Автокефалията на Украинската църква е безусловно най-значимото и ярко събитие в историята на Православната църква през 21 век. Когато казваме „значимо и ярко“, ние най-често под това разбираме нещо очевидно позитивно. Днес обаче, почти три години след доставянето на Томоса от Константинопол в Киев, за това би трябвало да се говори като минимум внимателно. И ето защо.
Историята с автокефалията показа невероятната слабост на цялата Православна църква в съвременния свят, нейната неспособност да свидетелства за Христос, нейното огромно желание да говори за нация, за история, да търси врагове, да се самоутвърждава за сметка на другите и т. н.
Мнозина, в това число и аз, гледахме с определена надежда на процеса по връщането на голяма група, намираща се в разкол. Струваше ни се, че те ще се постараят да бъдат открити, ще се опитат да започнат движението си напред честно и смело… Уви, това не се случи.
Те си останаха същите, каквито бяха и преди това, само че почувстваха, че „тяхната истина“ сега не е „разколническа“, а съвсем истинска, осветена от авторитета на Константинополския патриарх.
Естествено гърците разбираха, че поемат риск, като приемат разколници, но гърците са юнаци, те гледат в перспектива. Сегашният патриарх Вартоломей ще бъде сменен скоро от следващия, сегашните епископи на Православната църква на Украйна (ПЦУ) ще ги сменят други. Като гледам, след петдесет-седемдесет години от ПЦУ може и нещо да се получи, а може това да стане не след петдесет, а след сто и петдесет години. Дай, Боже!
А засега е напълно естествено, че Православната църква на Украйна има същите идеологически претенции, същото желание за търсене на врагове, същата богословска неразумност и пастирско безсилие, както и Руската православна църква (РПЦ).
РПЦ и ПЦУ са братя-близнаци. Уж са различни, но всъщност е трудно да ги различиш.
Да, в ПЦУ няма такава строга йерархия по вертикала, каквато конструира патр. Кирил и от която стене РПЦ. Да, ПЦУ е по-бедна, по-проста, и като цяло по-спокойна.
Ако обаче анализираме чисто църковните проблеми, те са учудващо еднакви. Липсата не само на решения, но и на визия изглежда еднакво безнадеждно и там, и тук.
Показателно е, че Евстратий Зоря (Черниговски и Нежински архиепископ от ПЦУ, приближен до Киевския митр. Епифаний - б. пр.) в коментар към един от моите предишни постове ме обвини в жлъчност и с презрение заяви, че такъв ме е направила „работата за Кирил Гундяев и Московска патриаршия“ (С. Чапнин дълги години работи в издателството на Московска патриаршия, заема отговорни длъжности там, включително отговорен редактор на списанието Журнал на Московската патриаршия; уволнен е от тази позиция заради критични публикации относно състоянието на РПЦ - б. пр.). Един вид, не можеш да се отървеш от тази дреха. Много е удобно да се използва това обяснение, но то сякаш пречи да се води сериозен разговор.
Всъщност обаче това е признание, че на епископа на ПЦУ за нищо друго не му е интересно да говори. Той е потънал в църковната политика и е зает с тотално самооправдание. Възможно е за тези, които преди три години бяха в разкол, все още да продължава времето, в което се „наслаждават на каноничността“. Няма нужда да се бърза, продължавайте да се наслаждавате!...
Много се надявам обаче, че трезвомислието по отношение на РПЦ, което ПЦУ с удоволствие демонстрира в последно време, ще се съчетае с трезвомислие по отношение на самата себе си. Да, това вече е много, много трудно. Това е болезнено.
Насладата ще се изпари. Вярвам обаче, че точно в този момент ще можем да започнем разговор за Христос и Неговата Църква, за нашата обща вяра.
* Мнение на Сергей Чапнин, публикувано на личната му страница във Фейсбук
