Имало едно време един цар. Мъдър човек бил самодържецът, но с годините се стигнало до положението, както е казал един беден мъдрец преди около 1960 години, „когато остарееш, друг ще те опаше и поведе, където не щеш“. А всеки знае, че при такова положение на ситуацията от самодържеца остава единствено първата част. Какво става с втората част ли? Ами, за нея има една груба народна поговорка: „глътна вода, удави се…“. Те царете не обичат народните поговорки, но не могат и да ги обезсилят.
На младини царят бил висок, снажен, хубавец, много моми примирали по него и мечтаели да ги удостои поне с един поглед само. Той обаче си взел за невяста мъдростта, както е казано в житието на славянския пръвоучител свети Константин-Кирил, а кандидат-невестите си останали само с въздишките и припаданията. Сигурно затова преди години едни църковни журналисти създадоха и новата дума „припадалки“. Но това е друга работа.
Царските работи са други. Той трябва да царува с ума си и със силата си, защото ония, които ги нямат тия неща, пасат патките.
Когато му дошло времето, както казва един друг цар, нашият цар наистина зацарувал в едно крайдунавско княжество. Там владетелят царувал с помощта на свои доверени придворни, а сам обичал да пребивава в главната престолнина, където толкова много го харесвали. И когато престарелият цар отишъл на небето, на земния му трон дошъл нашият цар. Същият този, дето на младини заслепявал взорите девически и прочие с блясъка на своята царствена осанка. Но вече били минали много години и с тях безвъзвратно преминали и много от споменатите душетелесни характеристики. А голямото царство си искало силно управление. Поизнемощелият от времето цар си взел приближените придворни от първото си княжество, още повече че новият владетел там ги бил изгонил, защото не искал да прави нов двор със стари придворни. Придворните от далечното княжество дошли в столицата и се захванали да управляват от името на царя, който си царувал, но не му било много до управление. Пък не щеш ли, едни злобни магьосници от далечи царства тайно докарали в нашето царство проклетата чума и изпозаразили младо и старо. Тогава придворните рекли на царя:
- Царю честити, ти си най-великият цар на всички времена и твоето скъпоценно за нас здраве трябва да пазим с всички наши сили и способности. Затова позволи ни да те съхраним в безопасна изолация за бъдните по-добри времена, а ние денонощно ще се трудим да управляваме от твое име. Защото ние сме раби негодни и правим само това, което ни заповяда Твоето Величество!
Придворните, разбира се, не му казали какво си мислят, докато му редят тия сладки приспивни приказки, но пък звучали толкова убедително, че добрият поостарял цар с удоволствие се съгласил и възложил на главния писар и на главния ковчежник, и на главния приходоносник, и на главния церемониал-майстор да правят всичко нужно, както те преценяват според искрените си уверения.
Така царят си стоял напълно доброволно и свободно в своя златен кафез, откъдето чистосърдечно не искал да излиза. Дори убедено казвал, че това нежелание си е лично негово и никой не му влияе, когато взима суверенните си царствени решения. И за да покаже, че той, като цар, всичко владее и движи, и управлява, решил да издигне един от придворните си за помощник-владетел. Защото, както казвал един друг опитен в царствените игри владетел, колкото повече помощник-владетели имаш, толкова по-велик си!
А какво станало по-нататък ли?
Е, това, деца, ще ви го разкажем утре вечер! Лека нощ! Заспивайте, защото вече е нощ, а нощем всички спят!
(Децата не знаели, че особено нощем лошите не спят, но ще го научат, като пораснат.)