В българската църква в немския крайдунавски град всяка неделя и на някои празници се събират православни българи на богослужение. Казвам на някои от празниците, защото почти всички българи в града и околните селища работят и могат да дойдат на църква само на онези празници, които са и в официалния календар на предимно католическата провинция Бавария, съответно са почивни дни.
В град Регенсбург и околностите му българите се умножиха скоро след политическите промени у нас и според някои изчисления вече са над четири хиляди души. Мнозинството от тях неофициално се обявяват за православни християни, но само на Великден идват до 700 души на църква. Впечатляващо число, но и донякъде разочароващо, защото повечето от тях са от така наречените (къде на шега, къде на истина) „коледно-великденски“ християни.
И още едно уточнение: става дума за неофициална принадлежност към православното вероизповедание, защото в Германия има възможност да се плаща „данък вероизповедание“, но това правят обикновено само католици и протестанти, а и те през последните десетилетия не го правят в действителното си число в страната, тъй като данъкът е по заявка на данъкоплатеца.
Българската православна църковна община „Св. Николай Мирликийски“ в Регенсбург беше създадена преди двадесет години от ставрофорен иконом Виктор Петков Иванов-Цимер от Мюнхен и българите тук. Тогава на нашата православна общност е предоставена неголямата католическа църква „Св. Петър“ (Peterskirchlein) в парка пред централната гара. Направен е иконостас, нарисувани са икони, започнал е редовен богослужебен живот.
А през последните петнадесетина години църковната ни община се ръководи от протойерей Тихон (Тихомир) Милков. В България служил в Горна Оряховица и в Лясковец, той дошъл като икономически емигрант в Германия и започнал работа в немска фирма. Живее със семейството си и работи на стотина километра от областния град, но редовно идва да служи в българския храм, където с вяра, надежда и любов се събират богомолците. Самите те също идват както от града, така и от доста далече – с коли или с влак. Пътуват от десетки, че и от стотина километри, за да бъдат на богослужението, да бъдат с Бога, а така и да са в общение помежду си. И у нас на времето се е случвало (може би и сега се случва на изолирани места) хора от едно село да отиват в друго или в близкия град за литургия в неделя и на празник, но общо взето сме станали по-лениви. И ако църквата не е в близост до дома ни, вече имаме „сериозно“ основание да не отидем на църква. Коментарите са излишни.
И нещо „в скоби“. Свещениците у нас от няколко години получават заплати, осигурени от българската държава. Но неясно защо това не се полага за свещениците в двете ни задгранични епархии – в Европа и в САЩ, Канада и Австралия. Така свещениците трябва пет дена в седмицанта да работят някаква работа, обикновено „непрестижна“, за да издържат себе си и семействата си, да си плащат наема и пр. А в събота и неделя те работят като свещеници, но без заплащане, ако не се брои малката субсидия, отпусната още по „царско време“ и допълнително орязана на място. И тук няма нужда от коментари.
Аз бях на годишния конгрес на световното дружество на учените от областта на Новия Завет, който тази година се проведе в Регенсбург. Свързах се с българския свещеник, който някога ми беше студент в Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий“, за да съм сигурен, че няма да е в отпуск и ще има богослужение в неделния ден преди отпътуването ми. Отидох рано сутринта в църквата, презвитèра Наталия почистваше храма, който цяла седмица е бил заключен, а свещеникът се подготвяше за светата литургия. Направи ми впечатление, че там богомолците бяха вече в храма, а не са като у нас, както се шегуваме: „Свещеникът казва С миром изидем и ние идем…“ (едва тогава!).
Най-отпред вдясно на певницата бяха вече приготвили книгите си сем. Николай и Минка Инджови от Карлово, които живеят и работят в Дегендорф (на час и половина с влак), но според свещеника са редовни богомолци. А и без тях трудно може да се отслужи литургията.
Присъединих се и аз към тях и помагах в пеенето. Отец Тихон ме помоли по време на причастния да кажа няколко думи на богомолците. Направих го с вълнение, защото за мене беше духовно преживяване това общение в молитвата със сънародниците. Както пише Българският патриарх Даниил, „общението на всеки един християнин с Господ Иисус Христос е неразривно свързано с общението на християните в Христовото тяло – Църквата, както и с отношението и постъпките на християнина към всеки един човек“.
След края на литургията и словото на свещеника никой не бързаше да си тръгне. Имат си обичай да остават на разговор с кафе както със свещеника, така и помежду си. Така се установяват приятелства и се поддържат отношенията, хората стават едно голямо семейство.
Отецът сетне ми разказа за работата си с хората, пръснати в район с радиус над сто километра, за кръщенията и въцърковяването на сънародници, за пътуването до най-отдалечени места, за да занесе утеха и благослов на вярващи и особено на страдащи. Прозвуча съвсем искрено заявата му, че храмът в Регенсбург за него и семейството му се е превърнал във втори техен роден дом. И допълва: „С редовните богомолци сме като едно голямо семейство. Всеки преживява, когато някой отсъства“.
Храмът се посещава също от руснаци и украинци, които живеят в Регенсбург. Вярата и светите тайнства обединяват хората, особено в нашите усилни времена. Интересно ми беше да чуя и това, че вече има много случаи, когато наши сънародници от друга вяра там се кръщават и стават православни християни. Но зад всеки един отделен случай стои пастирска работа, грижа и любов на свещеника.
Минаха вече дни от моето августовско черкуване в българската църква в Регенсбург. Но топлите спомени от срещата с отец Тихон (Тихомир) и другите сънародници в Българската православна църковна община „Св. Николай Мирликийски“ още сгряват сърцето.
