Властта толкова свикна с пълната лоялност на църковните йерарси, че автоматично пренесе тяхната позиция към цялата църква. И това се оказа голяма грешка. Недоверието към държавата остана твърде съществена черта на народната религиозност и това може да стане съкрушителен удар върху по-голямата част от системата на държавно-църковните отношения.
Бунтът на манастира в Урал и неговото излизане от подчинението на официалната църква се оказаха неочаквани както за официалната църква, така и за руското общество в цялост. Бунтовниците изискват спазване на „чистотата на вярата“, а това е типичен лозунг на всички, включително и на православните фундаменталисти. И техните призиви за църковен съд над патр. Кирил и над тези йерарси, които са отстъпили от чистотата на вярата, говорят за радикалния и достатъчно войнствен характер на бунтовниците. И въобще не е случайно, че тези събития се случват на фона на пандемията.
Църквата реагира бавно на промените в живота на обществото и губи много сили за запазване на традицията. Но периодът на пандемията стана рядко изключение от това правило. През март-април патр. Кирил и Свещ. Синод бяха принудени да действат бързо и приеха редица решения, радикално променящи обикновеното поведение в храма.
Сред санитарно-хигиенните мерки имаше указания да се откажем от целуването на ръката на свещеника и кръста след литургия, дезинфекция на лъжицата (специалната лъжичка за причастие) в спирт след всеки причастник, и накрая – затваряне на храмовете за миряни.
Въпреки разумността и временния характер на тези мерки, достатъчно големи църковни групи реагираха на тези решения крайно отрицателно. Трудно е да се каже колко многочислени манастири и храмове се отказаха да следват указанията на Свещ. Синод. В по-голямата част от случаите това стана тихо, мълчаливо, но като цяло беще достатъчно успешна съпротивата срещу църковната власт.
Резултатите обаче от съпротивата са доста печални – практически всички големи манастири станаха огнища на разпространение на коронавирусна инфекция. В много от тях смъртността на свещениците и монасите са оказа доста висока. По данни на проекта „Съборност“, водещ списък с починалите църковно- и свещенослужители в РПЦ (Русия, Украйна, Беларус и Молдова), до 18 юни са починали седемдесет и трима души. Статистика за миряните няма и няма възможност да бъде потвърдено, че поклонниците, посещаващи манастирите с болни монаси, са се заразили именно там.
Би било сложно да се реконструират възгледите на „съпротивата“, ако не бяха редица публични изявления на църковни йерарси и известни духовници от Русия, Украйна и Белорус. В частност, митр. Павел (Лебедев), прот. Андрей Лемешонк, схиигумен Сергий (Романов), монаси от Троице-Сергиевата и Почаевската лавра и др. Изказванията им позволяват да се видят общите идейни основания на тази съпротива, а анализът на техните изказвания и действия връща на дневен ред въпроса за фундаментализма в православието, неговите източници и съдържание.
Изследването на православния фундаментализъм се сблъсква със сериозни трудности, тъй като това е сложен и видоизменящ се (мутиращ) светогледен комплекс. В период на пандемия възгледите на тези идейно близки общества се характеризират с три основни елемента: ковид-дисидентство, конспирология и магически фундаментализъм.
Магически фундаментализъм
Пролетният прилив на православен фундаментализъм далеч не е първият, и разбира се, няма да бъде и последният, но днешният съществено се различава от предишните. Предишните приливи на фундаментализъм бяха тясно свързани с различни идеологически постановки („руският свят“, протестите против филма „Матилда“, съпротивата против украинската автокефалия) и религиозният фактор в тях не играеше решаваща роля.
Важна особеност на днешния прилив на фундаментализъм стана неговият не-идеологически, изцяло църковно-практически и отчасти богословски характер. Именно затова за неговото описание има смисъл да се предложи нов термин: магически фундаментализъм. Фактически той възникна като спонтанна реакция на бързите и решителни мерки за промяната (модернизацията) на богослужебната практика, която официалната църква предприе за понижаване на риска от заразяване в храмовете.
Аргументите на фундаменталистите са подкупващо прости и ясни: в дните на тежки изпитания хората трябва да се събират в храмовете за съвместна молитва; да се заразиш, приемайки св. Дарове, е невъзможно. Съответно, св. Дарове не могат да носят никаква заплаха за здравето на човека. Тези, които смятат друго и се вслушват в препоръките на санитарните власти, просто демонстрират своето маловерие.
Традиционната антизападна и антиваксърска риторика се преплете не само с конспирологията, но и най-напред с особеното почитане на „светите сили“, явявани в тайнството Евхаристия. Светостта на осветените Дарове се разбира именно като свръхсила, която непосредствено и безусловно унищожава всичко, което може да донесе вреда за „истинно вярващия“ човек. При това всички църковни практики трябва да останат неизменни и стриктно да се спазват. И най-вече: причастяването на всички миряни от една лъжица без каквато и да е дезинфекция.
При никакви условия не трябва да се прекъсва служенето на литургията. Дори ако храмът е празен. Дори ако сред служещите има инфектирани дякони, свещеници и епископи. Храмовете да бъдат затворени само тогава, когато властите въведат жестоки забрани и свещениците в тях не могат физически да влязат.
В края на краищата, трябва да се признае, че позицията на фундаменталистите води към отказ от социална отговорност. За тях неизменността на обряда има несравнимо по-висока ценност, отколкото живота на конкретния човек – свещеника, монаха и мирянина. Съхраняването на обичайните обредни практики се издига във висша добродетел, в жертва на която не е страшно да се принесат дори човешки животи.
Строго погледнато, за монаха смъртта не представлява никакъв проблем. От Древния патерик ние знаем, че монахът може да приеме решение да умре заради послушанието си към своя старец или дори заради любовта към брата си (Древен патерик, гл. 19). Но условието за това е било свободно прието решение, своеобразен „информиран отказ от живота“. В случая със заразяването с коронавирус едва ли може да се говори за такова свободно решение. Във всички случаи без изключения, това е акт на съмнение в съществуването на заплаха за живота и пренебрегване на санитарните правила.
Различен е случаят със смъртта на мирянин. За него това в още по-голяма степен е акт на доверие към своя духовен авторитет. Мирянинът не се отрича от света и носи отговорност пред своите роднини и близки. Той може да бъде единственият издържащ семейството си, или от него да зависят децата или престарелите му родители. Изискването от мирянина на такова безусловно послушание, както от монаха, е типична фундаменталистка практика.
Въпреки указанията на синода и здравия смисъл, свещениците-фундаменталисти продължиха да призовават хората в храма и да причастяват без спазването на новите хигиенни правила и в крайна сметка носят своя дял отговорност за заразяването и смъртта на значителен брой монаси и миряни. За съжаление, все още не се чува, че Московска патриаршия е привлякла към отговорност тези, които непосредствено ръководят манастирите и енорийските храмове, където се случиха масовите заразявания.
Ковид-дисидентство и конспирология
В условията на кризата ръстът на конспирологични настроения не бива да се отнася към специфичните особености на православния или дори религиозния мироглед. Опитът да се проясни картината на стремително променящия се свят с помощта на конспиративните теории предприема и секуларната част от обществото както в Русия, така и в Западна Европа и Америка.
В ситуация, в която няма ясно указание на източника на злото (Китай ли е, Америка ли е, природно явление ли е или е създадено от човешка ръка), традицията на персонификацията на злото намери съвсем случаен обект – американския милионер Бил Гейтс. Вината е в коварния план, който се заключава в това, че заедно с ваксината против коронавируса, той се готви да сложи на всички земни жители някакъв течен чип, което в християнската традиция така лесно се свързва със знаменитите думи от Откровението на св. Йоан Богослов за числото на звяра.
Този комплекс от вярвания се опира на това, че от една страна, обществото не може да стигне до консенсус дори в разбирането си и интерпретацията на фактите: в действителност, има ли опасен вирус или неговата опасност е силно преувеличена от средствата за масова информация, международните организации и национални правителства? Съмненията в тези очевидни факти ковид-дисидентите представят като привързаност към здравия смисъл и тържество на критичното мислене.
От друга страна, има като цяло дремещо, но днес пробуждащо се и гръмко заявяващо себе си чувство, че властта – както държавна, така и църковна, – винаги се намира на страната на злото, затова не е трудно да се повярва в сговора на държавната власт със световното зло. Точно така не е трудно и да се повярва в това, че патр. Кирил и официалната църква могат лесно да жертват „чистотата на вярата“ в угода силите – чужди или дори враждебни на Църквата.
Бунт в манастира
Приливът на фундаментализма през април-май доведе до неочаквани последствия. След като на 5 юни в манастира под Суздал на 93-годишна възраст почина признатият лидер на фундаменталистите от последните две десетилетия схиархимандрит Петър (Кучер), мястото на лидера се оказа вакантно. Приемник на о. Петър нямаше и за лидерство засега претендира само един кандидат – схиигумен Сергий (Романов), нещатен свещеник към Екатерининбургска митрополия. Харизматичен, необразован, едновременно с милиционерско и престъпно минало, той успешно се вписва в образа на разкаял се грешник, който е получил „особени духовни дарове“, включително и властта над демоничните сили. Той чете заклинателни молитви, изгонва бесове от поклонниците. От гледна точка на „народното православие“ той практически е идеалният лидер на фундаменталистите.
През май-юни той направи редица радикални заявления (последното изказване беше на 19 юни), проклинайки всички, които затвориха храмовете, и призовавайки да предадем патр. Кирил на съд за „нарушение на църковните правила“. Освен критика на църковните власти обаче той си позволи и твърда критика към държавната власт, наричайки я богоборческа и твърдейки, че именно държавната власт в Русия ще създава „фашистки концлагер на сатаната“. Той призова своите последователи да пишат на ФСБ, прокуратурата, полицията и Следствения комитет заявления за привличане към отговорност на Владимир Путин, министър-председателя Михаил Мишустин, кмета на Москва Сергей Собянин и всички, които са участвали „във внедряването на цифровата идентификация, изкуствения интелект, биометричните документи, за даването на номера на хората, живеещи в Русия“.
Когато прозвуча критика към президента, официалната църква вече не можеше да мълчи. В края на май Екатерининбурският митр. Кирил (Наконечни) забрани на о. Сергий да служи, да проповядва и да излиза с каквито и да било публични изявления, като го призова на църковен съд.
В отговор о. Сергий в буквалния смисъл думата игра „ва банк“. Той не призна забраната, продължи да служи и публично да се изказва. Дойде на първия съд, но на събралите се започна да чете своето обръщение и си тръгна веднага. На второто заседание просто не се яви. И това означава, че вече в началото на юли ще бъде третото заседание, на което ще го лишат от сан. Може с увереност да се предположи, че противостоенето ще завърши с излизане на о. Сергий в разкол, и че това ще бъде един от най-резонансните конфликти в РПЦ през последните десетилетия. (На 3 юли 2020 г. руските медии публикуваха новина за лишаването от сан на схиигумен Сeргий (Романов) – бел. прев.)
И самият о. Сергий, и църковните власти прекрасно разбират, че зад тях стоят достатъчно внушителни сили. Първо, целият най-голям манастир в региона – Среднеуралският женски манастир е изцяло на негова страна. От петстотин монахини се отказаха да го подкрепят само пет човека – игуменката и нейните четири помощнички. Всички останали изцяло са взели страната на бунтуващия се схиигумен. Второ, сред тези „духовни чада“ има както медийни персони, така и местни служители по сигурността. Хокеистът Павел Дацюк вече защити о. Сергий. Депутатът от Държавната дума Наталия Поклонска макар и да не нарича в последно време о. Сергий свой духовник, отказа да го осъди. Накрая, о. Сергий Романов разчита на поддръжката на неорганизирани фундаменталистки групи в цяла Русия, макар да е трудно сега да се каже, ще бъде ли това действена поддръжка или мълчаливо съчувствие.
Фундаменталистите и Кирил
В крайна сметка възникват два големи въпроса. Първият е обърнат към църквата: в каква степен съществуването на подобни възгледи в големите църкви, винаги отличаващи се с разнообразни групи и мнения, следва да се смятат за неизбежни? Как да оценим характера на фундаменталистките настроения и тяхното влияние върху съвременното православие? Вторият въпрос е обърнат към държавата: готова ли е тя да продължи да покровителства Руската православна църква, когато вътре в нея има огнище не просто на критика, но и опит за организирана съпротива срещу държавната власт?
На първият въпрос отговор от църквата няма. В днешно време единственото споменаване на фундаментализма в официалните документи на Православната църква е в § 17 от Окръжното послание на Светия и велик (Критски) събор: „Огнищата на фундаментализма в недрата на религията рискуват да доведат до доминиране на мнението, че в същността си той е религиозен феномен. Истината обаче е, че фундаментаментализмът като „ревност не по разум“ (Рим. 10:2) е проявление на болезнена религиозност“. Впрочем, Руската православна църква просто пренебрегна Критския събор.
Доскоро РПЦ отклоняваше сериозния разговор за православния фундаментализъм, предпочитайки да говори за ислямския фундаментализъм или „фундаментализма въобще“. Освен това, в продължение на последното десетилетие патр. Кирил беше прекалено внимателен в общуването с фундаменталистите, явно преоценявайки тяхната сила и влияние в църквата. Фундаменталистите се възползваха от това, но никога не възприеха патриарха за „свой“.
В периода на пандемията патр. Кирил изгуби влиянието си върху значителна част от църквата и неговият авторитет силно се разклати. Твърдите заявления на фундаменталистите по адрес на епископата са начало на нов етап в живота на РПЦ и той няма да бъде безоблачен.
Но и държавата няма отговор на въпроса какво да прави с църквата. Вместо да бъде изключителен съюзник в борбата на държавата за традиции срещу външните модернистични заплахи, тя ражда такива сили, които мерят руската държава със същите мерки, както и западните, и я смятат за безбожен разрушител на древните общества. Властта, свикнала с пълната лоялност на църковните йерарси, автоматично пренесе техните позиции върху цялата църква. И това се оказа голяма грешка. Недоверието към държавата остава достатъчно съществена черта на народната религиозност, и това може да стане съкрушителен удар по преобладаващата система на държавно-църковни отношения. С лоялна църква държавата води един разговор, а с нелоялна – съвсем друг. Колко бързо и съществено ще се променя това отношение, засега е трудно да се предскаже. Очевидно е обаче, че това поне ще бъде използвано като добър повод, за да може на първи етап рязко да се съкрати държавното и полудържавно финансиране на църквата в условията на икономическа криза.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: carnegie.ru
Текстът е от блога на преводачката – тук
