Последната тема на „Двери“ фокусира вниманието на читателите върху едно от най-страшните престъпления на човечеството – аборта. Давам си сметка, че една тема, няколко публикации не могат нито да изчерпят, нито дори да осветлят всички нюанси на това противно на човешката природа явление. Днес бях потресен от информацията, изнесена в големия английски официоз „Гардиан“. Цели четири страници бяха заети с информация за аборта, за това как законът, имащ за цел да предотврати това страшно явление, се превръща в убиец. Може би малцина знаят, че три латиноамерикански страни, в които над 90% от населението изповядва римокатолицизма, са решили чрез закон да приложат твърдата позиция на Римокатолическата църква по отношение на абортите. Чили, Салвадор, а преди година и Никарагуа са приели закон, забраняващ аборта под всякакъв претекст. Законът не прави разлика нито между причините, довели до забременяване, нито отчита последствията, които понякога може да има за майката едно раждане. Всеки аборт се преследва със строг и дълъг затвор.
Сигурно пуританите доволно потриват ръце и виждат прекрасен пример за политическа воля, съчетана с религиозна мъдрост в справянето с тази язва на нашето общество. Веднага се сещам и за противоречивата оценка, която получи интервюто с митр. Антоний Сурожки, представено във въпросната тема на „Двери“ за абортите – явно заради липсата на „твърдост“ в позицията му абортите на ембриони с тежки малформации. А митр. Антоний говореше не само като пастир, за когото всичко е ясно като по учебник, но и като лекар, който познава отблизо трагедията на хората.
Все пак, в медицината има една граница, която не бива да бъде престъпвана, а това е, когато не само животът на ембриона, но и на майката е сериозно застрашен. Без да натрапвам мнението си, мисля, че тази граница е още повече валидна и в християнството, но често поради коравосърдечието си, ние искаме жертва, а не милост. Ето какво се получава, когато забравяме, че освен номинална стойност църковните канони имат духовна такава, целящи не разпада на личността, а нейната цялост. С малки съкращения предлагам на читателите историята на Мария Хесус Гонзалес така, както е публикувана днес в „Гардиан“, като оставям изводите и поуките на съвестта на всеки един.
Мария е само на 28 години, самотна майка, живееща със своите четири деца и немощна майка в планинския град Окотал. Прехраната се изкарва трудно и парите припечелени от пране на дрехи в реката и продажбата на домашно приготвена тортила (царевични питки) рядко стигат за покриване дори на елементарните нужди на шестчленното семейство. Ето защо веднъж на няколко месеца, тя е принудена да пътува до столицата Манагуа, където за седмица се превръща в домашна робиня в някой заможен дом. Там припечелва значително по-добре, около 7-8 лева на ден (български еквивалент). С тези пари, тя може да си позволи да купи някоя нова дреха за себе си или децата си, нещо, с което да разнообрази малко сивото си ежедневие. По време на последното си посещение през февруари в Манагуа, тя се почувствала зле и се наложило да посети болница. Диагнозата била съкрушителна – тя била бременна и бременността ѝ била извънматочна, не позволяваща на ембриона да живее. Колкото по-дълго бременността се развива в това състояние, толкова по-голям става рискът за майката. Лекарите вдигат безпомощно ръце, законът е категоричен, абортът се наказва със затвор, както за извършителя, така и за пациента. Можем само да си представим, какво е преживяла Мария Гонзалес през следващите дни, преди да вземе единственото възможно в този момент за нея решение – да се довери в ръцете на местните баячки-лечителки. Сигурно само специалистите в този момент ясно съзнават, че подобно начинание е равносилно на сигурна смърт. Точно това се случва с Мария, болезнената кървава агония завършва с нелепа смърт. По официалната статистика това е 82-та жертва на новоприетия закон за абортите в Никарагуа, а по неофициалната те са поне 3-4 пъти повече...
На снимката от материала в „Гардиан“: Противнички на аборта в Никарагуа линчуват абортирала нелегално жена
