Велички епископ Сионий, игумен на Троянския и Бачковския манастир
- Ще бъде ли друг светът след Ковид-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?
- Хората сме преживели много изпитания като сегашното, но след всяко поредно по Божия милост и небесна закрила сме ставали по-силни и сме придобивали по-голям опит. Убеден съм, че и сега ще преодолеем всичко и ще се върнем към мира и спокойствието. Мисля, че дълго време ще носим в себе си една духовна празнота, докато не я разберем и не потърсим начин да я запълним и одухотворим с вяра в доброто. Може би и не случайно светът беше сполетян от пандемията, от невидимия вирус точно преди празника на Възкресението. Защото Възкресението е чудото, но и естеството, което може да ни ползва, стига да се решим да го приемем и осъзнаем, особено в моменти като днешния на световно бедствие, на световно дистанциране и изолация.
За да можем да оцелеем и се съхраним след пандемията, трябва да си признаем, че имаме проблем, и трябва да му намерим решение. Много често днес изпитваме дискомфорт в живота си, ала сякаш ни липсва силата да си признаем: „имам проблем“, дори пред себе си, още по-малко пред другиго. А това е първата стъпка към по-светли дни. Мисля си, че трябва да бъдем смели, за да разберем и да се научим да признаваме вместо да се правим на твърде силни и горди. Та ние сме хора, няма перфектен сред нас - само един Бог е съвършен! - и затова трябва да намерим в какво сме слаби. Бог сякаш затова ни прати поредното изпитание – пандемията. От която, за да оцелеем, трябва да потърсим Силния да ни помогне и да се преборим със себе си. Трудно е, по-скоро е бавно, но пък е достойно. Защото ние сме просто хора и не сме велики, идеални и перфектни. А можем да станем заслужили и да бъдем по-добри, стига да го пожелаем. Вярвам, убеден съм, че светът след пандемията ще излезе по-силен. Човеците ще станем по-добри, по-смирени и по-благочестиви. Вярвам, че отново ще чуваме в притаен дъх глъчката на ликуващия народ Божи по празници, виковете на децата по време на игра, ще усещаме любовта между хората, братската прегръдка.
Пандемията ще отмине, светът ще се върне към своя облик, но вече по-добър и смирен. Сега просто трябва да се преборим с пандемията – като общество, като братя и сестри, както се наричаме в Църквата и каквито сме, и да се радваме на светлината на Възкръсналия Христос. Тя огрява нашия така огромен и толкова малък свят.
- Можете ли да предвидите конкретни промени в глобален и национален план? Пък и в личен.
- С въвеждането на строгите мерки за борба с болестта ние станахме по-затворени и недоверчиви, но станахме и по-отговорни и обърнахме внимание на малките неща, които преди ни убягваха. Все по-често и отговорно се говори за духовните ценности и за нашата грижа за Божието творение. Природата преживява невиждано досега прочистване с намаляването на човешките дейности – все промени, засягащи всички нас. Бог ще спаси света отново и народите отново ще ликуват.
Надеждата, силата, радостта, увереността в мене за бъдещия по-добър свят след пандемията идват от любовта на моя Бог. Той е Спасител. Спасява света, да, но и мене, който съм просто един човек, а за Него съм дете. Както и всеки друг. Той, Който е сътворил всемира, водата, животните и растенията, живота, Който е Всесилният, проявява към мене, прашинката във всичко заобикалящо ни, невероятна и неизказана Бащинска нежност. Подарява ми рая, Себе Си. Великият ден в моя живот е всеки ден. В глобален план хиляди отново ще се обърнат към Бога, ще срещнат Бога. Защото Той е до нас и помага в дни на изпитания. Помага ни вярата в Него. А как – това е чудо. Чудото на Божията любов, на надеждата и на спасението. Сериозна е заплахата, защото е непозната, нова и докторите все още нямат яснотата за лечението, както при други вируси. Но това не е и най-тежката болест в света. Няма място да се плашим, животът продължава и трябва да бъдем силни, да се борим. Трудно е, но ще ни помага милостта на нашия Баща, Който има последната дума - и не само в този свят. А тя е сладка винаги! Той дава всичко за нас!
- Каква е метафората на болестта Ковид-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството?
- Всеки един знак трябва да бъде разумно разчитан с мъдростта на вярата, с опита на времето и с лична отговорност. Заедно в единение! Ние имаме светото Евангелие, посланието на нашия Господ и Спасител, там е казано как да живеем и как да намерим пътя за спасението си. Сегашната ситуация трябва да се използва от всички ни, за да станем по-единни, по-добри и по-любящи се един друг.
Църквата помага на миряните да се справят със страха от болестта и смъртта. Църквата сме всички ние, които сме съединени по сърце и вярваме в Бога, в Когото имаме надежда. Ние се плашим от вируса, защото чуваме, че умират хора от усложненията и ни е страх да не умрем – ние или някой близък. И аз се притеснявам, но за хората и децата до мене. Дай, Боже, да видим старините си всички. Но има много по-тежки болести и страшни изпитания. Хора умират и от тъга, и от страх, убива и наранената любов на човека. А лекарство има и то е надеждата и вярата. Вяра и надежда се раздават богато в Църквата, в събранието на светиите, както апостолът нарича християните. Господ да ни помогне! Хората умираме. Нормално е да умре човекът, всеки върви по пътя си и пътят на човека минава през смъртта. Тъжно е за онези, които остават. Тръгва си любим човек от нас, но той отива към своя Баща и тепърва изгрява ново Слънце за него на друго място. Възкръсналият Христос вече има пълната грижа за него.
Мисля, че е рано за оценки. Дано се променим към по-добро. Да започнем да виждаме красотата в света и да се радваме повече не на нови земни придобивки и да копнеем за тях неутолимо, а да се радваме на това, че денят е слънчев, на цветето, което срещнем в ранното утро, на това, че сме здрави и отиваме при друг човек. Ще видим някого, когото обичаме в Христос, а може би търсим човек, когото да привлечем с обичта си. По-красиво за нас е да се радваме на чувства, не на вещи, да бъдем, а не да имаме!
И да помним уроците на Спасителя. Христос беше най-опозореният някога. Виновен без вина. Баща, предаден от децата Си. Бит, заплюван, обиждан, безмилостно осъден на най-позорна смърт, убит по най-грозния начин за онова общество. Ала така трябваше да стане. Беше обещал на децата Си, че ще им помогне, макар Сам да пострада. И така стана. Скъпо плати с кръвта Си, за да ни подари живот. На нас, прашинки пред Него, а за Него – единствен безценен бисер.
Питате ме каква е метафората на болестта Ковид-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството? Питате ме дали имат основание предположенията, че коронавирусът е Божие наказание за човечеството, подвластно на твърде много грехове и изкушения?
Мисля и вярвам, че Бог не наказва, Той ни помага чрез изпитанията да станем по-силни и ни вразумява. Та ако ни наказваше, то не трябваше да спира бичуването през целия ни живот. Или пък, ако мислим, че събира гняв и изведнъж излива яростта Си над нас, това означава, че не познаваме Бога, Който се откри на човеците като любов. Той ни учи, но го прави не чрез наказание, а с нежност. Спомням си мисъл на един ливански поет, който пише, че ако изповядаме взаимно греховете си, ще се смеем помежду си заради липсата на оригиналност. А колко ли банални сме пред Бога тогава...
Ние сами се наказваме, знаете ли, не Бог. Този свят, както и човекът, е сътворен от Бога и творението има зададени да ги наречем „параметри“. Както един компютър – той е с определен капацитет и не може повече от това, което има под капака. Така и светът - той е устроен велико, но може да понесе вреди до определена степен, след което реагира. Подобни сме и хората. Ние можем да извършваме определени дейности, но сме ограничени до дадена степен. Не можем да вдигнем една кола сами с две ръце. Заради това не Бог ни наказва, а ние прекаляваме с егоистичното си поведение да мислим, че сме над Бога и Неговото творение. Не сме!
Затова всеки път, когато правим опит да ги надвием, като боздуган ще рикошира нашата си ярост обратно. Просто така е сътворен светът. И е бил сътворен като нещо „твърде добро“! Да бъдем, а не да имаме.
