Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Религия и култура

Четвъртък, 14 Октомври 2021 Написана от Владимир Вейдле

Vladimir VejdleСъвременният човек мисли религията, не само чуждата, но и своята, като една от съставните части на културата. В града, където той живее, има здания, предназначени за богослужение, има и театри, библиотеки, пощенски станции, универсални магазини, а подобно на това и в съзнанието му са разположени, като на рафтовете на един и същи шкаф, и представи и понятия, свързани с религията, и всевъзможни други, отнасящи се да кажем към музиката, астрономията, медицината, шахматната игра. Затова на него му се струва напълно естествено, когато в книгите влиза най-напред обзор на събитията за някакъв период от древногръцката например история, а след това параграфи или глави, посветени на стопанството, на домашния бит, религията, литературата и изкуството от същия този период. На практика обаче тези привични възгледи са в рязко противоречие както с историческата истина, така и с вътрешната логика на нещата. Религията не е там, където е културата, с всичките свои раздели, а някъде зад нея или в нейната основа. И затова тя не е някаква част или област от културата, защото цялата култура представлява излъчване на религията. И с това обаче все още не е казано всичко. Културата тръгва от религията, но не ни въвежда в нея. И веднага щом погледнем културата от гледната точка на религията, ще ни се прииска да зачеркнем заглавието на тези размишления или поне да заменим в тях съюза „и“ с рязка разделяща черта.

На религията културата не е нужна. Тя няма никаква работа с културата. Та какви, ще кажете, „културтрегери“ са палестинските митари и рибари! Нека в очите на Пилат Христос да е човек (даже с главна буква), но, разбира се, не „културен човек“, подобно на самия Пилат. Религията не знае и не иска нищо да знае за културата (както често, но едва от неотдавна, и културата за религията). С това трябва и да започнем. Няма да разберем в какво е връзката между тях, ако първо не видим, че връзката, която ни се е привиждала, съвсем не съществува. Между тях няма нито добросъседски отношения, нито зависимост на религията от културата. Пък и как би могла религията да поражда и излъчва култура, в случай че самата тя зависи от нея, че сама бива пораждана от нея? Тук обаче трябва да спрем и да проверим: дали пък не сме се объркали? Нима за религията може да се окаже чужда самата тази култура, която е била родена от нея?

Не, не сме се объркали. За да се убедим обаче в това и да се доближим поне малко до изясняването на целия този въпрос, необходимо е да различаваме основата, корена, централното ядро на религията от всичко останало, за което мислим, когато мислим за нея. На религията породената от нея култура не само може да ѝ стане чужда, след което да се прероди и да скъса с нея, но тя и въобще, в своята основа, е положена вън спрямо културата като такава – само дотолкова обаче, доколкото самата тази основа е положена вън спрямо цялото останало съдържание на религията. Какво представлява обаче тази основа? Най-просто от всичко е да я наречем вяра. Вярата създава религията, но, веднъж създала я, остава нейно огнено, неприкосновено, живо и живително ядро. Вярата ние не можем да придобием със собствени сили от знанията си за религията, от приемането на религията. Тя ни се дарява, но не религията ни я дарява, а тя ни дарява религията. Когато казвам, както ме учи Евангелието, вярвам, Господи, помогни на неверието ми, аз със самото това приемам религията, но вяра или пълнота на вярата у мене все още няма – иначе аз нямаше да се моля за нея. Ако пък тази пълнота ми бъде дадена, аз, разбира се, няма да отхвърля религията, но, в края на краищата, мога да мина и без нея.

Това различие – между религията и вярата, както и този краен случай, могат да се пояснят исторически. Вярата на християните във Възкресението на Христос и в тяхното съвъзкръсване с Него и в Него, се е родила в Йерусалим, но религията им се е формирала в Антиохия, в Ефес, в Александрия, в Рим и в по-малките общини по същите тези брегове: там, където са възникнали и учението, и обреда, и църковният устав, и едва ли не всички книги на Новия Завет. Най-първото тайнство на тази религия е било Кръщението (след което по онези времена непосредствено е идвало, завършвайки го, Причастието). Само че древната Църква е учила, че Кръщението с вода легитимно може да бъде заменяно от Кръщението с кръв, т. е. от изповядването на вярата, скрепено от мъченическата кончина, която по този начин е измествала единствено спасяващото, възкресяващо за вечен живот тайнство, и го е правела, в дадения случай, ненужно. Пък и не е ли ясно само по себе си, за онези, както и за всички времена, че приемащият мъченическата смърт, и дори всеки, който отдава живота си за своите приятели, макар и изцяло да потвърждава религията, при все това я отменя, изгаря я (във всичко, което не е вяра, а е израсло от вярата) с огъня, запален от вярата, огъня на своето свидетелство за нея. И точно по същия начин и всеки подвиг, пък бил той и несмъртоносен – прощаването, покаянието, самообуздаването – е по-близо до тази сърцевина на огъня, отколкото до всички обреди и устави. А от това го извършват понякога, както извършват и подвига на самопожертването, душѝ, които са далече от религията, душѝ невярващи, но уповаващи се. Душѝ, на чието неверие Господ помага, дори и без те да казват „вярвам“. Те са повярвали…

- В Кого? В какво?

- В непрозрачния за разсъдъка смисъл на своя подвиг.

Никой няма право, дори и този, който вярва най-малко от всички, да казва, че тази вяра не е равносилна на вярата във Възкресението Христово.

*   *   *

Вярата е достатъчна сама по себе си. На нея нищо не ѝ е необходимо. При все това, или точно затова, тя създава религията. Неизбежно създава, търсейки свое изражение, оформление, закрепване и в отделната душа, и в съзнанието и живота на общността, на общество на верните, на народа, на семейството на народите. Създавайки религията, тя става неотделима от нея и всичко се слива с нея: това сливане се случва само в тези висши и редки мигове, които на вярващия, даже и в религията, дава не самата религия, а вярата. Столетия, хилядолетия нейният огън все така гори в дълбините на създадените от нея за собствените ѝ нужди канони, догмати и богослужения, както е горял и когато религията е била само в своето начало. От този огън е сгрято всичко – всеки камък от необозримите, въздигнати от религията палати, всяка страница от безброй многото жития на светците, едва ли не всяка колона от многотомната гръцка и латинска Патрология на абат Мин. Нима обаче пред прага на смъртта Тома от Аквино не е нарекъл всички свои творения „слама“? Този огън не само топли. Ако дръзнеш и ако ти бъде дадено, в него и ще изгориш, и палатите ще изгориш, и ще изпепелиш в него своите, че и всички чужди фолианти. Такива са така различните, но все в едната вяра пътища на св. Франциск, на Лутер, на испанския „кръстен“ Йоан, а може би, при цялото свое буквоядство, и на нашия протопоп Авакум, и на самоизгорилите се – на своите високи огньове. Фанатизмът е запалил тези огньове, само че уповавайки се (а не просто вярвайки), на тях са изгаряли, и е трудно да мислим, че Този, в Когото те са вярвали, ще осъди изгорелите заради неумението им да се ориентират в религията си. Огънят на вярата изгаря и без огньове, дори и създадената от вярата религия изгаря, но тя се въздига от пепелта: краят ѝ ще настъпи само когато огънят угасне. Не е случайно, че в средата на листа – свидетелство на вярата, пришито в амулета, който Паскал е носил на гърдите си до самата си смърт, е пишело с главни букви: „ОГЪН“.

Вярата създава религията. От религията се излъчва религиозната на първо време култура. При което не възникват никакви отчетливи граници. Цялата култура на Египет, на предна Азия, на древна Гърция, на средновековния Запад, на Византия, на древна Рус, е неразривно свързана с религията. Не че духовният живот на човека и творческите му дела са произтичали, в своята съвкупност, от този единствен източник. Духовен живот в човека има затова, защото в него има слово, т. е. език, състоящ се не просто от сигнали и знаци, но още и от изрази, предаващи смисли, които не можеш да закарфичиш (пък ако ще и карфицата да е сигнал, знак или термин), а наличието на духовен живот (от който животните и електронните машини са лишени) е тъкмо това, което му дава възможност за религиозно, както и за всяко друго познание и творчество. Тази възможност човекът е осъществявал и без да има връзка с религията: в областта на словото или през езика на ритмите, мелодиите, шарките, пластичните и живописните образи, а също и по пътя на изготвянето на необходимите му оръдия и предмети за всекидневна домашна употреба. Цялата работа обаче е там, че високите религии, за разлика от първобитните, възпитават поновому мисълта и със самото това издигат словото на нечувани дотогава висоти, дават му нови поетически богатства, овладяват писмеността, раждат право или преобразяват съществуващото такова, вземат на служба при себе си, усложнявайки и възвисявайки ги, музиката, танца, драмата, творят несъществуващо доскоро монументално строителство, на което образът и рисунката не просто служат, но и се включват, воглаве с него, в едно обхващащо всички тези изкуства единство: онова единство, което ние наричаме, но не в обичайния, повсеместно приложим, а в един по-силен смисъл на думата, стил.

В нито една друга област на културата нямаме явление, което толкова нагледно да свидетелства за характера на нейната връзка с религията, както стилът. И египетската, и гръцката религия са познавали само един стил, създаден от тях, и умрял заедно с тях, но така се случва само там, където религията си остава до края религия на един единствен народ (симбиозата на гръцките вярвания с римските и с близкоизточните не е довела до създаването на нов стил). Християнството пък е създало три съвършено различни стила: византийския, готическия и този, който би следвало да наричаме италиански (той се е родил във Флоренция и много по-сетне, след крупни изменения е придобил могъщество в Рим), и освен това голям брой недозрели до цялостен стил единства (като например на Запад, в романската епоха, или в древна Рус – едно в Новгород, друго във Владимир, трето, по-късно, в Москва). Това се обяснява с множеството изповедания – почти бих се решил да кажа „религии“ (но в никакъв случай не и вери) – вътре в християнската религия, но в не по-малка мяра и с вродената (т. е. от нищо друго неизводима) склонност на конкретните създатели на стила – жителите на еди-кой си град, на еди-коя си местност, към тази или онази разновидност на шарките, към това или онова решение на строителните или на изобразителните задачи. Самите тези задачи са произтичали обаче от религиозното им съзнание и, което е още по-важно, са били осмисляни от това съзнание. И изкуството е придобило своето стилистическо единство не просто изпълнявайки тези задачи, но още и изразявайки смисъла, който е вложила в тях религията. Всички стилове от миналото, както недосъздадените, така и създадените докрай, винаги са били стилове в изкуството, превърнало се в език на религията. Поначало това винаги е език на храмостроителството и религиозния образ, но и по-късно, отделяйки се от тези изразявания, заради които той е бил и създаден, той още много дълго време остава единствено възможният, единствено понятният език, изключващ всички други стилове, и формите на който съвсем не веднага губят своя стар смисъл заедно с изменилите се теми и строителни задачи. Дори и изцяло осветскостеното и изгубило своя стил изкуство все още продължава да се оглежда назад, обявява за класическо своето религиозно минало, подражава му в особено тържествени и церемониални случаи. Тези подражания не водят до нищо хубаво. Само че не просто академиите, но още и масите, а главно поробителите на тези маси, търсят, слепешката, възвишеното. Всичко възвишено е било някога свещено.

Което е вярно за тези изкуства, то е вярно и другите, и за цялата култура изобщо. Навсякъде из нея се забелязва породилата я религия. Нашата музика е единствената на света европейска музика, която не само е възникнала от богослужението, не само е била, още в лицето на Бах, музика преимуществено духовна, но и по-късно, ставайки светска, е продължавала да се ползва от езика, чиято понятност произтича от факта, че той е бил създаден за изказване на душевни движения, свързани с религията, и при това с нашата (т. е. европейската) християнска религия. Нашият език, езикът на всичките християнски или възпитани от християнството народи, на цялата наша поезия и литература, показва по различен начин следите на своята вкорененост в езика на Библията, в християнското благочестие, в богослужебния и богословския език. Нещо повече, и тук вече напускаме пределите на изкуството, самата наша мисъл, разбирането ни за света и за хората, целият наш духовен живот все още продължава да търси, а щом търси, то и намира опора в тази религия, от която се е излъчвала нашата култура, макар и мнозина от нас да отказват да я смятат за своя религия. Независимо от отказа, това незалязващо, ала за тях залязващо слънце, няма-няма и ще прониже сърцата или ще сгрее душите им с дългия си вечерен лъч. Понякога и за тях става ясно, че християнският морал няма с какво да бъде заменен, че в изкуствено изолирания естетически обект има малко радост и няма нищо истински ценно в разпилените „ценности“, че на самата тази дума мястото ѝ е в сарафския дюкян, а не сред доводите и укорите на разтревожената им съвест. А и кой говори за ценности, ако не този, в когото не е останало нищо свято? Веднага щом почувстваш, че в тебе има нещо свято, всички те ще изчезнат или ще се разтворят в него. И тъкмо тук вероятно ще проумееш, че във всичко свое съществено културата е религия. На тази истина ни учи историята. Ако обаче я откриеш лично за себе си, това ще означава, че ти вече си казал: Вярвам, Господи, помогни на неверието ми.

*   *   *

Завръщайки се към началото на нашите размишления и към днешната ситуация, ние напълно уверено можем сега да кажем, че вярата и религията, която не се отделя от вярата, имат право да не знаят нищо за културата, но че културата няма право да не знае нищо за религията, особено за тази религия, която я е породила и възпитала. Културата остава вкоренена в религията и солидарна с нея, даже в случай че нейните носители, така наричаните културни хора, не знаят или отричат това. В нашето време тази солидарност (която е обусловена от вкоренеността) проличава още по-ярко отколкото е проличавала да неотдавна. Тя се проявява съвсем ясно както в конфликта между културата и научно-техническата цивилизация, така и в опитите културата да бъде откъсната от религията по насилствен начин.

Нито науката, нито техниката, нито цивилизацията, не могат да бъдат отвлечено (т. е. винаги и при всички обстоятелства) противопоставяни на културата. Французите и англичаните често наричат културата цивилизация, вместо култура, и в цивилизацията, сама по себе си, няма нищо противокултурно. Гърците не са различавали техниката от изкуството, когато при тях е ставало дума за архитектурата, скулптурата, живописта или приложното художество, и естествено за построяването на готическите съборни храмове се е изисквала доста развита и тънка техника. Науката също е израснала от религиозните идеи и интереси, както и драматургията или по-високите форми на юриспруденцията. За научно-техническата цивилизация обаче е показателно, че като наука тя приема само точната (т. е. основаната на дедукцията или експеримента), докато неточната наука (т. е. всяко разбиране за духовен живот, което не може да бъде проверено в лаборатория или по пътя на изчисленията) отстранява. И за нея е толкова показателно, че не техниката тя подчинява на културата, а културата – на техниката, както и че в цивилизацията вижда просто съвкупност от удобства, гаранция за благополучие или обезпечена от държавата възможност за по-нататъшно развитие на техниката. Най-дълбоко от всичко обаче нея я характеризира отношението ѝ към словото, т. е. към мисленето и към езика (за това виж моята статия „Умерщвление слова“ [Умъртвяването на словото] – В: Мосты, 11, 1965, с. 172-197). На техниката и на тази наука, която е изцяло ориентирана към техниката, не са им необходими слова, съдържащи смисъл: на тях са им нужни само такива словесни или несловесни знаци и сигнали, които препращат към достъпни за лабораторно изследване предмети или към взаимоотношенията между такива предмети. В съответствие с това, решителните привърженици на научно-техническата цивилизация провъзгласяват разсъжденията на богословите, на философите и на останалите тълкуватели на духовния живот на човека, а също така и всички оценъчни съждения, без които не може да се мине нито в областта на морала, нито в областта на изкуството, нито в областта на историята, не за неверни, а за безпредметни, за такива, които не допускат проверка, които не могат да бъдат нито верни, нито неверни, и затова, в крайна сметка, за празно дърдорене.

Такъв светоглед, който заедно с религията анулира и цялата култура и дори целия духовен живот на човека (основан върху размисъла над смисъла и само над него), или, в най-добрия случай, определящ като нейно място невинните забави в свободното време на човека, все по-често се среща днес както на Запад – особено англосаксонския, така и в Съветския съюз, главно (но не изключително) сред хора, професионално приковани към различните механизми на научно-техническата цивилизация. На дело, разбира се, тази цивилизация съ-съществува заедно с културата, и дори в съзнанието на своите носители се примесва с нея (ако беше успяла да изтласка докрай културата, тя би загубила правото да се нарича цивилизация), но тук се открива и една разлика между Запада и Съветския съюз, която можем да изразим, казвайки, че научно-техническата революция е по-малко културна в Съветския съюз, отколкото на Запад. Това произтича от факта, че тези, които държат властта в страната, наричана някога Русия, полагат неуморни усилия да откъснат наследената от нея култура от религията и да я прилепят към идеологията, която Ленин е успял да изцеди от писанията на Маркс и Енгелс. В резултат от това се получава така, сякаш някой е изтръгнал някакво дърво от земята и го е посадил в каца, предварително насичайки в нея две-три изсъхнали клонки от друго някакво дърво. Руската разновидност на християнско-европейската култура беше дълбоко вкоренена в религията и запазваше до неотдавна по-тясна връзка с нея в сравнение с която и да било друга от своите западни разновидности, но ето че вече почти половин век от руснаците се опитват да им отнемат не само тяхната религия, но и знанието за тази религия, не само значителна част от това, което ги прави руснаци, свързвайки ги с миналото, но и знанието за тази част от тяхното минало. Малограмотни ревнители осакатяват културата на своята собствена страна като намаляват съпротивлението, което тази култура може да оказва на научно-техническата цивилизация, и при това в своето невежество дори и не разбират, че за сциентизма или техницизма тяхната собствена идеология е същото това празнодумство, каквото и всичко друго, което не е техника или наука, която може да бъде използвана от техниката.

Както и да е обаче и каквото и да би заплашвало културата – наукотехниката или презираната от нея, както и от културата, псевдонаучна идеология – колкото по-силна е тази заплаха, толкова по-ясно причастният на културата човек съзира, че няма култура без религия, че главното в културата, това е религията. А Русия, „бедната Русия“ – със своите четири букви, пирографирани с нажежено желязо на гърдите ѝ, нима тя не знае, че осакатяват душата ѝ и затъмняват ума ѝ с един замах, а не поотделно? Не е случайно, че разрушават старинните ѝ църкви – със същата тази дървения разграбват и със същия този трошляк засипват и културата, и религията. И все пак, напразно се трудят. Вярата не могат да изкоренят. Дори и сега – можем да бъдем уверени в това – в Русия има повече вяра, отколкото за Запад. Само че тази вяра е лишена от слово, не знае името си. Нека обаче да помним: религията създава културата, но пътят към религията тръгва не от културата, а от вярата. И без съмнение в Русия има много душѝ, които, ако знаеха, биха се молили и биха имали правото да се молят така, както досега никой не се е молил: вярвам, Господи, научи ме да се уповавам в съгласие с моята вяра.

Превод: Борис Маринов

* Вейдле, В. „Религия и культура“ – В: Вестник РСХД, 79, 1965, с. 14-21 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/883fu 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме