Започвам този текст, свързан с предстоящата Неделя на светите отци от Седмия вселенски събор от 787 г. (изработили ороса за иконопочитанието), с уговорката, че всяко творчество е присъщо на човешката природа. Човекът-творец търси да излее чувствата, настроенията и мислите си.
Къде ги излива?
Върху белия лист, музикалната партитура, платното за рисуване и пр. Посредством творческата дарба е дадена на хората възможност да се докоснат до тайна, която лесно може да ни убегне във всекидневието.
С това твърдение искам да подчертая, че не бива да гледаме на иконите като на нещо свръхестествено. Да, иконите са плод на аскетичното съзерцание на техните автори, опитни зографи. Същевременно обаче рисуването – нека не забравяме – е и нещо присъщо на човешкия гений. Затова да отричаш иконите е своего рода „протест“ срещу художествената дарба, вложена от Бог в Негови избраници. В Библията е казано ясно: това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (срв. Мат. 19:6). Излизайки от светотайнствения брачен контекст на тези думи, трябва да отбележим, че те засягат и Божиите дарби. Дарил ли ти е Бог художествен дар, сиреч съчетал ли е съществото ти с таланта да рисуваш, никой няма право да те разлъчва от това твое вътрешно влечение и да пречи на неговата външна изява.
Тези дни, поглеждайки една снимка на детето ми, се замислих върху построеното върху пясък от иконоборците – съвременни и някогашни. Отворете семейния си албум – пълен е със своеобразни икони, сиреч образи, какъвто е преводът на гръцката дума икона. Икони на иконите, защото в крайна сметка най-живата и истинска икона на Бога е човешката личност, носеща у себе си отпечатъка на Божия образ. Когато държите в ръка изображение на любим човек, това означава ли, че считате това същото за тъждествено с личността на изобразения. Извинете, но не смятам, че разумен човек би посмял да сметне фотографията на някого за самия него. И все пак, това не означава, че можем да скъсаме на парчета същата тази фотография без нещо в нас да трепне.
Така са трепвали сърцата и на някогашните иконопочитатели, които са знаели, научени от Св. Дух и от трезвото вглеждане в проявленията на живота, и са отбелязали в съборното решение от 787 г., че „честта, която се отдава на образа, възхожда към Първообраза; и този, който се покланя на иконата, всъщност се покланя на личността (ипостаста) на изобразеното на нея”. Така, както този, който целува снимка на любимите си съпруг, съпруга, дете, родители, всъщност изразява чувствата си към техните личности.
