Разговаряхме с приятели за това, че „в Русия всички мълчат“. И, следователно, „всички подкрепят“.
Не знам как и какво може да се каже в условията на един диктаторски режим, когато за всяко изказване има член, определящ глоба или затвор (изглежда, че според последните „съдилища“ този срок е вече девет години). Аз самият нямам такъв опит.
Но мога да кажа, че почти всички мои украински приятели, които пристигнаха във Финландия през Русия, успяха да дойдат тук благодарение на руски доброволци.
Често дори не благодарение на роднините си, които се преместиха от Украйна в Русия и станаха доста пропутински настроени (на принципа „дойдохме в страната, затова се интегрираме“). А благодарение на обикновени местни момчета в Белгородска, Курска, Воронежка област, в Москва и Санкт Петербург. Които помагаха при пътуването, за нощувките, за посещаването на лекар, за пресичането на границата. В крайна сметка не всички можеха да напуснат Украйна със своите автомобили.
И съм сигурен, че тези хора не пишат в социалните мрежи за помощта си към бежанците. А ако все пак напишат нещо в мрежите, то изобщо не е за това.
Познавам обикновени свещеници в Русия, които не произнасят ярки антивоенни речи от амвона, но за тази година и половина нито един техен енориаш не се присъедини към руската армия нито по договор, нито по наборна служба, нито дори по мобилизация. А това съвсем не е лесно!
И всичко това – на най-различни нива.
Мисля, че онези германски антифашисти, които са спасявали евреи, криели са избягали военнопленници или са разпръсквали листовки срещу наборната военна служба, едва ли са го правили открито. За съседите си те са изглеждали като обикновени хора.
Но те са правили нещо, което наистина е спасявало животи!
P.S. Спомням си разказа на митр. Антоний Сурожки за това как по време на германската окупация на Париж е бил арестуван в метрото от колаборационистки полицаи, като член на френската съпротива. И в участъка един от полицаите го попитал: „Вие наистина ли сте против нацизма?“. И след като отговорил утвърдително, му посочили незаключената задна врата на помещението, през която той успял да излезе.
P.P.S. Същият митр. Антоний разказал, че когато по време на войната неговата „поликлиника“ трябвало да издава медицински разрешителни за изпращане на работа в Германия, те не издали нито едно (!) разрешително, а германците се страхували от заразни болести, така че на един пишели туберкулоза, на друг – нещо друго.
Вероятно всички ние ще бъдем питани не за това, което не сме направили, а за това, което всеки от нас все пак е бил в състояние да направи, на своето място.
Източник: Ахилла
