантина“ на практика има много правда, тъй като тези хора са съблазън, техният образ чупи познатата и логична система със самото си присъствие.

Само че да отричаш фактите и да клеймиш човека, оставил сана, е още по-голямо зло. Първо, защото става дума за живи хора, които винаги изпитват болка. И второ, православното общество, което се слави с голям интерес към аскезата, по някаква причина решително отказва да изучи отрицателния опит, опита на църковните грешки, който има не по-малка ценност за истинския подвижник от постиженията на прочутите аскети.

Наистина свещеници напускат Църквата. И не само отци, но и монаси, и дори епископи. Какво да правим с това? Можем да замълчим. Можем безкрайно да повтаряме, че те не са били наши. Църковното общество постъпва точно така. Това разумно ли е? Полезна ли е за църковния живот такава стратегия? За мене отговорът е очевиден. Свещениците, монасите, епископите, както и миряните, напуснали Църквата, трябва да бъдат много интересни за нас не само от милосърдие, но и заради църковната полза – като биографии, чието изучаване може да ни помогне да избегнем подобни трагедии в бъдеще, да ни позволи да положим богословски и каноничен „труд върху грешките“.

И ще повторя: говорим за жив човек. Какъвто и да е този проповедник в расо, той съвсем не е супермен, нито античен полубог. Той също страда, също го разяждат съмнения, самота и обида, и е щастлив, ако има кой да го подкрепи и да му подаде ръка. И за обикновения свещеник е трудно да преминава през тези изпитания, а за публичната личност е много по-трудно, защото си обкръжен от много почитатели и твоят път е пред очите на всички, но обикновеното човешко общуване може да се окаже непостижим лукс, да няма с кого да споделиш, а понякога и да няма кой да се застъпи истински за тебе.

Лятото на 2020 г. и напускането на отец Андрей (Конанос) потресе мнозина. Но имахме и лятото през 2018 г., когато забележителният мисионер и проповедник, който също се казваше Андрей, прот. Андрей Федосов, известен с прозвището „киберпоп“, беше несправедливо предаден на църковен съд и премина през всички кръгове на административното унижение, преди да остави свещения сан. Разбира се, той можеше и да не направи това, можеше просто да се смири с църковната забрана и с църковната несправедливост – не така ли трябва да се държи православният? Той обаче остави свещенството. Защото е жив човек, а на живия човек понякога му е толкова тежко и самотно, че е готов и на най-отчаяната постъпка, само и само да излезе от тази безпросветна тъмнина и болка. „Киберпопът“ остави сана. А той беше невероятно нужен на Църквата човек. Тъй като обаче той излезе от нас, това означава само едно: че той никога не е бил наш. „Отрядът не забеляза загубата на боеца“. Макар че тук са подходящи съвсем други стихове:

И никого не защити
обещаната далечна среща.

И никого не защити
ръката, зовяща надалеч.

Разбира се, ние не знаем подробности. Отец Андрей (Конанос) в своето деликатно писмо не разказа за причините за решението си. Мисля, че и неговите почитатели трябва да се придържат към същата деликатност и да не любопитстват прекомерно. На мене ми е еднакво неприятно както злорадството на самопровъзгласилите се праведници, така и радостта на „напредничавите“ грешници, които обсипаха о. Андрей с поздравления. Каквото и да говорим, оставянето на свещенството е голяма трагедия. Не ни е дадено да съдим, но имаме правото на съчувствие и разбиране, за които четяхме в проповедите на о. Андрей.

А какво да правим с книгите? Да ги четем, пазим, препечатваме – с благодарност и с молитва за светлината и радостта, които споделяше този забележителен писател. Не бива да правим клади на инквизицията, суетливо да изземваме книгите от църковните книжарници – това е просто глупаво. Книгите са хубави, текстовете – достойни. Четете, тъжете и благодарете. Нека всичко с о. Андрей бъде наред.

330Игумен Нектарий (Морозов):

Аз не зная достоверно причините и обстоятелствата, които са довели до това решение. Не познавам и вътрешния живот на о. Андрей, неговите скърби, битки и изкушения. Затова не се решавам да говоря за самия о. Андрей. А още по-малко да съдя за него.

Не на последно място и затова, понеже прекрасно разбирам: днес осъждаш някого за някакви действия, които ти се струват недопустими, а утре за същото нещо – което ти изобщо не очакваш – съдят тебе. Това е един от законите на духовния живот и пренебрегващите го много бързо се убеждават в неговата реалност.

В тази ситуация обаче има нещо, което е много повече от самия отец Андрей, от нашите преживявания и недоумения. И да не говорим за него или по-точно – да не напомним, би било голяма грешка...

За никого от нас не е тайна, че човекът, ръкоположен в свещен сан, не само не може да се откаже от обетите си, дадени пред престола, но и да излезе от Църквата. Това се случва днес често, като те кара да чувстваш болка и, заедно с това, внимателно да се вглеждаш в тези, които са до тебе, и в самия себе си, стараейки се всеки път да разбереш причините, да определиш болните места, подготвили това решение. И най-често откриваме прегаряне, умора, разочарование, водещи по разпад. А понякога – лъжливи мотиви за ръкоположение или пострижение. А понякога и загуба на вяра или пък нейното изначално отсъствие (това също се случва). Естествено, в подобни случаи ние гледаме на случилото се като на грешка, на трагедия на конкретния човек. При о. Андрей обаче ситуацията е друга. В своето обръщение той убедително говори за своето решение не като грешка, трагедия или предателство, а възвишено и витиевато в него се говори за края на един етап и началото на друг – по-важен и по-възвишен, отново предполагащ служение на хората, но с по-голяма честност и искреност. Повечето коментари във фейсбук-страницата на о. Андрей не само одобряват неговия отказ от сан, но и се възхищават...

И все пак, каквото и да е станало, със своето напускане и обосновка на напускането си о. Андрей нанесе на Църквата удар, подобен на други такива, удар, който не е първият, нито последният, но е много силен. И ми се иска да премълча – защото ми е болно и наистина страшно. Но съм сигурен, че не трябва.

И аз непременно искам да кажа: не, това не е „краят на един път“ и не е „начало на друг“. Не е „възможност да продължиш същото служение, но с по-голяма честност“. Това е беда, за която скърбят Божиите ангели, радващи се на покаянието на грешника. И заради която тържествува врагът.

FB IMG 1551554180870Йером. Ефрем (Триандафилопулос), протосингел на митрополията на Сисани и Сятища

Добри ми отче, не те познавам лично, но съм чувал за тебе. Не съм слушал проповедите ти, нито съм чел твоя книга. Ти знаеш какво ни говориш, ти носиш и отговорност за действията си. Просто, понеже публикува своето „оттегляне“ от редиците на клира, пожелах да ти кажа пет нещица от амвона на Фейсбук!

Отче, сигурен ли си, че следващата стъпка няма да е вредна? Виждам, че тук мнозина, включително и клирици, ти говорят различни неща... Наистина не мога да ги разбера, особено коментарите на свещеници! Добре, някои миряни са оправдани, когато показват ирелевантността си и липсата на катехизация, при това твърдейки, че са... наши „ученици“, наши „почитатели“ и какво ли още не. В крайна сметка колко много трябва да внимаваме, защото ако човек не е стъпил здраво на краката си, може да се побърка напълно след което и да е свое решение. Може би, брате, ще го обмислиш отново с молитва и съвет от някой Божи човек, който би погледнал ясно в сърцето ти зад мъглата на импулсивния момент? Да ти покаже сериозните – може би – грешки и ти да речеш: „Нека е благословено!“. Дори „официално“ да не си клирик, но то, свещенството, е свързано с тебе вовеки. Нима винаги нашият „кораб“ ни води там, където трябва? Мислиш, че не може да се обърка? Нима вече сме то-о-олкова сигурни? Може би побърза с изявленията? И нима беше длъжен да ги направиш? Понякога всички ние, клириците, които се занимаваме с виртуалната мрежа, сме застрашени да се превърнем в роби на своя публичен образ и да станем роби на човеци, а не на Господ. Започваме да служим на своя публичен имидж, изоставяйки молитвата, живоносния разговор с Христос. Може би, Божи човече, в крайна сметка ти онеправдаваш себе си, като се лишаваш от един от най-ценните дарове, даден ти на земята? Христос те облече със Своето свещенство, за да живееш в най-висшата, възможна за човека степен всичко красиво, за което си копнял и копнееш в живота си. Какво друго ти остава да искаш? Това е завършекът на всички копнежи! Затова и не разбирам триумфалния характер на твоите изявления, докато Му връщаш Неговия дар лично към тебе! Има ли по-голяма „отвореност“ и „непосредственост“ към другия човек от тези на свещеника, който живее своето свещенство? Нима има по-почетно обръщение от това хората да те наричат свой „баща“? Моят помисъл ми казва, че е жалко. Прости ми.

Това исках да ти кажа с любов. Поменавай Ефрем йеромонах. Същото правя и аз за тебе от момента, когато видях решението ти, което уважавам напълно. Не съм съгласен само с начина и малко - с тона. Бъди здрав телесно и психически и се пази от „змиите“, които ти ръкопляскат, и от дебнещите „ями“. От все сърце ти желая всичко добро.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66rra 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата