В деня на св. мъченици Софѝя, Вяра, Надежда и Любов си отиде от този свят един истински Божи човек, с когото имах щастието да съм съученик, състудент и приятел още от 1958 г. Казваше се Пейко, а след ръкоположението – Петър Тодоров Цанков (1943-2025). Родом от с. Селището в Севлиевския Балкан, той беше от бедно семейство и след основното образование енорийският свещеник го насочил към Соколския манастир, където помагал в стопанството. Така след година аргатуване дойде в семинарията в Черепиш и тръгна по Божия път.
Скромният, но изключително работлив на Божията нива свещенослужител постепенно стана известен в цяла България, дори и в чужбина със своя нестандартен пастирски подход, с отеческата си грижа и жертвоготовност да помогне на всеки един човек, който търси подкрепа и помощ, който търси Бога. И стотици хора от близо и далеч намираха утеха и топлина, намираха пътя към Бога благодарение на мъдрия и добър пастир.
В последните петнадесет години много се говори и писа за о. Петър – основно във връзка с неговата чудесна идея да направи една пътека на вярата над курорта Свети Влас, където той служеше в новия храм „Св. мчк Власий“ в курортния комплекс на братя Диневи. Години наред отецът, който нямаше истинска енория и нямаше треби да го ангажират, строеше параклис по параклис от обръщалото на градския автобус нагоре към билото на този последен дял от Стара планина, мирно целуваща морето при нос Емине.
Отецът започна с един параклис, който, както и последващите, всъщност е само една стеничка от суха каменна зидария с ниша, където той поставяше икони или религиозни картини от свещената история. Сетне направи втори, трети, множаха се постепенно, докато реши да станат 33 – според годините на земния живот на Спасителя, пред Когото той благоговееше. Накрая обаче стигна до 40. Сред тях има и един истински параклис – малък храм, иззидан от него с камък, а за покрива му помогна майстор, който беше минал оттам и, впечатлен от труда на отеца, обещал и направил покрива с дървена конструкция. Накрая и камбанка поставиха, както подобава на църквичка.
Отец Петър тогава беше още в силата си, макар и прехвърлил 70-те. Носеше камъните за всяко параклисче на гръб в брезентова раница по стръмната пътека, майстореше градежа за радост на туристи и летовници. Тези 40 параклисчета сега остават като паметник за неговия стремеж да накара изкачващите планинската пътека да погледнат, да се замислят, да се поинтересуват от вярата в Иисус Христос.
Живееше в църковна къща до самия храм и беше 24/7, както сега е модерно да се казва, на разположение на всекиго, който имаше нужда от разговор, съвет, молитва, изповед. Както се посочи по-горе, той нямаше истинска енория, но в курорта живеят постоянно десетки, може би и стотици собственици на ваканционни жилища, сред които има много православни християни от Молдова, Украйна, Русия, Беларус. Повечето от тях умеят да общуват със свещеник, да търсят неговата пастирска помощ, други пък тепърва се учеха на това, кръщаваха се, въцърковяваха се. Благодарение на мисионерската си работа сред българи и чужденци о. Петър беше търсен и в чужбина, канеха го в много страни за няколко дена да благослови семействата им, да утеши и зарадва, да вдъхне вяра, да даде надежда, да насърчи любовта. Той не правеше хората свои последователи, а ги насърчаваше да станат ученици Христови, Божии чеда.
Много по-рано, докато беше на енорийска служба, о. Петър не беше сред любимците на епархийския си архиерей, но беше любим на енориашите си, а и на хора извън енорията. Помня, началството реши да го премести от църквата, в която беше създал жива енория, препълваща храма всяка неделя и на празник, в другата църква. И тогава там, където отиде, се „преля“ по-голямата част от енориашите – така, както рояк пчели се преселва от препълнен кошер в друг. И продължи със същия успех да разработва почвата в сърцата на тези хора, за да станат и те верни Божии чеда.
Много бих могъл да напиша за отец Петър, който занапред ще се моли от небесните обители за нас, за стотиците, а вероятно и хиляди свои духовни рожби. Той приживе беше от бедните свещеници, защото не задържаше пари в себе си, все намираше на кого да ги дари, виждаше и знаеше нуждите на хората. Но пък стана един от най-богатите на духовни деца свещеник на нашата църква в последните десетилетия. И всички те ще помнят своя духовен баща, ще следват примера му, ще се молят за душата му:
Боже, бъди милостив към душата на Своя смирен и предан служител Петър иконом!
Вижте още:
Тридесет и три параклиса, колкото Христовите години
Отец Петър Цанков на осемдесет години
Отец Петър от Казанлък беше отличен в кампанията „Достойните българи“
