… Мисълта ми отново се спира на въпроса за йерархичната структура на Църквата. Всички ние разбираме неизбежността и неотстранимостта на йерархията. Мисля, че сред православните няма човек, който да се разбунтува срещу това „учреждение“, „институция“. Но историческият опит е показал, че когато неравенството, което задължително е свързано с идеята за всяка йерархия, премине определени граници, тогава се унищожава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Когато встъпят в най-висшата йерархична „класа“, за съжаление, повечето епископи губят уважението, което се полага към тези, които са в по-ниската спрямо тях степен, т. е. към свещениците. Въвежда се елемент на „класови отношения“, чужд на единния живот на Църквата. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дори и бащи. Самите те се чувстват преди всичко владици (на гръцки – „деспоти“) и твърде често клонят към „деспотизъм“.
Ако в миналото това подчертано „неравенство“ между епископата и свещенството (дори не говоря за монашеството) по някакъв начин е съответствало на „социалната“ система и реалното състояние на нещата (рядкостта на образованието, например), то сега е станало напълно неполезно за живота на Църквата да се поддържа същата дистанция между свещениците и епископите.
Дълбоко съм убеден, че в началото на революцията такова явление като „Живата църква“ (а и други „презвитериански“ движения в други времена и при други условия) е било предизвикано именно от подчертаването на „неравенството“ от страна на самите епископи. В настоящия момент с дълбока скръб наблюдавам засилващата се тенденция на епископата да поставя „граница“ между себе си и останалата част от Тялото на Църквата.
В борбата срещу идеята за „царското свещенство“ на всички християни, в борбата срещу идеята за съборност, която включва освен епископата също и свещенството, монашеството и миряните, в желанието да се признае епископатът като цяло за носител на непогрешимост и изключителното право на учение и други подобни неща, виждам една ужасна реакция, която може да има пагубно въздействие върху съдбата на Църквата в бъдеще.
Според мен това може да се разглежда като рязък спад в богословското равнище на църковното съзнание в наши дни. И се опасявам, че сега вече е трудно да се противодейства на този упадък.
Не мога да кажа, че никога не съм срещал епископи, които да не са се опитвали да премахнат непроходимата пропаст между йерархичните степени и да останат в личен план братя, приятели, сътрудници и съработници на Божия престол. Но за съжаление това не е често срещано явление. Удивително е колко голямо влияние върху живота на Църквата оказват социалните форми на живот във всеки исторически момент. Удивително е колко рядко се среща осъзнаването, че нашето християнство е религия с абсолютен характер и следователно то трябва да води до съзнание за неговата независимост от останалия свят, където всяка „система“, всеки „режим“, всеки „ред“ неизбежно носят със себе си възможността за „злоупотреба“, извращение, експлоатация и впоследствие за пълно деградиране.
Ако се върнем към Църквата, към онова, което виждаме в нейния живот през последните два века, не можем да останем безразлични към факта, че почти изключение са епископите, които са защитавали духовното и богословското начало на Църквата. И в миналото такива борци като св. Максим Изповедник или св. Симеон Нови Богослов, или св. Григорий Паламà (преди епископството му) е трябвало да преодоляват отслабващото духовно и богословско влияние на епископите. Пределът на извратеното разбиране за „църковната йерархия“, езотерично по същество, е, разбира се, Ватиканът. Слава Богу, че при нас няма такъв. Но склонността към установяване на „външен“ авторитет се среща у нас в по-голяма степен, отколкото би трябвало.
* Из писмо на преп. Софроний (Сахаров) до о. Георги Флоровски, 29 май 1959 г.
