Това е крайната цел на един свещеник „не като другите“. Последното определение, към когото и да се сложи, дава особен оттенък на качествата и действията на дадения човек. А при ик. Петър (Пейко) Тодоров Цанков то напълно подхожда. Такова мнение споделят хиляди хора от страната и от чужбина, доколкото о. Петър през последните осем години служи в курорта „Свети Влас(ий)“, а сред богомолците в курортния едноименен храм повечето са руснаци и други чужденци.
Свещеникът е балканджия, роден в планината и от малък е расъл с поглед, зареян във връх Юмрукчал (днес Ботев). Затова разходките в близката планина над Свети Влас са редовната му физзарядка сутрин, някъде между 6 и 7 ч., преди да отслужи утринната в поверения му храм. Един ден му хрумнала идеята, че по планинската пътека, където човек лесно се задъхва и уморява, е добре да има места за кратко спиране и смислена почивка. А открай време е известно, че смислената почивка е двойно по-резултатна. Така стига до идеята да сложи на определени места християнски знаци – икони и кръстове. После идеята се дооформя в създаването на малки каменни иконостаси, които хората наричат параклиси.
Планината тук е камениста, а камъкът – цепещ се на плочи пясъчник. Такива камъни изобилно се изхвърлят при бурното строителство в курорта. Остава отецът да ги събира и да ги пренася. До началото на планинската пътека ги пренася с малкия си автомобил, оттам нататък – в здрава раница на гръб. За някои може да е странно, за други невъзможно, за трети може да е и безсмислено, но 75-годишният свещеник, първо, си има самопоставена благословена цел и, второ, има на разположение 365 дена във всяка година, която Господ му подарява. В тези малки параклисчета или по-скоро открити иконостасчета е представена историята от земния живот на въплътения Божи Син, Господ Иисус Христос – от Рождеството Му до Възкресението.
Свещеникът споделя, че идеята всъщност не е негова. Видял я в покрайнините на гр. Мантон (Menton), на френската Ривиера, недалеч от италианската граница и с разположение, доста сходно с това на Свети Влас – между морския бряг и планината. Там, край Мантон, параклисите са построени от професионални зидари, измазани са, изглеждат безупречно, дори някак лъскаво. Но о. Петър е решил сам да ги прави, със свои сили. Зида ги от плоски пясъчникови плочи по способа „суха зидария“. Питам го недоверчиво:
- Има ли някой да се е саморазрушил?
- Няма – отговаря той и добавя:
- При някои се получи леко накланяне, но бързо го поправих. При сухата зидария това не е трудно – пояснява отецът.
В ранната утрин тръгнах да ги посетя всички параклиси – чак до планинския връх, на около час нагоре в планината, като се тръгне от автобусното обръщало в източния край на курортния град Свети Влас. По пътя срещах връщащи се вече от сутрешна разходка туристи, повечето отговаряха на поздрава ми с „Доброе утро!“. Явно бяха руснаци, но срещах и българи, млади и стари. Някои ме задминаваха бодро нагоре, докато аз се застоявах тук или там – къде от интерес, къде от желание да си взема дъх и отпочина от стръмната пътека. На всеки параклис-иконостас отецът беше сложил икона или картина с библейски сюжет. Първите представяха Христовото Рождество, следваше Кръщението Му, повикването на първите апостоли, различни чудеса и други дивни действия и беседи на Спасителя, докато накрая се стига до последното влизане в Йерусалим с гръмкото „Осанна!“ на тълпите, последващото гръмко „Разпни Го!“, после Разпятието, за да стигнем накрая до Кръста – черен дървен кръст, ръчна направа от кривите дъбови дървета в тази част на планината. Самотен, мрачен, безмилостен – кръстът беше завършек на един спасителен и изкупителен живот. Но при него нямаше скръб, защото преди това последният иконостас ни показваше едно от явяванията на Възкръсналия Христос на Неговите последователи.
Когато пристигнах, пред кръста бяха вече две рускини, по-възрастната коленичила върху плочата пред Разпятието и извършваща своята гореща молитва.
О. Петър сподели, че много хора са проявили съпричастност към свещената му инициатива, помагали са му и сега му помагат в довършването на последните три параклиса, за да станат тридесет и три, колкото са и годините от земния живот на Спасителя. Сред помощниците имало дори деца. Това дава повод на свещеника да попита:
- Защо Иисус Христос е казал „ако не станете като деца, не можете да влезете в царството Божие“?
И бърза сам да отговори:
- Защото при влизането на Христос в Йерусалим възрастни и деца викаха в един глас „Осанна!“, но след три-четири дена само възрастните викаха „Разпни Го!“. Децата не стигнаха и никога не биха стигнали до този гибелен обрат.
Замисли се и добави:
- Само да можеха винаги да останат чисти като деца…
Подготвените материали за следващия параклис:
