Да възстановим страха от Господа и срама от хората

Друг важен спомен е неговото виждане, изказано още през 1971 г., когато като негов протосингел в Ловеч, той, вече като патриарх, сподели, че ще ме изпрати на служение зад граница, за да го представлявам.

Няма да забравя също думите му на изпроводяк през 1982 г., когато, като негов първи викарий в София с послушание и игумен в Троянския манастир след 10-годишно служение като негов протосингел, ми рече: „Благодаря ти за честното служение. Бях спокоен и сигурен с тебе като мой сътрудник на Господнята нива, че никога не ме подведе!”. Думи, които той повтори през август 2012 г., когато го посетих в Университетската болница в „Лозенец”.

Когато бях уволнен от директора на изповеданията Методи Спасов през 1993 г. (всъщност това става на 13 април 1992 г. - бел. Двери) по чл. 13 на комунистическия Закон за вероизповеданията, дядо Максим при нарочно посещение при министър-председателя Димитър Попов ме спаси от освобождаването ми от длъжност в Америка, въпреки че Св. Синод на БПЦ е бил съгласен с разпореждането на М. Спасов.

Ще запомня дядо Максим и с това, че той лично, не като председател на Св. синод, а като Софийски митрополит, по моя настоятелна молба се застъпи и спаси от разруха църквата в родното ми село Славовица, Пазарджишко, църквата „Св. Иван Рилски” в Перник, църквата в село Бракьовци, Пернишко, и особено столичната църква „Св. София” от превръщането й в музей, както настояваше Националният институт за паметниците на културата и по нареждане на Политбюро на БКП, за което имаше и съгласието на Св. Синод на БПЦ.

Българският православен народ и цялото ни общество ще запомни дядо Максим като „втори Евтимий”, водещ българския вярващ народ след службата си в „Покров Богородичен” в София към българския президент Желю Желев, за да го помоли за съдействие срещу безчестното превземане на патриаршеския дом на ул. „Калоян” № 7 от лумпените на Христо(фор) Събев.

Цялото ни общество ще запомни дядо Максим с разкъсаното му було в присъствието на Цариградския патриарх Димитрий пред патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” в бурните години на разкола.

Българският православен народ няма да забрави и благословията на дядо Максим в Народното събрание на Симеон ІІ, на Георги Първанов, на Росен Плевнелиев като ръководители на държавата.

Участието на българското общество в погребението му свидетелства, че народът ни го призна като човек Божи, търсещ царството небесно и неговата правда, в резултат на което Господ ни придава всичко останало.

Що се отнася до годините на неговото служение, гледайки от Америка, аз бих ги описал като години и служение, отдадени на запазването и съхраняването на съществуващото преди него и при него правно положение на БПЦ.

- Преди няколко седмици в храмовете слушахме евангелското четиво за онзи благочестив началник, опазил от младини преданието на отците, който искал да наследи живот вечен (Лука 18:18-27). Едно само не му достигало, но то се оказало фатално. Ако народът Божи от диоцеза на Българската православна църква отправи подобен въпрос към нашия Господ, какъв отговор според вас ще чуем? Кое едно нещо не ни достига?

- Благодаря ви за този въпрос. На сърце ми е това евангелско повествование от младини. Не само защото Господ Иисус Христос коригирал „благочестивия началник” заради обръщението към Него, наричайки Го: „Учителю благий”, но особено за любимия ми призив, отправен към него: „Па дойди и върви след Мене”.

Ето, това не достигнало на „благочестивия началник”, което се оказало фатално за него. Той не пожелал да стане „съвършен”, а си отишъл от Господа натъжен. Не се чудете на това! То не беше лека работа за богатия момък, то не е лека работа и за народа Божи от поместната ни БПЦ, който е в морална и материална криза понастоящем. Но въпросът тук е, ако като бедни православни българи запитаме благия Учител Господ Иисус, какво още не ни достига като вярващи в Него люде, мисля, че Той, Благият, ще ни отговори по същия начин и със същите думи: „Народе мой български! Ела и върви след Мене!”. Не ни достига това, дето изповядваме в Символа на вярата, че вярваме в Него, ала не Го следваме.

Ако пък има измежду нас в диоцеза на БПЦ някои, които като св. апостол Петър да рекат на Господ Иисус: „Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме”, Той също ще им рече: „Истина ви казвам: няма никой, който да е оставил къща или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца заради царството Божие и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век, живот вечен” (Лука 18:28-30).

Кое е нещото, което не ни достига? Вярата в думите на Господа: „Върви след Мене”, които се отнасят и за всеки един от нас, православните българи. „Ела и върви след Мене! Вярвай в Мене и в Моите пътища и тогава ще имаш основание да отговориш на въпроса: „преуспяла ли е православната ни вяра?” Да, тя е преуспяла и ще преуспее благодарение на кръстната Ми смърт и защото ти, българино, вярваш в Моята победа, както и в това, че Аз действам. Да. Аз действам, но и ти, българино, действай. Вярата е преуспявала, преуспява и ще преуспее, защото и ти вярваш и действаш. Щом вярваш, ти ще победиш с Мене, та после и с Мене да царстваш в царството Ми!

- Съгласно устава на БПЦ патриархът не притежава някакви изключителни правомощия и е само пръв след равни. Това означава, че неговата власт и влияние, доколкото изобщо можем да говорим за власт, произлизат най-вече от авторитета му сред църковния народ и обществото. Доколко тази особеност на патриаршеското служение ще ръководи вас и вашите събратя от Св. Синод при избора на тримата митрополити, кандидати за патриаршеския престол?

- Ясен за всички ни е Уставът на БПЦ – патриархът е при Св. Синод, негов председател, негов говорител, пръв измежду равни. Той е нашият посредник пред управляващите, пред обществото, пред целия свят. Към него е отправена цялата кореспонденция, в неговия авторитет се състои неговата власт. Всичко това добре се знае от моите събратя, епархийските митрополити, членовете на Св. Синод на БПЦ – Българска патриаршия и тази особеност на патриаршеското служение ръководи нашите лични и служебни взаимоотношения с него като наш предстоятел. Всички митрополити сме доволни от големите правомощия и власт, които ни дава Уставът на БПЦ–БП, утешавайки се, че Българският патриарх няма власт над нас, а всички ние сме като Св. Синод, в който на първо място е патриархът като негов председател, и сме спокойни, че нито той без нас, нито ние без него можем да направим големи промени в църковния ни и административен живот. С една дума, не се боим, че при избора на тримата митрополити, кандидати за патриаршеския престол, може да има някой с характер на деспот.

- В едно ваше интервю казахте, че новият български патриарх трябва да е анализатор, да умее да се вглежда и вслушва в хората и процесите около нас. Кои според вас са темите и проблемите, с които трябва да се започне, и защо?

- Много са проблемите. Трудно е да се каже кои от тях имат приоритет. Защото всички са важни и чакат разрешение колкото е възможно по-скоро. Вътрешното ни устройство като че ли е най-важното. Абсолютно необходимо е Св. Синод да бъде единен и ако не в пълно единодушие, то поне 2/3 от членовете му трябва да са единни в избора на най-потребното, т. е. Св. Синод трябва да пази съборността, централизацията и авторитета ни като върховна църковна управа.

Всеизвестно е, че финансовото ни състояние е в криза. Заедно със Св. Синод новоизбраният Български патриарх е задължен да направи точен и пълен анализ на имотното ни състояние, което да обезпечи нашата материална издръжка, особено заплатите и осигуровките на българския клир. Защото имаме богати църкви, богати епархии, а беден Св. Синод и омаломощена материално БПЦ.

Дисциплината от горе до долу също се нуждае от корекция. Трябва да се знаят правата на всеки един от БПЦ, но да не се оставят настрана и задълженията, както и отговорностите ни пред Бога, св. Църква и обществото. Необходимо е да си възстановим страха от Господа и срама от хората.

Думите на Господ Иисус Христос: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Св. Духа” (Мат. 28:19) също така трябва да залегнат в незабавната ни програма за действие, т. е. проблемите на духовните семинарии, на богословските ни факултети, на прицърковните ни училища и общото образование на нашите миряни очакват нашата грижа и любов. Наш дълг е да тръгнем на мисия, да усилим просветната дейност и да въцърковим народа на България. Добре ще бъде, ако Св. Синод предложи програма за актуализиране на разпространението на св. Евангелие според духовните и материални нужди на народа ни. Както досегашният, така и новият Български патриарх трябва да има на сърце усърдното църковно служение, така че православните българи в Родината и в диаспора да пазят бащината си православна вяра, за да не станат слуги и роби на чужди народи и да имат Господ Иисус Христос за крепост и щит, Нему да се уповават, да Го слушат и в Него да спасяват душите си.

- През 2007 г. изпратихте открито писмо до Синода по повод несъгласието си с архонтската титла на Слави Бинев. Преди няколко месеца в отсъствието на Негово Светейшество и на трима митрополити (вие също отсъствахте) Синодът гласува решение за даване на архонтска титла, което срещна силната съпротива на църковния народ и на част от митрополитите. Промени ли се нещо във вашето отношение към тази практика в българския й вариант? Какво мислите за опасенията на някои хора, че архонтите или сходни бизнес-структури могат да окажат влияние върху предстоящия патриаршески избор?

- Радвам се, че повдигате отново този въпрос, защото един път завинаги той трябва да получи отговор в църковните ни среди. Вярно е, че аз съм бил от ония, които изразиха отдалеч несъгласието си с архонтската титла по принцип. Истина е, че не съм гласувал и че сега стоя твърдо на позицията си против даването на тази титла. Няма да има промяна и в бъдеще на моето разбиране, че не бива да се въвежда произвеждането на архонти в българския им вариант. Нещо повече, поддържам силната съпротива на църковния ни народ и на част от митрополитите да се направи всичко възможно за възстановяването на Синодалното решение от 2008 г., че даването на такава титла не е в традицията на БПЦ. За сведение искам да кажа на читателите на списанието, че съм представил на Св. Синод за разглеждане резолюцията на 37-ия годишен събор на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия от юли 2012 г., в която изразяваме становището на българския клир и миряни от цялата ни епархия по този казус и молим Св. Синод да анулира решението на Пловдивския епархийски съвет, останало без консенсусно решение и на Св. Синод на БПЦ, с което ние зад граница не сме съгласни и затова настояваме да се върне силата и правотата на решенията на Св. Синод от 2008 г.

- Колкото и да е неприятна, темата за „досиетата” не може да не присъства в дискусиите около избора на нов патриарх. След като те станаха публични, можем да кажем, че вашето досие и на митрополит Неофит са едни от малкото, в които няма нищо компрометиращо. Не забравяме и вашето писмо от 2008 г., озаглавено „Прощавай български народе?”[1]. Затова ни се иска, вместо да се замеряме с агентурни псевдоними, да поговорим по този въпрос от човешка гледна точка и отвъд черно-бялата поляризация. Ако може да разкажете малко повече за онази епоха, за намесата на държавата в църковните дела, доколко „безопасно” беше духовното служение в тези години, доколко сянката на Държавна сигурност присъстваше в годините след 1989 г.?

- Наистина е неприятна темата за досиетата. Съгласен съм, че тя се дискутира около избора на новия ни патриарх. Нека да се знае всичко за нас, та белким си възстановим страха от Господа и срама от човеците. Защото агентурните ни псевдоними са факт, който не може и не бива да се отминава от човешка гледна точка. Защото съм служител и на Бога, поради което ще разкажа малко повече за духовното ми служение в онази епоха.

Изповядам, че неспокойни бяха годините от 1980 до 1988 за мене. Както е редът, питаха ме навремето в Св. Синод, дали искам да стана епископ. Отговорих, че нямам нищо против. Това добре, но се чу, че няма дълго да стоя пръв викарий на Софийския митрополит, по послушание и игумен на Троянския манастир, а ще ме повишават, за да ме пратят мимо съгласието ми на задгранично служение. Тази вест сложи началото на по-силното влияние на злите сили върху мене, чиито представители бяха моите вербовчици от секретните български служби. Увлякъл се в бездната на греха, за мое съжаление, и аз станах ангел на дявола (Мат.25:4) и като него клеветник, измамник на вселената (Откр. 12: 7-9).

При всяка среща уж „сключвахме договор” с вербовчика аз да не казвам никому нищо за срещите, а по мое настояване и той да си мълчи. Но какво се случи! Разбра се от оповестеното извинение на моя вербовчик, че той не само е докладвал по-нагоре, но е напълнил и две папки, като ги е нарекъл досие и като мой таен кръстник ми е дал не едно, но две имена: „Николов” и „Зографов”, които освен Благоев Босаков, аз не съм знаел до частичното прочитане на папките.

Казвам частично, защото, когато ми позволиха да си прочета досието, красиво момиче стоеше неотклонно до мене и не ми разреши да видя добре прищипаните и отново засекретени страници от моето житие-битие.

Това още повече озадачи моята готовност да зная всичко написано от другите за мене. Защото освен официалния отговор на г-н Андреев навремето, че за мене не са събирани сведения, при четенето на досието си намерих в свободната за четене територия мои официални доклади до Негово Светейшество Българския патриарх Максим (Бог да го помилва!) в битността ми като администратор и управляващ епископ на бившата Акронска епархия от 1983 до 1988 г. А такива доклади, които съм бил длъжен да правя според Устава на БПЦ-БП до председателя на Св. Синод, аз пиша и сега. Защото такива са изискванията на администрацията и управлението на институциите.

И сега, като разсъждавам логично, си казвам: щом моите официални доклади са в моето досие, то тогава съм бил наистина доносник и клеветник. Нещо повече, макар да съм освободен от наблюдение още през 1988 г., аз отново пиша доклади за делата на епархията, молейки Св. Синод за различни благословения, което означава, че аз съм доносник и сега.

Загадъчното е, че както вербуването и покръстването ми с нови бащини и фамилни имена е станало между 1983 и 1988 г. без официално да бъда уведомен, така и свалянето ми от отчет през 1988 г. е направено тайно, без да ме известят като „техен човек”.

Добре би било да се знае официално, каква е причината за моето „уволнение като агент”. Тъй като в моята памет изникват факти, че не само съм „забравил паролата” за евентуални инструкции и задачи, но не е постъпил нито един „нарочен доклад” за двойната ми дейност цели пет години.

Затова се удивявам, по каква причина тайните служби ме уволниха в 1988 г., а на следващата 1989 г. Св. Синод отново мимо моето желание пак ме повиши и ме избра за митрополит на току-що обединените Акронска и Нюйоркска епархии в една с име Българска източноправославна епархия в Америка и Австралия и съм първият митрополит, избран след политическите промени в България.

Като оставям учудването си настрана, връщам се на факта, че аз съм работил заедно с поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). И то свободно паднал и упорито останал за няколко години в състоянието на злата си деятелност. Хубавото обаче при мене е, че докато злите духове не могат да се покаят, то, по милостта на Господа, аз продължавам да се кая и прибягвам до Неговото милосърдие, по съвета на св. Теофан Затворник.

Милостив Господ, падналите духове бяха изгонени от първоначалното им жилище (Юда, 6 ст.) и свалени от небето (Лука 10:18), а аз все още съм на мястото си. Съжалявам и се кая, че наистина съм бил на особени места, където се създаваха планове, получаваха се разпореждания, приемаха се отчети с одобряване или укоряване на изпълнителите. Такива са „така наричаните дълбини сатанински” (Откр. 2:24), както се изразява св. Йоан Богослов.

Нищо обаче не става случайно. Според думите на св. Теофан Затворник дяволът се представя за господар, та хората чрез призрака на неговата измама да се втурнат в самоугодие и чрез последното да му служат.

Поради това вярвам, че Бог също допусна изкушенията ми с цел. Защото чрез тях ми се предоставиха случаи да упражнявам и да се укрепвам в добродетелите, а чрез това и да получавам награди от Господ, обещани от Него на ония, които Го обичат (Як. 1:12).

Благодаря на Господа, че чрез изкушенията аз разкрих съкровените свойства и качества на душата си, а също опознах своите недостатъци и грешни предразположения, които дано да ме предпазват от духовна гордост (1 Кор. 12:7), от нерадение и безгрижност, като ме заставят да бъда внимателен и бдителен над себе си занапред.

Слава на Господа, че ограничи и спря злата деятелност на вербовчиците. Без такова ограничение посятото от тях в Църквата ни човешко зло постепенно щеше да се умножи и щеше да достигне ужасяващи размери.

Велик е Бог, че допусна вербовчиците да ми въздействат заради свободата, която Той ми дарува. Вярно, не се отвориха духовните ми очи овреме и затова се клатушках ту на едната, ту на другата страна, в зависимост от това, доколко душата ми общуваше с Господа чрез вярата, покаянието и ревността по добрите дела или отклоненията ми от Него поради нерадението, безгрижността и охлаждането към доброто.

Благодаря на Бога, че не ме отхвърли като Свои служител и по молитвите на клира и православното изпълнение на епархията ми се освободих от робството на вербовчика и от вербован агент в миналото, сега вярвам, че ще успея да възвърна достойнството си да бъда отново чедо Божие.

Благодаря на Господа, че ме избави от капаните и засадите по всичките ми пътища и беше с мене в мислите, чувствата, срещите, в житейските дела и в общуванията ми с хората.

Горещо моля особено досточтимите православни християни, читатели на сп. "Християнство и култура" да ми простят агентурното минало, да се помолят на Господа да приеме покаянието ми, да изкорени от сърцето ми греховните страсти и да не ме връща по пътя на предишния ми живот. Защото с Него, с Господа, съм по-силен!

- През 2010 г. престана да съществува Постоянната конференция на православните канонични епископи в Америка (SCOBA) и започна работа нейният правоприемник – Епископската асамблея на Православната църква в Америка. Какво наложи промяната на организационната форма? Има ли основание след две години да се каже, че това е реална стъпка към обединение на православните в Америка, или противоречията все още доминират?

- Наистина през 2010 г. престана да съществува Постоянната конференция на каноничните православни епископи в САЩ и Канада (SCOBA) и започна работа нейният правоприемник – Епископската асамблея на православната църква в Северна и Централна Америка. Вече трета година ние продължаваме работата си в съгласие с решението на главите на поместните автокефални църкви и Всеправославното предсъборно съвещание в Шамбези, Швейцария. Глобалната цел за все по-успешното задълбочаване и осъществяване на православното единство в диаспора наложи промяната на организационната форма. Защото SCOBA беше само за САЩ и Канада, а сега епископските събирания на православните в диаспора са по целия свят. Целта е всички православни юрисдикции в диаспора да работят в единство за успеха на съвместната пастирска дейност в полза на православната ни мисия и свидетелство в различните райони по света, както и налагащото се коригиране на каноничните аномалии в различните православни юрисдикции в диаспора.

Като председател на Комисията по въпросите на клира в асамблеята имах задачата да събера информация от всички православни юрисдикции в Северна и Централна Америка относно изискванията за ръкоположение на свещениците, процедурите относно назначенията и преместването на клириците, както и начините на заплащане, пенсиониране и здравно осигуряване на клириците.

Третата епископска асамблея на 12–14 септември 2012 г. в Чикаго, САЩ, даде надежда, че съвместната ни работа е крачка към единството на всички православни в Северна и Централна Америка, макар че противоречията между нас все още съществуват.