Днес иконом Петър (Пейко) Тодоров Цанков от Свети Влас навърши осемдесет години.
Радват се мнозина заедно с него на този ден за тази кръгла годишнина, за която псалмопевецът е казал: „Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо и ние летим“ (Пс. 89:10). Слава Богу, той е относително здрав, не че не е имал и няма болежки, но за годините си е в отлично състояние, на което някои му завиждат, а мнозинството го облажават. Защото и повечето от съучениците и състудентите му (ни, защото и аз съм от тях) отдавна са при Бога.
За него е писано много, показван е по телевизии, по вестници (електронни и на хартия) са описвали необичайните му подвизи. Най-известният от тях е построяването на една поредица от каменни иконостаси (които журналистите наричат параклиси – тук) по планинската пътека от обръщалото на градския автобус в Свети Влас нагоре докъм билото на Стара планина, малко преди нос Емине. Интересно хрумване е това, което отецът започна да осъществява от 2014 г. Той като пенсионер от енорията си в гр. Казанлък, където протече цялото му дотогавашно свещеническо служение, през 2010 г. пое новата църква „Св. Власий“ в курортния комплекс на строителните предприемачи братя Диневи. Това го направи известен, макар че той не цели известност и по детски се изчервява от похвалите.
Преди осемдесет години
О. Петър е роден на днешния ден през 1943 г. в балканското севлиевско село Стоките, махала Селището, където къщите са от типа на „колибите“ – обикновени къщи са, градени с камък и дърво, но са разположени по на няколкостотин метра една от друга сред ливади и градини с плодни дървета. Така че сутринта като се извика единият съсед, да го чуе другият и да се поздравят с новия трудов ден. И хората са свикнали всичко да си добиват сами – от земята и от животните, които гледат. През лятото мъжете ходели през планината пеша в Тракия да косят и жънат, та да изкарат някой лев за най-необходимото. Такива бяха баща му бай Тодор и майка му – отрудени хора. Кръстили първото си дете Цанко, който сетне станал дърводелец. „Той беше най-подходящ от трима ни за свещеник!“, споделя сега замислен о. Петър. Второто е Пейко, като свещеник преименуван на Петър, а третото – Христо, който тръгна по пътя на батко си Пейко, беше свещеник в Габрово, а вече десетилетия е в Лос Анжелис.
Пейко – свещеник Петър
Пейко беше ръкоположен от Старозагорския митрополит Панкратий и с името свещ. Петър служи няколко години в с. Енина, Казанлъшко, докато владиката оцени способностите и резултатите от работата му и го премести в „Св. Богородица“ в града (Казанлък). Там отецът разви необичайно голяма дейност, работеше с хората, наставляваше ги, утешаваше ги, насърчаваше ги. Не се плашеше от ограниченията на тогавашната власт. Намираше начин да работи с големи и с малки. Нямаше свои деца, по-късно остана и без попадията, но „роди в Христа“ много нови съзнателни и усърдни християни, които в личните си молитви винаги го споменават с признателност. Накрая го изместиха в църквата „Св. Илия“, но се оказа, че успешната работа не зависи от храма, а от личното усърдие на пастира. И там го пенсионираха. Но нали Сам Спасителят казва, че „светилото“ не се похлупва, а се слага на светилник, за да свети на всички! Тази нова „поставка“ се оказа храмът „Св. Власий“ в едноименния курортен град.
Един свещеник не като другите
Това наистина е по-друго служение, защото няма постоянно живеещи хора, а пък с приходящи за седмица или две през курортния сезон трудно се създава общност, какъвто е смисълът на самата дума църква, еклисия – събрание на вярващите в Иисус Христос. Оказа се, че повече търсят храма и присъстват на всекидневните и празничните богослужения руснаци и украинци, които летуват в Свети Влас. Благодарение на общия ни църковнославянски богослужебен език тяхното участие е безпроблемно, а в личните си срещи тези хора намират „общ език“ с о. Петър не само тематично, но и като средство за общуване.
Ляга с кокошките, но става с петлите!
Има си той и една друга особеност – сутрин не го умее това да се излежава, „докато го огрее слънцето в леглото“. Не гледа телевизия и вечер си ляга рано. Но и става много рано и тръгва да се разходи още преди да огрее слънцето. В Свети Влас планината дава добри възможности за такива разходки – да се порадваш на Божието творение, на гората, на ширналото се долу море в залива между Свети Влас и Несебър. Сигурно поне хиляда пъти ги е правил тези ранни разходки, докато му дойде наум да направи първия каменен иконостас. Защото като Божи човек той съжалява всички онези, които гледат на заобикалящата ни природа като на случайно появили се дадености. Иска да им покаже, че зад дивната природа стои още по-дивният Творец. И го прави леко, ненатрапчиво. За някои може да е наивно, но кой може да каже как точно действа Бог върху душите ни?
Тъй като много хора идват на последната спирка на автобуса и оттам тръгват нагоре из планината, той още на самата спирка направи първите си иконостаси. Започна с един, станаха три, сетне тръгна да прави и нагоре по пътеката из гората. Построи и истински параклис, като малка църквица, пак суха зидария и с майсторски направен покрив (помогна му един майстор, вдъхновен от мерака на отеца). Встрани от пътеката изгради и барбекю с обосновката: хората имат нужда от храна и за душата, и за тялото. При някои от иконостасчетата засади цветя, по корен домати дори, мъкнеше и вода от изворчето долу, встрани от пътеката, за да ги полива в жегите. Стана някак уютно, някои хора помагаха да поливат цветята – като една мъничка жертва пред Бога.
А отецът продължаваше да строи. Ставаше все по-трудно заради височината и стръмния наклон, но той не се предаваше. Когато не можеше да бута количката по стръмното, слагаше плочите в една стара брезентова раница и на гръб ги изнасяше нагоре. Броят се увеличаваше, а той все намираше някакво обяснение: три като Света Троица, четири като четиримата евангелисти, дванадесет като дванадесетте апостоли на Христос, докато стигна до тридесет и три – колкото са били годините на земния живот на Спасителя. Тогава и той самият помисли, че ще спре. А големи медии го наградиха с отличието „достоен българин“. После обаче му дойде наум да продължи с още няколко иконостаса, та станаха четиридесет. Не го питам дали ще има още. Защото сигурно и той не знае отговора.
О. Петър никога в живота си (познаваме се от 1958 г.!) не се е стремил към награди и отличия. Добър българин е, да, но знам, че се стреми много повече да бъде достоен свещеник.
Четиридесет параклиса правят ли някого достоен за почит?
Тук вече от самото начало мненията ще се разделят, ясно е. Да направиш четиридесет параклиса, това е ехе-е-е! Голяма работа! Човек направи един параклис, пък иска да му се пише името на камък и да го почитат хората, а тук – цели четиридесет параклиса. Да, ама те не били истински параклиси със стени и покрив, олтар и врата, и прочие, а просто каменни иконостаси, речи го – поставки за икони. Така е, но когато ги види човек, когато премери на око камъните, които са мъкнати от пясъка край плажа, т. е. от кота „нула“ на два-три километра нагоре по стръмната пътека към билото на Стара планина, пък са натъкмявани по майсторлъка на сухата зидария, ще се почеше по главата и ще си рече: „Голяма хамалогия е паднала тука…“. И може да си остане с това велемъдро заключение. Зер и изказалият го е от народа, който обича да се глуми със странното за чужденците правило: „Залудо работи, залудо не стой!“.
Наблюдението на пастира
Не всичко върви по мед и масло в тази негова чудна инициатива. Градската власт, която днес го удостои с грамота, винаги го е подкрепяла, защото по своеобразен начин и без стотинка от познатите европейски средства за екопътеки о. Петър облагороди тази част от планината източно от града. Хората се радват, снимат се при иконостасите, разнасят славата им по цял свят. О. Петър наблюдава всичко това с мъдро смирение и му е драго, когато туристите се зачитат в свещените текстове, които той разпечатва под иконите.
Питам го:
- А нещо неприятно случвало ли се е?
Отговаря ми:
- От големите хора не мога да се оплача. Но ми прави впечатление някои деца как се наслаждават да вземат една плоча, която съм поставил с труд и мъка, и да я хвърлят на земята да я строшат. Много странно ми изглежда това, но се случва вече няколко пъти такава безсмислена вандалщина. Тези деца не го правят от себе си. Нещо в нашето общество ги приучва на това. Това ме притеснява. Защото плочата или аз, или някой след мене ще я смени. Но се боя, че онова счупеното в душите на дечицата няма кой да го смени…
Той все пак е оптимист, защото е искрено и дълбоко вярващ човек. Затова днес при отличаването си от кмета Иван Николов с грамота и почетен знак на гр. Свети Влас о. Петър Цанков каза кратко на всички присъстващи в залата на кметството:
„Нека Господ ви дава радост! Живейте днес, не вчера, не утре! Бог е нас! Най-голямата грешка, която човек може да прави, е да вярва на други сили!“.
