Св. Синод на БПЦ от десетилетия е определил награди за хора, заслужили по някакъв начин за църковното дело. Това е практика в много институции, особено в държавни. Дават се медали и ордени, степенувани по важност, съответно присъждани на хора с по-големи или много големи заслуги.
Дотук всичко добре. Щом си е самостойна институция, БПЦ има право да дава такива награди. Като възможност те са залегнали и в устава й, така че всичко си е „по ряду и по чину”, както казват братушките. Но за последните след малко.
Както всяка добра идея обаче и тази за наградите доста се е „изкълчила”. Например, чувало се е за наградите на Софийския университет да се казва, че само да мине със самолет над България някой световно значим (особено западен!) политик и получавал почетната титла „доктор хонорис кауза”, което пък значело „доктор заради почитта” (към човека). Сигурно зевзеците тук прекаляват, но вероятно „има си крушка опашка”, както казват старите хора.
Ако човек се порови в архивите на Св. Синод (а това е възможно не поради някаква блага воля, а защото те са отдавна взети в Държавния архив), ще установи с удивление, че най-големите ордени на нашата Църква са били давани не на действително заслужили за нея духовници и миряни, а на глави на поместни църкви, дошли просто на протоколно посещение у нас. А имат ли, нямат ли заслуги за нашата бедна Църква, никой не гледа. Така постъпват и други църкви, особено в Източна Европа, които обикновено са в тесни приятелски отношения с Руската църква и където тази практика си е нещо обичайно още от времето на „царската милост”, дето не винаги е била обосновавана, но пък винаги била щедра.
Да, за някаква криво разбрана щедрост явно „иде реч”. Защото Св. Синод на два пъти е пенсионирал на куп по няколко професора в (тогава) духовната академия. Професори не само с качества и международно признание, но и учители барем на половината личен състав на синода. А били отпращани ей така, без една блага дума на благодарност и признателност.
Така постъпил синодът на прехода от 1960 към 1961 г. с наистина големи академични светила. Така било и през 1980-1981 г., когато, както ми казваше жив един свидетел на ония групови пенсионирвания, освободените седем професора научили за владишкия акт от… Ангелчо (с известния прякор, а иначе по документи Ангел Петков, дето все виси пред Синода - комай откакто има синод в България!), който винаги знае всичко и дори предугажда решенията на църковните ни сановници.
Какво е пречело да ги извикат тия достолепни професори, да им благодарят с топла дума, че да им устроят и едно „изпращане”, защо не и да ги наградят с по един орден – при това май имало и такъв за просветни дейци. Къде е признателността за добрите и верни съработници на архиерейското сонмище, писали богословски разработки, че и доклади на митрополитите, дето излизат да говорят по разни въпроси у нас и в чужбина? Къде е благодарността на техните не винаги най-кадърни ученици, добрали се до върховните постове в БПЦ?
Същото е било положението и с учителите в духовните семинарии. Когато семинарията била на гара Черепиш, Врачанско, много от учителите ходели там десетилетия наред поне по веднъж всяка седмица с пътнически влак (друг там не спирал!), дето тръгвал, когато искал, и стигал, когато можел. Че на тия хора БДЖ, ако е знаело, е щяло да им даде някакво отличие за верни клиенти! А от синода те не са получили нищо – нито един от тях, макар че са обучили и възпитали хиляди свещеници на БПЦ и нейни служители-миряни. Не е ли можело примерно учителят по църковно пеене да бъде отличен с титлата „протопсалт”, великият „даскал” (както сам обичал да се нарича по свидетелство на семинаристи) Ганчо Велев или някой друг да получи поне третата степенчица на тия прословути синодни ордени?! Но такова нещо чисто и просто не се е случило…
И сега изведнъж светият ни синод се разщедри да отличава руския посланик (тук) (видимо от снимката в медиите той ще да е стар съветски кадър!) за незнайно какви заслуги за нашата родна, мила, бедна Църква. Ако посланикът е помогнал на хикс или игрек владика да иде на „чужой счьот” в матушка Русия, ако е уредил дарение от един или друг крупен руски бизнесмен за строго определена епархия, нормално е човек да се запита „Защо го е направил?”, а не да тръгне да награждава господина посланик. Щото вярна е тая дума: "Няма безплатен обяд!"
Обичаме братушките, както са ги обичали и дедите ни, дето са им дали това хубаво название. Но тия от тях, които пласират руската държавна (гео)политика у нас (тук), едва ли заслужават такива награди от нашата Църква.
Ама пита ли ни някой, любезнейший читателю?!
Ама пита ли ни някой, любезнейший читателю?!
