Напоследък много националистически партии у нас се опитват да докажат колко са близки до християнството и конкретно до православието. Вкратце казано, те разбират православието като поредната партийна идеология. Или, по-скоро, поредния политически инструмент, с който да привлекат една или друга аудитория.
Проблемът идва, когато пренесем този манталитет в църковния живот или дори във взаимоотношенията помежду ни. Не следваш моята партийна линия и собствените ми пристрастия? Не смяташ за врагове и предатели тези, които аз смятам за врагове и за предатели? Значи самият ти си такъв – не си мой, чужд си, дори преди това с тебе да съм имал приятелски отношения.
Така се разсъждава. И отдавна разделенията не са само за войната в Украйна, Близкия изток или някое друго събитие с глобално значение. Поляризацията в обществото и в Църквата стигна такова равнище, че за най-малкото сме готови да се плюем и да се разкъсваме. И докато убиваме ближния си с презрително и студено отношение и зилотски по същността си изказвания, тържествуваме в опиянение, че сме прави: Избра лагера на враговете! Край, вече не съществуваш за мене. Може до преди седмица да съм те хвалил публично, но щом и на йота се отклониш от това, което ти казвам, че е истина, свършваш и казваш: „Приключвам с тебе. Край!“.
Кажете ми, скъпи хора, защо? Нима любовта ни се простира до границата на нашите партийни пристрастия? Каква любов е тази и в кой бог вярваме? Защото все повече ми се струва, че май не вярваме в Иисус Христос – разпнат и възкръснал за спасението на света. Вярваме в собствения си егоизъм и наранени емоции.
Но знаете ли как се раждат нацистките идеологии: като кажеш, че този или онзи не е човек и не заслужава да се говори с него. Когато пренесеш собствените си представи за приятелство и предателство върху хората около тебе. Когато си готов да „скъсаш“ с някого, защото той има нормални отношения с другиго, когото ти ненавиждаш.
Нима злото се побеждава със зло? Как ще победим крайните настроения в обществото, прилагайки същите крайни методи, но с обратен знак? Болшевизмът с болшевизъм не се побеждава, нито нацизмът и фашизмът се побеждават с нацизъм и фашизъм.
И после се чудим, защо нашият глас не се чува…
Защото крещим по същия начин, по който крещят тези, срещу които говорим. Защото говорим за радост и любов, но самите ние постъпваме жестоко с ближните. Защото радостта и любовта или пък ревността към православието са ни само лозунги.
Да си зилот и да пишеш от сутрин до вечер колко зле е Вселенската патриаршия, не е защита на православието. Това е опаковане на собствените ти страсти в приемлив вид за твоите „съпартийни“ братя и сестри. Ами то дори е привлекателно за егото да мрази със „свещена омраза“ от църковния амвон…
Същото важи и за другата крайност по отношение на вярата. Да си зилот в антизилотизма е пак зилотизъм. И в крайна сметка принася същите плодове. На страх, на обремененост и на несвобода.
Христовият дух е различен. И определено, ако проповядваме свобода и радост, пък връзваме и притискаме със собствените си вражди хората около нас, не вършим нищо градивно.
