С доц. Калин Михайлов ни свързва духовно приятелство, започнало покрай оформянето на първия том от поредицата сборници с наградени творби на християнска тематика на фондация „Емпирей“.
Той е творец с широк регистър, с богат натюрел – пише еднакво добре поезия, литературна критика, есеистика.
Тук ще направя опит за публично споделяне на личния ми прочит на сборника с есета Забравената мая.[1] Това скромно наглед томче, великолепно оформено полиграфически, съдържа къси есета, които са обединени от присъщия за автора интерес към фундаменталните и извечни въпроси за смисъла на битието, боготърсачеството, таланта… По своята природа сборникът е опит да се разгадаят, доколкото е възможно, светът и човекът – опит, който като всяко съществено познание започва със себепознание.
Целта на книгата, според мене, е да предизвика отговорен разговор за изгубения смисъл в това задъхано време, в което живеем. Време, в което сякаш няма Бог, а и да има, Той е в периферията на света или изтласкан в най-затънтеното място на съзнанието ни.
Тук авторът ни говори не отвлечено и академично, а съвсем понятно за делнични неща, които обаче ни водят до тайното, дълбоко пазеното и святото.
Пред студентите си Калин Михайлов говори като академична личност, но тук се чува и другият му глас, който идва от личното, преживяното през опита на въцърковения човек, където правилото изисква да се говори тихо и да се стъпва на пръсти. В тези творби есеистът често тръгва от себе си, в написаното просветват „късчета“ от житейския му път – това сякаш са съвсем лични неща, но те звучат общочовешки.
За мене тези текстове заразяват с откровеността си (дума, които има еднакъв корен с „откровение“). Пленително е изяществото на словото му. Сетивата на Калин Михайлов са отворени широко за съзерцаване на Божията хармония, защото както сам се изразява, „Божият ред е важен, той е ред на любовта, а редът на любовта е ред на приоритетите“, за разлика от хаоса, който цари около всеки човек.
Калин Михайлов открива разликата в понятията „искреност“ и „честност“ и търси причините за раздразнението в това заразително състезателно живеене днес. Като панацея ни посочва Книгата на книгите, която ни припомня, че нашето предназначение е да служим на другите, не на себе си, и че човекът до нас не е пречка, а ни е изпратен по пътя от Бога.
Като литургичен човек, приел преобразяващата сила на благодатта Божия чрез личните си усилия и тайнствата в Църквата, той е прозрял истината, че дългосрочната инвестиция, на която ни учи Христос, е да притежаваме всичко сякаш не го притежаваме. Особено това важи за прилепването на душата не само към материалните блага, но и към собствените ни деца. Тях трябва да предадем напълно на Бога.
Авторът ни споделя, че се е отказал от натякването и мърморенето като зловредни навици, бои се да дава съвети и е дорасъл да оставя хората сами да „узреят“ за избора си. Като любител на творчеството на Вилхелм Хауф и на псалмопевеца Давид от Стария Завет той търси общото между историята на обущаря Лабакан от приказката „Мнимият принц“ и любовната забежка на арфиста и пастира Давид. Открива го в стремежа и на двамата към „разнообразяване на живота“, но лежащ не на здрава основа. Вместо „разнообразен“ животът и на двамата герои в този паралел е омърсяването и обезличаването.
В есето „В името на различието“ Калин Михайлов се дистанцира от политически коректното, безобразно и безнравствено право на буквата на закона да десакрализира свещения брачен съюз между мъжа и жената и да зададе един уж прогресивен, а всъщност изкривен и духовно уродлив образ на семейството за бъдещите поколения. Много фино той разбулва тайната на различието в единството от гледна точка на богопознанието и издига на висота майчинството и бащинството. Без излишна драматичност авторът ни предупреждава, че вече е премахната границата между истината и лъжата, между доброто и злото, между реалното и нереалното.
Във „Време за равносметка или забравената мая“, заглавието на есето, избрано и за заглавие на тома, Калин Михайлов ни препраща към притчата за кваса, за маята, която расте незабелязано. Тук, разбира се, се прави аналогия с Царството небесно по Евангелие според Матей (13:33), където се казва: „Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докато втаса всичкото“. За по-навлезлите в тълкуванията на новозаветните текстове става ясно, че Христос не говори за хлебоядството като равнище на биологично оцеляване, а за живия, пълноценен живот, в който най-важното е умножаването на доброто.
Прави силно впечатление, че Калин Михайлов откровено се стреми да отдалечи суетата от себе си, да отсее истински значимите за него неща, да твори така, че написаното да отеква във Вечността… Тихата борба, която води, е със собствените си страсти – не за земна слава, почести и потупвания по рамото. Участието в Божиите неизказани и вечни блага е целта на неговия живот.
В „Посивяващите хора“ авторът прави великолепен портрет на хората, които не полагат и минимални усилия за покачването на вътрешния си ръст. Постепенно с времето сивият прашец на безгрижието и суетата полепва по тях и заличава Божията икона в тях, т.е. те изгубват характерния си предишен живец. И ето как започва да изглежда тяхното поведение: „… те престават да изненадват, превръщат се в напълно предвидими хора и то по начин, който няма общо с предугаждането на повтарящите се любими лафове, характерни например за приятелското общуване. Всички мисли, думи и действия, които свързваме с тях сега, започват да приличат на изтъркан стар филм, на déjà vu“.
Калин Михайлов не веднъж ни алармира за късата човешка памет от „Осанна“ до „Разпни Го!“ и свидетелства, че Христос е въплътената любов и всеки, който обича, притежава жертвена и себеотдаваща се любов.
Разбира се, съществува и друг вид „любов“, псевдолюбовта, причина за всички злини на света – егоистичната, поробващата. Резултат от нейните проявления са увеличаването на страха и страданието по света.
В „Две птички“ прозира любовта на автора към Божиите твари и чудото на кръстния знак.
Калин Михайлов разсъждава върху дихотомията „добро“ и „зло“ като основополагащи категории в морала, като ги дефинира много оригинално:
„Злото винаги е еднообразно, повтарящо се и затова, в крайна сметка, скучно. Доброто, колкото и пъти да го преживяваме, е единствено – единично и неповторяемо, затова няма как да ни омръзне. Докато е така, грехът ще има власт, ще притежава сила да наранява и осакатява душите ни. Да ги държи в своето еднообразно, повтарящо се до безкрай и скучно като „Работническо дело“ робство. Да ги убива.“
Основната тъкан на всички текстове според мене е любовта, която не бива да допускаме да отпада. Тя присъства в кризата, която преминаваме, в Божия съд, който се задава, присъства и в момента. Именно тя ще ни отведе до тихи пристанища и ще намери спасителни решения за нас. Тя ще ни обедини, утеши и нахрани.
Мисля да спра дотук и да не повдигам повече завесата. Който желае, ще си купи книгата.
Намирам, че сборникът „Забравената мая“ е навременна книга и ще бъде душеспасителна за търсeщия човек. И за край на коментара искам да цитирам сентенцията, оставила силен отпечатък в сърцето ми, за това, което e истински наше и ни принадлежи: „Можем да вземем от земята това, което сме направили за небето“ (Масийон). Това е запасът ни за вечността и ще ни направи граждани на небесния Йерусалим[2].
* За представянето на книгата в София – тук.
Две от есетата от книгата Забравената мая:
