„Вас кой ви е благословил да протестирате?“ попита ме един софийски свещеник по време на протестите срещу „архонтските ръкоположения“ пред Св. Синод преди десетина години.
Свещеникът не беше ядосан, по-скоро гледаше безизразно. Това най-много ме порази – липсата на афект у човек, който беше напълно спокоен, заставайки с името и расото си на духовник зад една компрометирана кауза, в която не вярваше. „Кой ви е благословил да идвате тук?“, настоятелно попита отново той с хладна нотка в гласа.
Тогава за първи път осъзнах, че „благословението“ може да се възприема като инструмент на власт. Сакрално „разрешавам“ или „не разрешавам“, което трябва да върже волята на човека.
Спомних си за тази случка след днешното дело срещу о. Андрей Кураев и ключовия въпрос, задаван към него: „С чие благословение критикувате Църквата?“. „Кой епископ ви е благословил, назовете го поименно“. О. Андрей отговорил, че говори по съвест. Естествено, това не му се вмени за оправдание и решението за лишаване от сан беше потвърдено.
Поразителна е дискусията, която породи този отговор в руските църковни среди. Коментарът на един свещеник-блогър, на име Николай Бабкин, представи обаче проблема в неговата неприкрита голота. Затова ще го цитираме:
„Кураев отговорил: „Аз с радост бих замълчал, но съвестта ми повелява друго. Може би Бог действа чрез съвестта?“.
Значи Кураев смята, че Бог действа чрез неговата съвест? Неговата представа за профетизъм чрез съвестта е нетрадиционна за библейското учение.
Действието на Бога чрез съвестта – това е някаква новост в богословието“.
Изолирано мнение на свещеник? За съжаление – не. Да постъпваш по съвест в тясно-църковните среди се смята за непрофесионално. Даже и в църковните проповеди рядко звучат призиви хората да постъпват по съвест. Още в семинариите децата чуват десетки пъти по-често думите: послушание, дисциплина, благословение, ред. А съвестта се оставя като че за онези, които… нямат закон. Сиреч за езичниците.
Докато съвестта е онова, чрез което Бог ни изпитва ежедневно. Да заглушиш нейния глас и да го замениш с „благословение“, целесъобразност или „свещен дълг“, означава съзнателно да изтръгнеш от себе си компаса, вложен ни от Създателя, за да намерим пътя до Него. Означава да си затвориш пътя към покаянието и да блуждаеш като обречен между множество изисквания за „благоприличие и църковен ред“, без да можеш да намериш покой за сърцето си.
За светците да постъпват според съвестта си е било краеъгълният камък на техния живот – и тази вярност винаги са заплащали скъпо (пример: историята за св. Йоан Златоуст и вдовицата). Те са знаели, че да направят компромис със съвестта си, е равнозначно да се отрекат от Христа.
Няма нищо по-грозно от отровните двойници на свещеното в Църквата. А както знаем от природата, най-сладките гъби имат най-опасните, смъртоносни двойници. Същите са на вид, прикриват се, мимикрират и… взимат своите жертви.
Затова благословението не бива да се използва като инструмент за контрол в Църквата. То не е и синоним на „разрешение“, както се е наложило в църковната практика. Благословението, както показва и етимологията на думата, е „благо слово“, „слово, пълно с благодат“, което наистина ангажира Бога, ако можем така да се изразим, стига да е изречено искрено и да излиза от смирено сърце, още повече, когато е съчетано с благодатта на свещенството.
Всяка злоупотреба с духовни явления разтлява църковното тяло много повече, отколкото откритите враждебни действия на богоборци. Имитацията на духовност е по-голямо зло от неприкрития грях, защото обърква хората и ги вкарва в безпътица. Те протягат ръка към насъщния хляб, а получават камък. Кой баща постъпва така?