„В духовния живот не можеш да удряш спирачки, когато ти искаш..”
Поредната трагедия на пътя. Смъртта като валяк покоси пет живота. Така, съвсем неочаквано и в гръб. И сложи край на плановете за футбол в края на седмицата, за редовната среща с приятелите, за обещаната разходка с децата в парка... Под валяка останаха една неслучена сватба, една неизживяна радост от първия учебен ден и още много други неща – от онези малките, които пълнят деня ни с цвят и смисъл. Толкова самоочевидни и сигурни за нас, живите, и така невъзможни за онези, които внезапно минаха от другата страна на чертата.
И причината за смъртта на тези хора е безумно нагла. Цинично проста – спирачките на някакъв камион отказали, защото: бил претоварен за n-ти път, шофьорът бил без книжка, а някакъв анонимен бизнесмен-герой на новото време нямал търпение да печели, без да се интересува от закони, глоби, наказания и други неприятни пречки по пътя към големите пари. Мал-шанс ли имаха петимата нещастници (и онова детенце с тях)? Не, закономерна е трагедията, при толкова сигнали и предупреждения фаталният изход е неизбежен. Направо предрешен. Днес е „друг”, утре може да е някой от „нас”. Да, зная, че причината за смъртта в света е грехът с многобройните му местастази, но все пак, когато тя стане толкова конкретна, видима и осезаема в бездиханното тяло на едно дете, всички „обективни” отговори се оказват оскъдни. А може би отговорът не е обективен? В съзнанието ми излизат думите на Христос: „Мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? Не, казвам ви, но ако се не покаете, всички тъй ще загинете. Или мислите, че ония 18 души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички, живеещи в Йерусалим? Не, казвам ви. Но ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лука 13:3-5). Тези думи отричат както фатализма на „случайната смърт”, така и фарисейщината на „заслужената”.
И все пак съвестта ми не може да спре да се бунтува срещу безсмислието на онези „отказали спирачки”...
В духовния живот не можеш да удариш спирачки, когато ти искаш, казват на Света Гора. И наистина е така – мислим, че владеем себе си, че знаем пътя, че макар и натоварени с греховете си, поне представата ни за Бога и целта ни е бистра, че устремът ни е непоколебим и нищо не може да ни извади от пътя на вярата. Така мислеше и Петър, когато Христос го питаше „Обичаш ли Ме?” И знаеше отговора – той беше „не”, защото Петър не беше утвърден в любовта. Но по детински самоуверено вярваше на това, което виждаше у себе си – а то беше горещо желание да бъде такъв, какъвто още не му беше дадено да стане. „Три пъти ще се отречеш от Мене”, му каза Христос. И когато дойде мигът на изпитанието, спирачките на волята му отказаха: той не можа да спре там, където искаше – върху камъка на изповедничеството, но продължи по хлъзгавия път на ветхия човек и отпадна от Живота. Тогава Петър позна себе си. И се разплака, и позна своя Бог, и Го изповяда до смърт, и то смърт кръстна.
В живота на всеки човек Христос дава поне едно такова изпитание: за да видим спирачния си път и да се познаем. Да видим и изповядаме, че нямаме силата си в нас самите, че живеем в един фантастичен свят на героизъм и лекомислен възторг, че товарът на греховете ни е много над допустимото за безопасно движение, а трафикът на живота е пределно натоварен. Казват, че така щяло да бъде и във времето на антихриста. Тогава всеки ще трябва да направи краен избор и законът на икономията няма да действа. „Когато Син Човечески дойде на земята, ще намери ли вяра?”, риторично пита Христос. В пределния миг на историята илюзиите ще извадят на показ голотата си, ценностите и веруюто на всички ще се открият и всеки ще направи своя избор: със или против Живота. И с този избор ще влезе във вечността.
